О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 712
София, 20.08.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 4373 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби, подадени от страните по спора, предмет на решение № 1400 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 5.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 4168/2012 г. С това въззивно решение ответното застрахователно д-во [фирма]-София е било осъдено, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ, да заплати на ищцата Д. П. Б. от [населено място], С. обезщетение в общ размер на 11 000 лв. за понесените от нея неимуществени в резултат на процесното ПТП, настъпило на 12.VІ.2010 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на вредоносното събитие и до окончателното й изплащане, като за разликата до пълния му предявен по делото размер от 30 000 лв. /или за 19 000 лв./ този пряк осъдителен иск е бил отхвърлен – като неоснователен.
Касационната жалба с вх. № 8583 от 25.VІІ.2013 г. на ищцата Д. П. Б. от [населено място] е срещу отхвърлителната част на това въззивно решение и присъдените в нейна тежест съдебно-деловодни разноски в размер на сумата от 2 233.98 лв., като оплакванията й са за необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл. 5 ГПК/. Поради това Б. претендира частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който прекият й иск по чл. 226, ал. 1 КЗ да бъде уважен в предявения по делото негов размер – посредством осъждането на ответното застрахователно д-во да заплати допълнително разликата от 19 000 лв., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от датата на настъпване на процесното ПТП /12.VІ.2010 г./ и до окончателното й изплащане, както и всички направени по делото разноски.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано като Раздел ІІ от текста на жалбата, подателката й, вместо да обоснове приложимост на касационния контрол посредством ясно и точно формулиране на релевантен за изхода на делото правен въпрос, прави „възражение за неправилното прилагане на чл. 52 ЗЗД”, наред с повторното си оплакване, че се нарушавал чл. 5 ГПК „за спазване на принципа на законност” – понеже „присъждането на по-малки обезщетения или обезщетения, които в пъти превишават съдебната практика, води до неточното прилагане на чл. 52 ЗЗД”.
Касационната жалба с вх. № 8906/5.VІІІ.2013 г. на ответното застрахователно д-во [фирма]-София, която няма характера на насрещна /по смисъла на чл. 287, ал. 2 ГПК/ е насочена срещу осъдителната част на същото въззивно решение, като се поддържат оплаквания за постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила /чл. 154 ГПК/. Поради това се претендира частичното му касиране и отхвърляне на прекия иск на Б. изцяло, ведно с произтичащите от това законни последици. Инвокирани са доводи, че по делото въобще не е било надлежно доказано наличието на валидно възникнало застрахователно правоотношение между страните по спора /полица, сключена от лице със застрахователен интерес и платена застрахователна премия/, а също и че процесното ПТП от 12.VІ.2010 г. представлявало резултат от случайно настъпила повреда в кормилния механизъм на автомобила, в който е пътувала пострадалата ищца, а не като следствие от виновно поведение на неговия водач.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователят [фирма]-София обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на предпоставката по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните пет правни въпроса: 1./ Как следва да се определя справедлив размер на застрахователното обезщетение по чл. 52 ЗЗД и кои са обстоятелствата, които обуславят това?; 2./ Кога може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл. 154 ГПК, оборена ли е била в процесния случай презумпцията за вина на делинквента и следва ли застрахователят да носи отговорност за вредите, които са предмет на прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ?; 3./ Възможно ли е без да са били спазени изискванията на ТР № 7/78 г. (всъщност на ППВС № 7/77 г. от 4.Х.1978 г.), визирани в неговите т.т. 3 и 4, въззивният съд да приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение и „неправилно ли е решение на съд, което не е съобразено с посоченото тълкувателно решение и как се свързва това с разпоредбата на чл. 130, ал. 2 от закона за съдебната власт?; 4./ Ако икономическата конюнктура в страната е критерий за определяне размера на обезщетението според критерия по чл. 52 ЗЗД, то дали в условията на икономическа криза – световна и национална – следва да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди и правилно ли съдебната практика отразява състоянието на икономиката и застрахователния пазар?; 5./ Какви са критериите за определяне на процента на съпричиняване, тъй като не са посочени нито в закона, нито в ППВС № 17/1963 г., „а съдебната практика е противоречива и безпринципна”?
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпили в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадени от надлежни насрещни страни във въззивното производство пред САС, всяка от двете касационни жалби ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая изложението към всяка от жалбите не обосновава приложно поле на касационния контрол, са следва:
1. По изложението към касационната жалба на ищцата Д. П. Б. от [населено място]:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение. Върховният касационен съд не е задължени и не може да извежда този релевантен въпрос от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, нито от твърденията на подателя й или от там сочените от него факти и обстоятелства. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
2. По изложението към касационната жалба на застрахователя [фирма]-София:
Въпросите с поредни номера 1, 2 и 3 от изложението на този касатор към жалбата му се отнасят изцяло до правилността на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част. Отъждествяването на което и да е от касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК обаче, с основания за допустимост на касационния контрол, по никакъв начин не обосновават неговата приложимост в процесния случай. Разпоредбата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ няма пряко действие при обосноваване приложимост на касационния контрол, особено при погрешното означаване на „постановление на Пленума на ВС” /до 1996 г./ като „тълкувателно решение”. Въпрос с пор. № 4, освен че няма правно естество, е и с изцяло хипотетичен характер, тъй като неговият отговор следва да се търси на плоскостта на разрешенията по § 4, ал. 3 и 4 от ДР на чл. КЗ – относно осъвременяването на минималните размери на застрахователната сума по чл. 266 от този кодекс, съответно по § 27, ал. 2 от същия, в съответствие с Европейския индекс на потребителските цени.
В заключение, що се отнася и до последния релевиран в изложението на застрахователя въпрос /този с пореден № 5/ – досежно „критериите за определяне процента на съпричиняване”, ще следва да се отбележи, че той въобще не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд, с която е да е от двете атакувани от страните по спора негови части, след като защитното възражение на този касатор, инвокирано в отговора му по исковата молба на Б., е било счетено за недоказано. При липсата на установен с годни доказателствени средства по ГПК факт на съпричиняване на вредоносния резултат, очевидно не се поставя въпрос какъв /било в процентно или в квотно съотношение/ е каузалния принос на пострадалата за настъпване на вредоносния резултат. (В този смисъл – т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г.)
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1400 на Софийския апелативен съд, ГК, 1-и с-в, от 5.VІІ.2013 г., постановено по гр. дело № 4168/2012 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2