О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 784
гр. София 21.07.2010 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, второ гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛСА ТАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр.д. № 838 по описа за 2010 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника Б. Р. Т. срещу решение от 24.02.2010 г. по в. гр. д. № 1290/2009 г. на Окръжен съд гр. В., с което е потвърдено решение № 727/29.10.2009 г. по гр.дело № 1463/2009 г. на Великотърновския районен съд. С последното е признато за установено по отношение на жалбоподателя Б. Р. Т. и И. Д. Р., че Р. Т. Р. и Х. Т. Р. са собственици на основание наследствено правоприемство на 1/3 ид.част на недвижим имот, намиращ се в гр. В., ул.”О” № 2, представляващ ПИ № 1* в кв.288 по плана на града с площ от 121 кв.м. , заедно с целия втори етаж и всички избени помещения от построената в имота двуетажна жилищна сграда, ведно със съответната на имота 1/2 идеална част от общите части на сградата и е изменен н.акт за собственост на недвижим имот, придобит по давностно владение № 164/2008 г. на нотариус при ТРС в смисъл, че Б. Т. се признава за собственик само на 2/3 идеални части от индивидуализирания в акта имот.
Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното решение като незаконосъобразно, необосновано и постановено при нарушение на процесуалните правила.
В изложението към касационната жалба поддържа, че въззивния съд е разрешил правните въпроси както следва – 1. към кой момент изтича придобивната давност, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, 2. по въпроса за наличието на правен интерес, като процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск за собственост, че в случаите, когато ищците могат да защитят правата си с ревандикационен иск, предявеният иск с пр.осн.чл.124, ал.1 от ГПК е недопустим, решаван противоречиво от съдилищата, 3. по приложното поле на чл.79 от ЗС за фактическия състав на придобивната давност, който е от значение за точното прилагане на закона.
В писмен отговор ответниците по жалбата Р. Т. Р. и Х. Т. Р., чрез адв.пълномощника Ст. Л. са изразили становище за липса на основанията за допустимост на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Ответниците по жалбата С. С. Д. , С. С. С. и В. С. Д. не са изразили становище по жалбата.
Срещу определение от 23.03.2010 г. по в.гр.дело № 1290/2009 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е допълнено решение от 24.02.2010 г., постановено по същото дело, като са осъдени ответниците Б. Р. Т. и И. Д. Р. да заплатят на Р. Т. Р. и Х. Т. Р. направените разноски за въззивната инстанция в размер на 800 лв. е подадена частна жалба от ответниците. По съображения, изложени в частната жалба молят да се отмени обжалваното определение, като незаконосъобразно и вместо него се постанови друго, с което присъдените разноски се намалят на сумата 317.50 лв.
Ответниците по частната жалба са изразили становище за неоснователността й.
Върховният касационен съд като взе предвид доводите на страните и извърши проверка на обжалваното решение намира за установено следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК от надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
Обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по следните съображения:
За да уважи предявения положителен установителен иск за собственост въззивният съд е приел от фактическа страна, че ищците Р са наследници по закон на Т. Р. Т. , починал на 14.01.82 г., който е наследник по закон – син на общата наследодателка Н, починала на 26.06.1984 г. Наследник на последната – син е и жалбоподателят-ответник Б. Р. Т.. Прието е, че наследодателката е придобила имота на основание покупко-продажба, извършена с нот.акт № 141/26.02.1926 г. След смъртта й до 2002 г. в имота живяла А. Р. Т. – сестра на ответника Б, поставена под пълно запрещение с решение от 24.03.2003 г. по гр.дело № 518/2002 г. на ВтОС, поради заболяване – шизофрения параноидна форма. Ангелинка Т. живяла в процесния имот за времето от 2002 г. до месец април 2007 година. Прието е от съда, че след смъртта на общата наследодателка върху процесния имот е упражнявана фактическа власт от страните по делото, като през 2001 г. ответниците по жалбата извършили за своя сметка ремонт на покрива на сградата и постигнали съгласие с ответника той да отглежда в имота цветя. Последният посещавал неколкократно ищците и разговарял с тях да се откажат от наследствената си част от къщата. През 2008 година – на 12 февруари жалбоподателят се снабдил с констативен нотариален акт за собственост на целия имот – ПИ № 1* в кв.288 по плана на гр. В. с площ от 121 кв.м. заедно с втория етаж и всички избени помещения от построената в имота двуетажна жилищна сграда, ведно със съответната 1/2 ид.част от общите части на сградата.
От правна страна съдът е приел, че след смъртта на общата наследодателка до 2002 г. ищците са владяли процесния имот. Прието е също, че ответникът не е доказал да е осъществил непрекъснато, ядно и несмущавано владение с намерение да свои имота само за себе си за период от 10 години към момента на снабдяването си с констативен нотариален акт за собственост на основание давностно владение през 2008 г. , съответно към момента на предявяване на иска. Според съда не е осъществен фактическия състав на придобивната давност по чл.79,ал.1 от ЗС в полза на жалбоподателя. Прието е, че петгодишния давностен срок е неприложим, поради липса на твърдения от жалбоподателя за осъществено добросъвестно владение, съответно на представени доказателства, установяващи този фактически състав по чл.79,ал.2 от ЗС.
При тези съображения съдът е приел, че ищците са собственици на 1/3 идеална част от процесния имот – от терена и втория етаж от жилищната сграда.
Съдът намира, че първият поставен въпрос за момента в който изтича придобивната давност не е правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 от ГПК. Съгласно даденото тълкуване с ТР № 1 /2009 г. по т.дело № 1/09 г. на ОС на ГК и на ТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловиял правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуално правен въпрос трябва да е от значение за изхода на спора по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос от значение за изхода на делото следва да е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. В случая поставеният въпрос е фактически и касае правилността на обжалваното решение, проверка за което се извършва след допускане на касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество. Предмет на настоящото производство е само преценката дали е налице общата предпоставка, визирана в чл.280,ал.1 от ГПК и съответно трите специални предпоставки, обуславящи допустимостта на касационното обжалване. Поставеният въпрос от жалбоподателя не представлява правен въпрос, който да е от значение за изхода на спора по делото и поради това по същият не следва да се допусне касационно обжалване.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за допустимост на касационно обжалване по втория правен въпрос за наличието на правен интерес от търсената защита с предявения положителен установителен иск за собственост върху недвижим имот. В изложението е цитирано решение № 307/17.07.2006 г. по в.гр.дело № 486/2006 г. на ВТОС. С решението е прието, че наличието на правен интерес у ищеца е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на установителния иск за собственост на недвижим имот с пр.осн.чл.97,ал.1 от ГПК/отм./ и е бил установен факта на владение от ответника на спорния имот, находящ се в П. Т. Според съдебния състав на ВТОС след като имота не се владее от ищеца – Община П. Т. последната може да си възстанови правото на собственост само с осъдителен иск по чл.108 от ЗС срещу владелеца на имота. С оглед на това съдът е приел, че предявения установителен иск е недопустим, поради липса на правен интерес. Върху посочения препис от решение липсва отбелязване за влизането му в сила. Основанието за допускане по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК предполага правният въпрос от значение за изхода на делото да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК. В случая представеното съдебно решение не е влязло в сила, поради което не е налице основанието по чл.280,ал.1,т.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Само за яснота следва да се отбележи, че с обжалваното решение въззивният съд не се е произнесъл по сходна хипотеза, поради което и извода за наличие на правен интерес, обуславящ допустимостта на установителния иск за собственост е различен.
Съдът намира, че не се установява и наличието на основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос по приложното поле на чл.79, ал. 1 от ЗС и по-точно за фактическия състав на придобивната давност в хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 от ГПК. Това основание означава поставеният правен въпрос да допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й, поради изменения в законодателството и обществените условия – т.е. правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона. Правният въпрос е от значение за развитието на правото, когато правната норма е неясна, непълна или противоречива, за да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена с оглед настъпили в законодателството и обществените условия промени. Нормата на чл.79,ал.1 от ЗС е достатъчно ясна и пълна, и не се налага тълкуването й. Съдебната практика по приложението на чл.79,ал.1 от ЗС е постоянна и непротиворечива. Освен това решаването на правния въпрос няма да допринесе за осъвременяването й, тъй като не са налице данни за настъпили промени в законодателството, нито в обществените условия.
Като взе предвид изложеното съдът намира, че въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото на осн.чл.81 от ГПК в полза на ответниците по жалбата Р. и Х. Р. следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящото производство.
По подадената частна жалба от Б. и И. Р. :
С въззивното решение ВТОС е оставил в сила първоинстанционното решение, с което е уважен предявения положителен установителен иск за собственост върху процесния имот с пр.осн.чл.124, ал. 1 от ГПК. В полза на ищците-ответници по въззивната жалба съдът е присъдил с обжалваното определение сумата 800 лв. разноски за въззивната инстанция, представляващи заплатен адвокатско възнаграждение за един адвокат.
Доводите на жалбоподателите, че присъдените разноски в полза на ищците са прекомерно завишени, съгласно чл.78,ал.5 от ГПК са неоснователни. Като взема предвид разпоредбите на чл.7,ал.2,т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът намира, че минималния размер на адвокатското възнаграждение е сумата 316.72 лв. Не са налице предпоставките на чл.78,ал.5 от ГПК за присъждане на по-нисък размер на адвокатско възнаграждение, тъй като присъдената сума от 800 лв. не надвишава трикратния размер на минималното възнаграждение, съгласно пар. 2 от ДР на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което както се посочи е 316.72 лв. Поради изложеното обжалваното определение от 23.03.2010 г. по в.гр.дело № 290/2009 г. на ВТОС следва да се потвърди.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 18 от 24.02.2010 г. по в. гр. д. № 1290/2009 г. на Окръжен съд гр. В..
Потвърждава определение от 23.03.2010 г. по в.гр.дело № 1290/2009 г. на Великотърновския окръжен съд, с което е допълнено решение от 24.02.2010 г., постановено по същото дело относно направените по делото разноски и са осъдени ответниците Б. Р. Т. и И. Д. Р. да заплатят на Р. Т. Р. и Х. Т. Р. направените разноски за въззивната инстанция в размер на 800 лв.
Осъжда Б. Р. Т. от гр. В., ул.”България” № 70Б да заплати на Р. Т. Р. и Х. Т. Р. от гр. В., ул.”Т” № 17 сумата 500 лв. разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: