4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 742
Гр. С., 06.08.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия второ отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното
от съдията /председател/ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело № 991/2011 г.
Производството е по чл.288 във вр.с чл.280 ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Св.Т. от САК срещу въззивното решение на Софийски градски съд № 108/07.01.2011 г. постановено по гр.д.№ 5253/2010 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд от 02.03.2010 г. по гр.д.№ 44670/2009 г. в частта, с която е уважен предявеният от [фирма] [населено място] иск по чл.92 ал.1 ЗЗД и е осъден ответника-касатор да заплати сумата 10445.30 лв., представляваща договорна неустойка за забавено изпълнение при изплащане на дължимата цена по сключения между страните договор за реклама от 12.01.2006 г. и подписаното на 17.11.2006 г. между тях споразумение.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради необоснованост и незаконосъобразност. В изложеното си по чл.284 ал. 3 ГПК касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК. Излага доводи, че разглеждането на конкретния казус е от съществено значение за точното прилагане на закона по отношение института на новацията и по-специално разпоредбата на чл.107 ЗЗД уреждаща подновяване на задълженията, какъвто характер според касатора има сключеното между страните споразумение.
Въззивното решение на СГС е обжалвано с касационна жалба и от ищеца [фирма] [населено място] подадена чрез процесуалния му представител адвокат Б.С. от САК в частта му, с която е оставено в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част по отношение отхвърления иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди по чл.79 ал.1 във вр.с чл.82 ЗЗД по съображения, че се претендират вреди за същото неизпълнение, които по размер не надхвърлят присъдената неустойка. Обжалва се въззивното решение и в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение относно присъдения ДДС върху неустойката за забава, въззивният съд е отхвърлил претенцията по чл.92 ал.1 ЗЗД за разликата над 10445.30 лв. до претендираните 12534.60 лв. по съображения, че ответникът не дължи ДДС върху размера на неустойката.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушения на материалния закон. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.2 ГПК поради противоречива съдебна практика по поставените правни въпроси относно съдържанието на мотивите на въззивното решение и дали върху неустойката следва да се начислява ДДС, позовавайки се на цитираните в изложението по чл.284 ал. 3 ГПК решения по административни дела на Върховния административен съд във връзка с приложението на ЗДДС.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложените основания и доводи в двете касационни жалби и след проверка на данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба на ответника [фирма] [населено място] е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 3 ГПК.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея касаторът не е формулирал същественият материалноправен или процесуален въпрос, който е обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, като твърди най-общо, че разглеждането на конкретния казус от ВКС е от съществено значение за точното прилагане на закона – чл.107 ЗЗД и за развитието на правото с оглед изясняване приложението на института на новацията. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009 г. задължение на касатора е да изложи с ясна и точна формулировка правният въпрос, който е от решаващо значение за изхода на конкретното дело. В случая, видно от съдържанието му, обжалваното решение въобще не съдържа произнасяне по приложението на чл.107 ЗЗД, тъй като предмет на постигнатото на 17.11.2006 г. споразумение не е новиране на дълга, а уточняване размера на дължимите от ответника суми по договора за реклама и уговаряне на погасителен график за издължаването им. Подновяването следва да се разграничава от спогодбата, тъй като с новацията се извършва погасяване на стария дълг и поемане на ново задължение, което се отличава от старото, какъвто не е настоящия случай. В тази връзка неоснователно е позоваването на касатора на разпоредбата на чл.280, ал.1 т. 3 ГПК. Точното прилагане на закона по смисъла на цитирания текст е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика: /каквато касаторът въобще не сочи/; към необходимост от промяна на непротиворечива но погрешна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантния правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързан с тълкуването му, каквито данни в случая липсват. Не конкретния казус и бъдещото касационно решение, а материалноправният или процесуален въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд трябва да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл са указанията дадени в т.4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС.
Касационната жалба на ищеца [фирма] [населено място] е редовна-подадена от надлежна страна, срещу подлежащо на обжалване въззивно решение в срока по чл.283 ГПК. като основание за допускане на касационно обжалване касаторът сочи чл.280 ал.1 т.2 ГПК-наличие на противоречива съдебна практика по поставените правни въпроси относно съдържанието на мотивите на въззивното решение и дали върху присъдената неустойка следва да се начислява ДДС, позовавайки се на цитираните в изложението решения по административни дела постановени от Върховния административен съд както следва: р. по адм.д.№ 6879/2010 г. на ВАС-VІ о.; р. по адм.д.№ 10534/2008 г. на ВАС – VІ о.; р. по адм.д.№ 7186/2006 г. на ВАС-І о.; р. по адм.д.№8661/2004 г. на ВАС-І о. и р. по адм.д.№ 4356/2008 г. на ВАС-І о. Съгласно даденото задължително тълкуване в т.3 от ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280 ал.1 т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища предвид различния предмет на правораздаване. Цитираната разпоредба има предвид практиката на съдилищата произнесли се с влезли в сила решения по граждански и търговски дела, а не за решения по административни, арбитражни, наказателни или др.дела. Този извод следва категорично от нормата на чл.291 ГПК уреждаща правомощията на Върховния касационен съд по уеднаквяване на съдебната практика. С оглед на изложеното и предвид данните в касационната жалба не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т. 2 ГПК.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, ІІ-А г.о. постановено на 07.01.2011 г. по гр.д.№ 5253/2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: