О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.69
гр. София, 12.02.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 03.02.2015-две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1689/14 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма]-гр. Шумен срещу решение №39 от 10.02.2014 г. на АС-Варна по в.т.д. №8/2014., с което е потвърдено първоинстанционното решение 125 от 09.10.2013 г., постановено по т.д. №377/2012 г. по описа на ОС-Шумен , с което е признато за установено по отрицателен установителен иск, предявен по реда на чл.439 ГПК, че [община] не дължи на дружеството- касатор като ответник по иска сумата от 26 000 лева и сумата от 439,53 лева-мораторна лихва , ведно със законната лихва от 27.08.2010 г. до окончателното плащане, които са предмет изпълнително производство по изп. дело №167/2012 г. на ЧСИ З., рег. №876. В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че са налице основанията по чл.280 ал.1, т.т. 1,2 и 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] изпраща писмен отговор на същата, в която излага становище за липса на осснования за допускане до касация .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 10 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязло в сила съдебно решение на Ш. по т.д. № 539/2010 г. [община] е осъдена да заплати на трето за процеса лице [фирма]-шумен сумата от 26 492,53 лева –общо , а Вариант 6 АД на [община]-37 926,69 лева.След влизане н сила на така постановеното съдебно решение, съответно : на 28.02.2012 г. е издаден ИЛ в полза на [фирма], а на 07.03.2012 г.- в полза на [община]. С договор за цесия от 24.02.2012 г. , [фирма] като цедент прехвърля своето съдебно установено вземане от 26 492,53 лева-общо , както и 4 025 лева законна лихва към тази дата и 3 191,58 лева-деловодни разноски на [фирма]. Длъжникът [община] е уведомена за цесията на същата дата-24.02.2012 г. . В последствие, с нотариална покана до цесионера [фирма] в качеството му на нов надлежен кредитор [община] е отправила изявление за прихващане по смисъла на чл.104 във връзка с чл.103 ЗЗД , с което е погасила така цедираното насрещно вземане срещу своето съдебно признато по същото дело вземане срещу цедента Вариант 6 АД . Съдът е счел, че доколкото е е спазено изискването в разпоредбата на 103 ал.3 ЗЗД, то последиците по чл.104 ал.2 ЗЗД за погасяване на вземането на цесионера [фирма] срещу [община],предмет на посоченото изп.дело са настъпили. Съдът е обосновал становището си, че няма пречка изявлението за прихващане да бъде връчено чрез нотариална покана на търговското дружество-взискател по реда на чл.50 ал.4 ГПК , доколкото към този ред препраща чл.50 ЗННД. Съдебният състав е счел, че е без значение обстоятелството,че едното от вземанията частично е било предмет на въззивно обжалване към датата на волеизявлението за прихващане.
В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване, жалбоподателят навежда оплакване за недопустимост на иска по чл.439 ГПК, доколкото самото прихващане като правопогасяващ факт следвало да се наведе в самото изпълнително производство и ЧСИ да го прекрати, което изключвало интересът от предявяване на иска по чл.439 ГПК и сочи като обуславящи изхода по спора правни въпроси следните такива: 1. за възможността да се извършва прихващане , ако към датата на волеизявлението за това, съдебното решение по спора относно съществуването на насрещните задължения не е влязло в сила, поради частично обжалване, 2. настъпват ли последиците на прихващането в хипотезата на чл.103 ал.3 ЗЗД, ако длъжникът отправи волеизявление за това само срещу цесионера, но не и по отношение на цедента и за възможността волеизявлението за прихващане да се довежда до знанието на насрещната страна-търговец чрез залепване на уведомление по реда на чл.50 ал.4 ГПК и 3. трябвало ли насрещните вземания да произтичат от едно и също правоотношение..
Твърди, че по първия въпрос е налице основание за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1 , т.1 ГПК-обжалваното решение противоречи на задължителната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, а по останалите –чл.280 ал.1, т.3 ГПК-въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
По оплакването за недопустимост, настоящият състав счита същото за неоснователно, доколкото чл.439 ГПК ясно и недвусмислено дава право на длъжника да оспори чрез иск изпълнението, при позоваването на факти настъпили след приключване на съдебното дирене и от значение за съдебно признатото с влязло в сила решение право на взискателя, предмет на изпълнението. Липсва основание да се приеме тезата на касатора, че единственото средство за защита е по реда на чл.433 ГПК-да се иска прекратяване на изпълнението само въз основа на направеното прихващане, след като самият този законов текст в ал.1 т.7 ГПК изисква в този случай влязло в сила съдебно решение по уважен иск по чл.439 ГПК, за да се прекрати изпълнителното производство.
Липсва твърдяното от касатора основание за допускане на касация по въпроса за възможността да се извършва прихващане , ако към датата на волеизявлението за това, съдебното решение по спора относно самото съществуване на насрещните вземания не е влязло в сила, поради частично обжалване. Посочената практика по чл.290 ГПК: Р №149/30.10.2009 г. на ВКС по т.д. 79/2009 на Второ т.о. на ТК, Решение №36 от 07.04.2009 г. по т.д. №783/2008 г. на Второ т.о. на ВКС третират единствено и само съдебното прихващане, т.е. това наведено в съдебния процес чрез възражение, по което съдът следва да се произнесе, съответно да извърши прихващане със самото съдебно решение и по което прихващане се формира сила на пресъдено нещо,съответно се поражда конститутивно действие относно самото прихващане като последица от влизането му в сила. Следователно липсва противоречие на обжалваното съдебно решение с цитираните решения по чл.290 ГПК, тъй като в настоящия спор, изобщо не става въпрос за съдебно прихващане, а за извънсъдебно такова, за което важат разпоредбите на материалния закон-чл.103 ЗЗД и чл.104 ЗЗД.
От изложеното следва, че не е налице основание по чл.280 ал.1, т.1 ГПК за допускане до касация на обжалваното решение по този въпрос.
Не е налице основанието за допускане до касация, съгласно чл.280 ал.1,т.3 ГПК по останалите въпроси: настъпват ли последиците на прихващането в хипотезата на чл.103 ал.3 ЗЗД, ако длъжникът отправи волеизявление за това само срещу цесионера, но не и по отношение на цедента , за възможността волеизявлението за прихващане да се довежда до знанието на насрещната страна-търговец чрез залепване на уведомление по реда на чл.50 ал.4 ГПК и 3. трябвало ли насрещните вземания да произтичат от едно и също правоотношение. Според ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, когато не е формирана практика на ВКС по тълкуването на непълната, неясна или противоречива правна уредба, преодоляването на недостатъците й се реализира в процеса на правораздаване по конкретен спор от състав на ВКС. Когато формираната по приложението на непълната, неясна или противоречива правна уредба практика на ВКС трябва да бъде осъвременена, поради настъпили промени в обществените условия или изменения на законодателството, преодоляването на погрешните виждания относно прилагането на закона налага създаването на нова съдебна практика по конкретните разпоредби по реда на чл. 290 ГПК и чл. 124 ЗСВ. В тези случаи, поставеният правен въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, ще е от значение за развитие на правото, съобразно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В случая горецитираните правни разпоредби съответно на чл. 103 ал.1 и ал.3 ЗЗД са ясни и непротиворечиви и по тяхното приложение има достатъчно съдебна практика, което изключва хипотезата на чл.280 ал.,т.3 ГПК. Същото се отнася и до тази на чл.50 ЗННД във връззка с чл.50 ал.4 ГПК.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №39 от 10.02.2014 г. на АС-Варна по в.т.д. №8/2014.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.