О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 727
гр. София, 07.07.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 419/10г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. кооперация “В”, гр. П. срещу въззивно решение № 243 от 13.11.09г., постановено по в.гр.д. № 183/08г. на
С посоченото решение въззивният съд е оставил в сила решение № 745 от 05.10.05 г. по гр.д. № 1512/03г. на П. районен съд, с което по иска на ДЛС “В” против ВК “В” е признато за установено, че ответникът не е собственик на реална част с площ от 0, 731 дка от имот № 0* по картата на възстановената собственост на с. В., м.”С”, целият с площ от 19 685 дка, и с което е отменен нот.акт № 71/95 г. и в полза на ищеца са присъдени разноски.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че процесният имот към момента на одържавяването му през 1953г. не е имал статут на земеделска земя и не е бил включен в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, а е бил селищен имот, включен в регулационния план на населеното място и застроен с административни и стопански сгради, поради което издаденото в полза на ответника решение от 08.05.95г. на ПК – с. Д. относно нива от 0, 731 дка не го легитимира като негов собственик. Прието е също, че ответната кооперация не е “съществуваща” по смисъла на закона, тъй като регистрираната през 1929г. Кредитна кооперация “В”, която е била собственик на процесния имот, е прекратила дейността си още през 1953г., нито че тя има качеството на “възстановена кооперация” за да е придобила правото на собственост върху имота по силата на § 39, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗК (ДВ, бр.13/2003г.), доколкото по делото не е установено да са налице предпоставките на § 27, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗК (ДВ, бр.41/2007г.).
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обстоятелството, че ВК ”В” няма статут на “възстановена кооперация” в противоречие с практиката на ВКС, както и че съдът се е произнесъл по въпроса за приложението на § 27, ал.1 от ПЗР на ЗИДЗК, които е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение поради липсата на сочените предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно тази разпоредба на касационно обжалване пред ВКС подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуално правен въпрос, който е: 1. решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. решаван противоречиво от съдилищата; 3.от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, а не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В разглеждания случай касаторът не е посочил конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд (въпросът дали същият има статут на “възстановена кооперация” по смисъла на закона е фактически по съществото на спора) и който в представената от него задължителна и незадължителна практика на ВКС, попадаща в приложното поле съответно на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, е решен по друг начин, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване (срв. дадените в ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС, т.1 задължителни разяснения). Независимо от това, в случая противоречие между обжалваното решение и практиката на която се позовава жалбоподателят – ТР № 6/06г. на ОСГК на ВКС, т.5, Р № 834 по гр.д. № 1155/06г., Р № 185 по гр.д. № 1075/05г., Р № 15 по гр.д. № 906/00г., Р № 160 по гр.д. № 1166/95г. и Р № 2* по гр.д. № 1164/00г. не съществува, поради което и сочените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване не са налице.
Точното прилагане на закона и развитието на правото по чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочен обуславящ изхода на спора конкретен правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, нито са изложени релевантни доводи във връзка с това основание за допускане на касационно обжалване, поради което следва да се приеме, че и то не е налице.
С оглед на казаното подадената касационна жалба не следва да се допуска до разглеждане.
По частната жалба срещу определението от 11.12.2009г. за присъждане на разноски.
Същата е неоснователна. Доводът на касатора, че обжалваният съдебен акт е процесуално недопустим, поради това, че искането за присъждане на разноски е направено преди въззивното решение да влезе в сила е неоснователен. Това е така, тъй като от разпоредбата на чл.192, ал.4 ГПК/отм./ не следва, че искането за присъждане на разноски трябва да се направи задължително след влизане на решението в сила, а същата посочва единствено пределният срок, в който следва да се направи това искане. Оплакването, че въззивният съд е присъдил и направените от ищеца разноски в първоинстанционното производство, които вече са му били присъдени, не се подкрепя от данните по делото и също е неоснователно. С оглед изхода на спора същият е имал право на направените от него разноски за двете въззивни производства, както и за касационното производство, независимо от обстоятелството, че в това производство жалбата на кооперацията е била уважена. Не е налице и прекомерност на заплатеното от ищеца възнаграждение за адвокат с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото.
С оглед изложеното частната жалба следва да се остави без уважение.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбите направените от него разноски в настоящото производство в размер на 300 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 243 от 13.11.09г., постановено по в.гр.д. № 183/08г. на
О с т а в я без уважение частната жалба на В. кооперация “В”, гр. П. срещу определение от 11.12.09г. постановено по в.гр.д. № 183/08г. на П. окръжен съд.
О с ъ ж д а В. кооперация “В”, гр. П. да заплати на Д. л. стопанство “В”, с. К., П. област сумата 300 лв./триста лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: