О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№70
гр. София, 15.02.2016 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гр. дело № 5155 по описа за 2015 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 8120 от 17.07.2015 г., подадена от Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областния управител на Област Р., както и по касационната жалба с вх.№ 8258 от 22.07.2015 г., подадена от [община], представлявана от Кмета П. С. – и двете, насочени срещу въззивно решение № 313 от 22.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 376/2015 г. по описа на ОС – [населено място].
Ответникът по касация [фирма] е депозирал отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, като възразява за отсъствието на основания за допускане на обжалването, както и срещу основателността на жалбите. Претендира разноски.
Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областния управител на Област Р., е депозирала отговор на касационната жалба, подадена от [община], като счита същата за частично основателна.
С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил решение № 152 от 12.02.2015 г. на Районен съд – [населено място], постановено по гр.д.№ 2562/2014 г., с което е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на [община], че [фирма] е собственик на части от поземлен имот с идентификатор 634.319.176 по КККР, находящ се в [населено място], местност Т., които части са съответно с площ от 639 кв.м. от общата площ от 11 512 кв.м., с неправилна многоъгълна форма, ситуирана в северната част на имота между точки 1- 5 от Приложение 1, и с площ от 24 кв.м. от общата площ от 11 512 кв.м., с неправилна многоъгълна форма, ситуирана в североизточната част на имота между точки 6-9 от приложение 1 и [община] е осъдена да предаде владението им на [фирма], както и е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, че [фирма] е собственик на част от поземлен имот с идентификатор 634.319.176 по КККР, находящ се в [населено място], местност Т., която част е с площ от 222 кв.м. от общата площ от 11 512 кв.м., с неправилна многоъгълна форма, ситуирана в северозападната част на имота между точки 10 – 17 от Приложение 1 и Българската държава е осъдена да предаде владението й на [фирма], както и [община] е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 9 945 лева, с която се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството, и която сума представлява средномесечния пазарен наем за държаната част от 663 кв.м. от имот с идентификатор 634.319.176 по КККР, находящ се в [населено място], местност Т. за периода от 17.04.2009 г. до 17.04.2014 г., ведно със законната лихва от 18.04.2014 г. до окончателното изплащане, Българската държава е осъдена да заплати на [фирма] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 3 330 лева, с която се е обогатила неоснователно за сметка на дружеството, и която сума представлява средномесечния пазарен наем за държаната част от 222 кв.м. от имот с идентификатор 634.319.176 по КККР, находящ се в [населено място], местност Т. за периода от 17.04.2009 г. до 17.04.2014 г., ведно със законната лихва от 18.04.2014 г. до окончателното изплащане. Отбелязано е, че Приложение 1 от приетата от РС – Русе експертиза, представляващо схема на имот с идентификатор 634.319.176, съставлява неразделна част от потвърденото първоинстанционно решение.
За да постанови този резултат, окръжният съд е приел, че с договори за покупко-продажба от 05.10.2005 г., 11.10.2005 г. и 07.07.2006 г. дружеството закупило три имота – частна държавна собственост чрез търг с явно наддаване. От трите имота бил образуван един общ с посочения идентификатор по КККР и с площ 11 512 кв.м. Ответното по касационната жалба дружество – ищец в производството, провело процедури по ЗУТ, както и извършило геодезическо заснемане на имота, при което се установило, че голяма част от пътя намиращ се от северната му страна минава през имота. От изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза е установено, че въпросният полски път не преминава по определното му в картите място, а в голямата си част е навлязъл в имота на дружеството, което е отразено и на съставената от вещото лице схема към експертизата. Частта от пътя, която навлиза в имота и която би трябва да се обслужва от Държавата е с площ 222 кв. м., а другата част – заета от неправилно изместения общинския път, е с площ 663 кв. м. Това състояние фактически е започнало в период преди 17.04.2009 г. В заключението е определен и средния пазарен наем за кв. м. от засегнатите площи в размер на 0,25 лв.
При така установените факти е формиран извод, че дружеството – ищец е доказало предпоставките на иска по чл. 108 ЗС – че е собственик на процесните части от имота, върху които ответниците – [община] и Държавата, упражняват фактическа власт без основание.
Обсъдено е поддържаното с въззивната жалба на [община] възражение, че същата е придобила по давност процесната част от имота. Прието е, че то е неоснователно, защото фактическа заетата площ от пътя не би могла да се придобие в собственост от общината на основание § 6, т. 3 от ПЗР на ЗМСМА, тъй като преминаването на гражданите през незаградения имот не би могло да се разгледа като техен доброволен труд и субективно намерение да изграждат общинска собственост върху имот частна собственост.
Като неоснователно е преценено и възражението за предприемане на процедури по ЗКИР. В случая ищецът не е твърдял, че е налице грешка или непълнота в КК или КВС, а позовавайки се на документите си за собственост поддържа, че неправомерно е лишен от владението на тези части.
Прието е, че за предаването на заетата част от имота с площ 222 кв.м. следва да отговаря Държавата, тъй като в КК изрично е посочен идентификатор на пътя, отбелязано е, че същият е ведомствен път – частна държавна собственост, поради което същата следва да понесе последиците от неправомерното фактическо състояние – пътят да не е разположен на отреденото му за това място, а да преминава през имота на дружеството.
Като е приел, че през исковия период (от 17.04.2009 г. до 17.04.2014 г.) собствените на ищеца части от имота са ползвани без основание от Държавата и Общината, на основание чл. 59 ЗЗД е присъдил заплащането на обезщетения, съобразно установения от СТЕ размер на средния пазарен наем за 1 кв.м. от засегнатите площи.
Преценявайки наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира следното:
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът Държавата е поставил следните въпроси : (1) „Дали в действителност е налице материалноправна и процесуалноправна легитимация на Българската държава, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството ?” ; (2) „Дали при наличието на фактическа съвкупност и доказателства, каквито има в настоящия процес, е спазено изискването решението да съдържа мотиви, в които са посочени исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда ?” и (3) „Следвало ли е да бъде възприета и приложена нормата на чл. 68, ал. 4 ЗДС при наличието на специален закон – Законът за пътищата ?”.
Касационното обжалване не може да се допусне по така поставените въпроси. Първите два от тях не съставляват „правни въпроси” по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по своята същност са оплаквания за неправилност на решението. Те не търсят даването на принципно разрешение относно приложението на закона, а по същество изискват да се извърши преценка дали формираните от съда изводи за наличието на основание за ангажиране отговорността на Държавата в хипотезата на чл. 108 ЗС се обосновава от събраните по делото доказателства. Такава преценка, обаче, не може да се извърши в рамките на производството по чл. 288 ГПК, в който смисъл са и разясненията по т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г., а именно : въпросът, който може да се третира като общо основание за селекция трябва да е от значение за изхода по конкретното делото (за формиране решаващата воля на съда), но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
И. процесуалноправен въпрос относно съдържанието на мотивите е принципно значим по всяко дело, но в конкретния случай въззивният съд е постановил обжалваното решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, включително задължителната такава на ВКС, като е основал решението си на приетите от него фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. В тази връзка са обсъдени всички релевантни за спора обстоятелства по делото и са разгледани всички валидно заявени твърдения, доводи и възражения на страните. Съгласно установената практика на ВКС по приложението на чл.12 и чл.235 ГПК, съдът преценява доказателствата по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение и в тяхната цялост. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил относимите към спора доказателства и заявените от страните доводи, които са от значение за спорното право, включително и посредством приложението на чл. 272 ГПК. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно относно релевантните факти и относно твърденията, доводите и възраженията на страните по тях и по приложимото материално право, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните обстоятелства по делото. Евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда и с произнасянето му по възраженията и доводите на страните не е основание за допускане на касационно обжалване.
Относно третия от поставените въпроси не е налице обосновка, при преценката на която да е възможно да се приеме, че същият съставлява основание за допускане на обжалването в приложното поле на някоя от трите хипотези по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът [община] е поставил следните въпроси : (1) „Настъпил ли е вещно-правният ефект на Договор № 9600-161 от 05.10.2005 г. за покупко-продажба на недвижим имот частна държавна собственост чрез търг с явно наддаване, Договор № 9600-163 от 11.10.2005 г. за покупко-продажба на недвижим имот № ПД 53-21/7.07.2006 г. и преминал ли е в собственост на ищеца процесния имот ?” ; (2) „Предвид забраната субект на частното право да притежава имот – публична общинска собственост, допустимо ли е да се предяви ревандикационен иск с предмет такъв имот ?” ; (3) „Във връзка с обстоятелството, че по силата на закона общината се явява единствения субект, за който съществува правна възможност да притежава имот – публична общинска собственост, може ли същата да бъде осъдена да предаде владението му на субект на частното право в случая ищцовото дружество ?” ; (4) „Налице ли е правен интерес от предявяване на ревандикационен иск в случай, че владението върху процесния имот не е отнето след сключване на представените към исковата молба договори, а полският път е бил изграден и е съществувал на място преди придобиването на имота ?” и (5) „Допустимо ли е да бъде извършено изменение на предявените искове по чл. 214 ГПК чрез увеличаване на техния размер и следва ли съдът да се произнася по изменените искове, ако не е била внесена държавна такса за увеличението на първия иск и невнесена в пълен размер държавна такса за увеличението на втория иск ?”.
Касационното обжалване не може да се допусне и по поставените от касатора [община] въпроси. Аналогично на първия от въпросите на касатора Държавата, първият от въпросите на касатора [община] също няма характеристиката на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, а е оплакване за неправилно формирани от съда изводи в резултат от преценката на събраните по делото доказателства. Вторият и третият от въпросите нямат обуславящо значение за изхода на спора и в този смисъл не съставляват общо основание за допускане на касационното обжалване. Същите почиват на предпоставката по делото да е установено, че предмет на спора е имот – публична общинска собственост, каквито данни въобще не са налице. Приетото от съда е, че не процесния , а имотът по северната граница на процесния има характер на имот – публична общинска собственост – полски път, както и, че фактическото положение не съответства на правното, доколкото вместо за преминаване да се ползва полския път, за тази цел без основание е употребяван имотът на дружеството. Четвъртото питане касае допустимостта на въззивното решение, доколкото поставя под въпрос наличието на правен интерес от предявяването на иска. Такъв винаги е налице, когато се оспорва претендираното от ищеца право, какъвто е и настоящият случай. Обстоятелството от кога Общината поддържа фактическото положение, обективиращо незачитането правото на собственост на ищцовото дружество, е ирелевантно при извършване на преценката дали е налице интерес от търсенето на защита по съдебен ред. Последният от поставените въпроси касае допустимостта на произнасянето по уважените срещу Общината искове с аргумент, че не е събран пълния размер на дължимите държавни такси. К. съд намира, че допустимостта на съдебния акт е обусловена от надлежното упражняване на правото на иск – от и срещу надлежни страни, при наличие на положителните процесуални предпоставки и отсъствие на процесуални пречки. Въпросът дали исковата молба (включително изменената такава при условията на чл. 214 ГПК) е редовна от гледна точка разпоредбата на чл. 128, т. 2 ГПК, няма отношение към преценката за допустимостта на въззивното решение. В резултат от извършената от касационния съд служебна проверка в тази връзка не се установява правото на иск в случая да е упражнено ненадлежно, съответно – не е налице основание за допускане на касационното обжалване поради вероятна недопустимост на атакувания акт.
В обобщение – поставените от касаторите въпроси не обосновават извод за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което касационното обжалване не следва да се допуска.
При този изход от настоящото произнасяне, касаторите следва да заплатят на ответното по касация дружество разноските за защита, възлизащи съответно на платената в брой сума 500 лева по ДПЗС № 0140333 от 31.08.2015 г. за изготвянето на отговор на касационната жалба, предявена от Държавата и платената в брой сума 1 000 лева по ДПЗС № 0140332 от 31.08.2015 г. за изготвянето на отговор на касационната жалба, предявена от Общината.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 313 от 22.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 376/2015 г. по описа на ОС – [населено място].
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството чрез пълномощник Областния управител на Област Р., ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] сумата 500 (петстотин) лева – разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба с вх.№ 8120 от 17.07.2015 г.
ОСЪЖДА [община] ДА ЗАПЛАТИ на [фирма] сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за изготвянето на отговор на касационната жалба с вх.№ 8258 от 22.07.2015 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: