3
определение по гр.д.№ 523 от 2012 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 773
София, 24.09.2012 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на дeветнадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 523 по описа за 2012 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. В. Д., Б. Д. С., К. Б. С. и ТД [фирма] против решение № 134 от 20.03.2012 г. по в.гр.д.№ 142 от 2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1137 от 30.12.2011 г. по гр.д.№ 2518 от 2011 г. на Пазарджишкия районен съд за отхвърляне на предявения от касаторите срещу М. А. М. иск с правно основание чл.109 от ЗС за осъждане на М. да премахне метален павилион /преместваемо съоръжение/ с площ от около 10-12 кв.м., разположен на самата регулационна линия с улицата в поземлен имот с идентификатор № 55155.503.1297 по кадастралната карта на [населено място] с административен адрес на имота: [населено място], [улица].
В касационната жалба се твърди, че решението на Пазарджишкия окръжен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК.
Като основания за допускане на касационно обжалване са посочени чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Твърди се, че е налице противоречиво разрешаване в практиката на ВКС /решение № 187 от 1997 г. на ВКС, Четвърто г.о. и решение № 1195 от 29.10.1993 г. по гр.д.№.№ 2302 от 1992 г. на ВКС, Четвърто г.о./ по следния въпрос: Подлежи ли на премахване незаконен строеж, щом като ищецът не сочи по какъв начин се накърняват неговите права на ползване върху незастроената част от терена, върху който е извършено незаконното строителство. Освен това жалбоподателите считат, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните правни въпроси: 1. Дали заснемането на постройката-предмет на иска по чл.109 от ЗС в кадастралната карта по З. прави тази постройка законен строеж, ако тя е била построена без необходимите строителни книжа в УПИ-общинска собственост, в който както ищецът, така и ответникът имат учредено право на строеж, 2. Дали издаването на удостоверение за търпимостта на такава постройка е от значение за уважаването или отхвърлянето на иска по чл.109 от ЗС.
В писмен отговор от 21.05.2012 г. пълномощникът на ответника по жалбата М. А. М. оспорва същата като недопустима и неоснователна.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявения иск по чл.109 от ЗС, въззивният съд е приел, че построеният от ответника павилион в общинско място, върху което на ищците и на ответника е учредено право на строеж на жилищна сграда-етажна собственост, е търпим строеж по смисъла на пар.16 от ПР на ЗУТ, поради което не подлежи на премахване и забрана за ползване: обектът бил изграден преди 1987 г. и в съответствие с изискванията на действащата към момента на построяването подзаконова нормативна уредба- Наредба № 5 от 1973 г, според която стопански постройки от второстепенно значение се изграждат до страничната регулационна линия в обща група до такива в съседен парцел и до плътна ограда. Освен това, от представеното удостоверение за търпимост и отразяването на обекта в кадастралната карта на града се установявало съответствието на този обект с действащия градоустройствен статут. Като допълнителен довод е прието, че сама по себе си незаконността на строежа не обосновавала основателност на иска по чл.109 от ЗС, а е необходимо и този строеж да пречи по някакъв начин на ищеца да упражнява правото си на собственост. А по делото не били ангажирани доказателства постройката- обект на иска по чл.109 от ЗС да пречи на ищците да упражняват правото си на собственост: Изгарянето на стари намотки в незастроената част от сградата, водещо до силно замърсяване на въздуха, само по себе си не било действие, свързано с изграждането и държането на павилиона в процесното дворно място. Освен това, това действие на ответника не било доказано. Разрушаването на масивна ограда от към улицата също не представлявала действие, смущаващо или ограничаващо правата на ищците, като освен това също не било доказано. Напротив, от приетата по делото експертиза се доказвало, че оградата е изцяло долепена до павилиона, без видими следи да е прекъсвана, а козирката на павилиона допирала първия етаж на жилищната сграда. Не било установено и разрушаване на фасадата на сградата. Не на последно място, съдът е приел, че построяването на павилиона в мястото не е неоснователно действие, тъй като ответникът, както и ищците, има вещни права върху мястото, а липсват доказателства за разпределение на ползването на това място между ищците и ответника и за построяване на павилиона върху частта от мястото, която е разпределена за ползване на ищците.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, първият посочен от касаторите правен въпрос /подлежи ли на премахване незаконен строеж, щом като ищецът не сочи по какъв начин се накърняват неговите права на ползване върху незастроената част от терена, върху който е извършено незаконното строителство/ не е въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК по смисъла на това понятие, разяснен в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГК на ВКС, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда: В обжалваното решение въззивният съд е приел, че строежът е изграден през 1987 г. и в съответствие с действащите към момента на построяването му норми и поради това е търпим строеж по смисъла на пар.16 от ПР на ЗУТ, а не че е подлежащ на премахване незаконен строеж. Ето защо, от значение за делото би било произнасянето по въпроса дали подлежи на премахване търпим строеж, ако ищецът не сочи по какъв начин такъв строеж накърнява неговите права на ползване върху частта от терена, върху която се намира този търпим строеж- въпрос, какъвто не е поставен в изложението на касаторите по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Вторият посочен от касаторите правен въпрос /дали заснемането на постройката- предмет на иска по чл.109 от ЗС в кадастралната карта по З. прави тази постройка законен строеж, ако тя е била построена без необходимите строителни книжа в УПИ-общинска собственост, в който както ищецът, така и ответникът имат учредено право на строеж/ също не може да обуслови допускането на касационно обжалване, тъй като също не е формирал решаващите правни изводи на съда: В. съд не е приел, че изградената от ответника постройка е законна, защото е била заснета в кадастралната карта на града, а че е търпим строеж съгласно пар.16 от ПР на ЗУТ и като такъв не подлежи на премахване.
По последния посочен от касатора въпрос /дали издаването на удостоверение за търпимостта на такава постройка е от значение за уважаването или отхвърлянето на иска по чл.109 от ЗС/ не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационното обжалване поради следното: Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т.гр.д. № 1 от 2009 г. на О. на ВКС, произнасянето на ВКС е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, когато по конкретния спор няма приложима правна норма, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради промяна в законодателството или в обществените условия се налага да бъде променено едно вече дадено от ВКС тълкуване на правна норма. В конкретният случай, по този въпрос вече има постановена задължителна практика на ВКС /решение № 493 от 24.06.2010 г. по гр.д.№ 719 от 2009 г. на ВКС, Първо г.о., постановено по реда на чл.290 от ГПК/, от постановяването на която до настоящия момент не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяна на тази практика. От друга страна, обжалваното решение не противоречи на тази задължителна съд.практика.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 от ГПК във връзка с чл.78 от ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по жалбата направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 400 лв.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 134 от 20.03.2012 г. по в.гр.д.№ 142 от 2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
ОСЪЖДА К. В. Д., Б. Д. С., К. Б. С. и ТД [фирма] да заплатят на М. А. М. на основание чл.78 от ГПК сумата 400 лв. /четиристотин лева/.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.