О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 718
гр. София, 31.07.2009 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори юли две хиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ
СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 399 по описа на Върховния касационен съд за 2009 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 17 от 9.01.2009 год. по гр. д. № 916/2008 год. Софийският окръжен съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 10.05.2008 год. по гр. д. № 118/97 год. на Сливнишкия районен съд, с което е отхвърлена молбата на Л. И. Р. от гр. С. за обезсилване на решение № 336 от 6.01.97 год. по гр. д. № 609/93 год. на Сливнишкия районен съд и изнасяне на публична продан на имота, предмет на делбата, като неоснователен.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищецът Л, чрез пълномощника му адвокат Ян. З. , с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му.
В приложеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че въпросът за обезсилване на решението по възлагане на делбения имот поради неплащане в срок и на законната лихва върху паричното уравнение на неговия дял е решен от въззивния съд в противоречие на практиката на ВКС, която представя – ППВС № 4/64 год., ТР № 34/71 год. на ОСГК на ВС и ТР № 1/2004 год. ОСГК на ВКС.
Ответницата С. И. Л., чрез пълномощника си адвокат А, поддържа становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението, респ. за неоснователност на жалбата. В подкрепа на доводите си се позовава на представена съдебна практика.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на поддържаните основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
Спорът, предмет на настоящето производство, е съсредоточен във въпроса за заплащане на законната лихва върху определеното парично уравнение на дела на касатора, съделител в делбеното производство и конкретно дали неплащането на същата в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК /отм./ представлява основание за обезсилване на решението за възлагане на имота.
Видно от приключилото делбено производство, решението, с което имотът е възложен в дял на Е. С. М. /починала на 4.02.2006 год./, на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ е постановено на 6.01.97 год. и влязло в сила на 31.01.97 год., като необжалвано от страните в тази му част. Паричното уравнение на дела на съделителя Л, което тази съделителка е осъдена да му заплати, е в размер на 2 581.45 лв. и в тази му част решението е влязло в сила на 7.04.2003 год. /за сумата 2 186.45 лв. –въззивното решение от 9.01.2003 год. по гр. д. № 964/2002 год. СОС/ и на 24.03.2004 год., с постановяване на касационното решение по спора за паричното уравнение между съделителите за допълнително присъдената от въззивния съд сума от 395 лв. Към тези две дати е влязло в сила изменението на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ – с Д. в. бр. 64 от 16.07.99 год., предвиждаща нов фактически състав за обезсилване по право на възлагателните решения при неплащане в срока на паричното уравнение. Това обстоятелство е мотивирало въззивният съд да приеме приложението на новия процесуален ред за обосноваване на допустимостта на производството, образувано по молбата на съделителя Л за възстановяване висящността на делбеното производство поради обезсилване по право на възлагателното решение по причина неплащане в срок на паричното му уравнение.
По въпроса относно приложимия закон настоящата инстанция не следва да се произнася в настоящето производство извън необходимото за предмета на последното.
Въззивният съд намерил молбата по чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ за неоснователна, тъй като не е налице предпоставката за възстановяване висящността на делбата – в срока по чл. 288, ал. 6 ГПК /отм./ съделителката Е, на която е възложен имота, е платила на Л. Р. паричното уравнение на два пъти, с оглед различния момент на влизане в сила на двете решения по уравнението. За тези плащания са представени писмени доказателства, които въззивният съд е обсъдил, като е констатирал и наличие на надвнесени суми. Приел е, че началото на предвидения в закона шестмесечен срок е датата на влизане в сила на решенията, с които е определен размера на паричното уравнение, а не тази на възлагателното решение, поради което и намерил тезата на касатора за дължимост на лихва от 31.01.97 год. за неоснователна с оглед неопределеността на размера на задължението към този момент. Поради това и не е налице осъществяване на фактите, при които настъпва обезсилване по право на възлагателното решение, на основание чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./, в редакцията от Д. в. бр. 64/99 год. и оставил в сила първоинстанционното решение, с което молбата е отхвърлена.
Следователно, релевантният за изхода на спора въпрос е наличието на плащане на паричното уравнение, определено по размер с решенията на окръжния и на касационния съд в делбеното производство, в предвидения от закона срок, включващ в себе си и разрешеният от въззивния съд въпрос за недължимост на лихви от датата на възлагателното решение с оглед определяне на размера на паричното уравнение към по-късен момент. Тези въпроси не са решени в противоречие на представената от касатора практика, тъй като макар и в т. 5 от мотивите на ППВС № 4/64 год. да е посочено, че се дължат лихви от влизане в сила на решението по възлагане, с което се постига равноправно положение между съделителите, то тази обща хипотеза е неотносима към настоящия спор. В него датата на влизане в сила на възлагателното решение е различна от датата на влизане в сила на решенията, с които е определено паричното уравнение, поради което и представлява изключение от общия принцип, което налага същото съблюдаване на принципите за справедливост и равноправие. Възприетото и в ТР № 34/71 год. ОСГК на ВС разрешение за служебно присъждане на лихви върху присъдените суми за уравнение при възложен жилищен имот на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ също е относимо към общата хипотеза, при която възлагането на имота и определянето на паричното уравнение на дела на другия съделител се съдържат в един съдебен акт, но не и към конкретния случай, при който това не е така и за който липсва друго разрешение в представената съдебна практика на ВКС, вкл. и в т. 10 на ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС. Последното е относимо към обезсилването по право на решенията по възлагане, постановени след 19.07.99 год. – влизането в сила на ЗИДГПК с Д. в. бр. 64/99 год., а в настоящия случай възлагателното решение е преди тази дата. Дори и да се възприеме направеният от въззивния съд извод за приложимост на този процесуален ред за обезсилване по право, то отново настоящата хипотеза не е предмет на обсъждане в това Тълкувателно решение. Вярно е, че в него е посочено, че плащането на определеното парично уравнение с лихвите следва да е направено в 6-месечния срок, за да възникне вещноправния ефект на възлагането. Това разрешение обаче не може да бъде отнесено към настоящия спор, в който възлагането на имота е породило вещноправния ефект и съделителката Е е станала собственик на имота с влизане в сила на решението /при действието на ГПК /отм./ в редакцията до изменението му през 1999 год./. Позоваването на даденото разрешение в изложението на касатора е по-скоро на включването на лихвите и плащането им също в срока, на чието неизпълнение същият се позовава, обосновавайки тезата си за неизпълнение в срок. Твърдението му в касационната жалба е, че от датата на възлагането тече лихва, независимо, че уравнителната сума е определена доста по-късно, поради което и неплащането на тази изтекла лихва представлява неизпълнение на задължението в срок. По този въпрос не е налице обосноваване на противоречивото му решаване с представената практика на ВКС, както и не е налице обосноваване на значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, за което липсват изложени съображения. А от представената от ответницата по касация съдебна практика е видно, че по въпроса за началния момент на срока по чл. 288, ал. 6 ГПК /отм./ при отмяна на решението по делбата в частта за цената на възложения имот и за уравнение на дяловете, както и по въпроса за неизплащане на дължима лихва върху уравнителните суми, е налице утвърдена практика. Касаторът не обосновава нито наличието на неясна или непълна правна норма, нито необходимост от изоставяне на възприетото в практиката тълкуване, поради което и не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Поради това и не следва да се допуска въззивното решение до касация, а с оглед този изход касаторът следва да понесе и направените от ответницата в настоящето производство разноски в размер на 300 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 17 от 9.01.2009 год. по гр. д. № 916/2008 год. по описа на Софийския окръжен съд по подадената от Л. И. Р., чрез пълномощника му адвокат Ян. З. , касационна жалба против него.
Осъжда Л. И. Р. да заплати на С. И. Л. направените разноски в размер на 300 лв. /триста лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: