О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 86
София, 19.02.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 02.12 .2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1076 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 327 от 26.11.2013 год., по т.д.№ 574/2013 год., с което е потвърдено решение на Варненския окръжен съд № 407 от 08.05.2013 год., по т.д.№ 1896/2012 год. и е осъден касатора, в качеството му на ответник по предявения иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, да заплати на В. А. Съйчев, гражданин на Руската федерация, сумата 92 854 евро – авансово престирана цена по развален на осн. чл.87 ЗЗД предварителен договор от 29.09.2010 год. за покупко – продажба на недвижими имоти – жилищни и нежилищни на ІV,V и VІ етажи, с обща за всеки етаж площ от 733.72 кв. м., находящи се в сграда в обект ”Ваканционни жилища [населено място], [община], В. област, както и относно присъдените деловодни разноски в общ размер от 25151.65 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, поради отказ на въззивния съд да спре производството по делото на осн. чл.229, ал.1, т.5 ГПК.
Алтернативно поддържаното оплакване е за неправилност на въззивния съдебен акт, по съображения за необоснованост, нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу извода на въззивния съд за наличие на валидно сключен между страните предварителен договор за покупко- продажба на недвижими имоти от 29.09.2010 год., като твърдението му е, че от него липсва надлежно дадено съгласие за същия и този факт, според изложеното, е предмет и на досъдебна проверка от ВРП за евентуална „кражба на подписа на управителя на ЮЛ- търговец”, което не е взето предвид при постановяване на обжалваното решение.
Позовавайки се отново на твърдяните с касационната жалба пороци касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, по отношение на определените за значими за крайния изход на делото въпроси на материалното и процесуално право – кога е налице подписан документ и следва ли подписите на физическите лица да се положат върху писмения документ, за задължението на въззивния съд да извърши проверка на истинността/ автентичността на оспорен документ, като служебно допусне и събере доказателства, за приложението на чл.193 и чл.194 ГПК, за доказателствената сила на процесния предварителен договор, като частен документ, за необходимостта да бъде установено, че купувачът е притежавал към датата на процесната сделка престираната по нея сума от 92 854 евро, за приложението на чл.178, ал.2 ГПК, за възложената доказателствена тежест относно установяване волята на страните по конкретен договор и механизма на неговото сключване, дали съдът, разглеждащ иск основан на договор, при релевирано възражение за неговата неистинност/ неавтентичност и неверност/ е задължен да се съобрази с дадената в образуваното досъдебно производство относно съставянето и използването на същия правна квалификация на престъпното деяние и с констатациите за наличие на престъпни обстоятелства, кога е налице престъпно обстоятелство по см. на ГПК и налице ли такова при наличие на данни по делото „за кражба на подпис” чрез попълване на предварително подписана и подпечатана празна бланка със съдържание, различно от волята на управителя на дружеството- касатор.
Като израз на визираното противоречие по т.1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 и сл. ГПК и едновременно с това – съдебни актове на различни по степен съдилища в страната.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е аргументирано с непълнота на закона и на трайно установена съдебна практика по „тази специфична житейска хипотеза” – как следва да се разпредели между страните доказателствената им тежест по казуса.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по основателността и.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след извършена самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и доводите на страните, е счел, че сключеният помежду им на 29.09.2010 год. предварителен договор за покупко –продажба на недвижими имоти, които продавачът, настоящ касатор, се е задължил да изгради до приемане на акт 14 и да прехвърли най- късно до 04.03.2011 год.в собственост на купувача, който е заплатил изцяло уговорената продажна цена от 92 854 евро в деня на подписването му, е успешно развален с едностранното предизвестие на последния, обективирано в исковата молба, поради виновно длъжниково неизпълнение и с отпадане на основанието за извършената парична престация даденото по нея подлежи на връщане от датата на неговото отпадане.
Като неоснователно е преценено въведеното от [фирма], чрез законния му представител, възражение за недопустимост на предявения иск, поради наличие на престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на делото.
Изложени са съображения, че само по себе си образуването на досъдебно производство във вр. с процесния предварителен договор срещу неизвестен извършител не е достатъчно, предвид конкретните данни по делото, за да се счете, че сочените от ответника престъпни обстоятелства са налице, като освен това, евентуалното им съществуване би могло да обуслови единствено спиране на производството по делото по реда на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, но не и недопустимост на самата кондикционна искова претенция.
За лишено от основание в закона и доказателствения материал по делото въззивният съд е възприел и въведеното от ответника правоизключващо възражение за нищожност на процесната предварителна продажба, обоснована с липса на надлежно дадено съгласие от продавача и евентуално с отсъствие на достатъчна определеност в предмета на сделката – непълна индивидуализация на описаните в нея имоти.
Аргументите са, че предварителният договор в достатъчна степен конкретизира предмета си, съгласно изискването на чл.19, ал.2 ЗЗД, когато, както е в разглеждания случай, отделните обекти на всеки етаж могат да бъдат индивидуализирани по съществуващ към момента на сключването му идеен проект.
По отношение оспорената от [фирма], доказателствената сила на самия договор, който в частта, удостоверяващ извършено от купувача на продавача плащане, притежава правната характеристика на частен свидетелстващ документ, а в останалата си част- на диспозитивен, Варненският апелативен съд е приел, че тежестта да опровергае верността на удостоверените с него обстоятелства, принадлежи на оспорващия го, чийто подпис, съгласно заключението на съдебно-почерковата експертиза е положеният в документа, който твърди, че признатият от него факт в действителност не се е осъществил.
Като ирелевантно към истинността на документа е преценено обстоятелството, че подписът на управляващия търговското дружество – продавач е положен преди текста на самия договор, тъй като според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, само по себе си то не е достатъчно, за да се отрече принадлежността на обективираното в същия изявление на лицето, посочено като негов съставител. За неотносим към валидността на процесния договор е възприет и факта дали към момента на възникване на облигационната връзка между страните, купувачът е притежавал в собственост, или не заплатената от него сума по договора, поради което е отречена необходимостта от доказване на същия.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че част от поставените от касатора въпроси, разрешаването на които е обусловено от конкретните факти и доказателства в процеса, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Останалите правни въпроси – за задължението на въззивния съд да извърши проверка на истинността/автентичността на оспорен документ, като служебно допусне и събере доказателства, за приложението на чл.193 и чл.194 ГПК, за доказателствената сила на процесния предварителен договор, като частен документ, за приложението на чл.178, ал.2 ГПК, за възложената доказателствена тежест относно установяване волята на страните по конкретен договор, кога е налице престъпно обстоятелство по см. на ГПК и дали съдът, разглеждащ иск основан на договор, при релевирано възражение за неговата неистинност/ неавтентичност и неверност/ е задължен да се съобрази с дадената в образуваното досъдебно производство относно съставянето и използването на същия правна квалификация на престъпното деяние и с констатациите за наличие на престъпни обстоятелства, като значими за крайния правен резултат по делото доказват наличието на общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Неоснователни по отношение на същите са съответните поддържани от касатора селективни критерии, поради следното:
Освен, че само по себе си твърденията на някоя от страните, че са извършени престъпления, както и провеждана прокурорска проверка за извършени престъпления не е основание за спиране на производството по гражданско дело по реда на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, то дори и да е налице нарушение на соченото процесуално правило, съдебното решение е процесуално незаконосъобразно, но не и недопустимо. Поради това и доводите на касатора за процесуална недопустимост на обжалвания съдебен акт, обосновани с нарушение на чл.229, ал.1, т.5 ГПК, не е основание допускане на касационен контрол, поради евентуалната му недопустимост. Отделен в тази вр. остава въпросът, че производството по гражданско или търговско дело се спира, когато твърдяните от страната престъпни обстоятелства имат значение за решаване на въведения с него правен спор и същите са предмет на установяване в наказателно производство в съдебна фаза, или когато гражданският съд е събрал доказателства за съществуването на престъпни обстоятелства – чл.229, ал.1, т.4 и т.5 ГПК. В този см. е и формираната по реда на чл.290 и сл. ГПК задължителна практика на касационната инстанция, материализирана в решение № 116/15.05.2013 год., по гр. д. № 745/2012 год. на ІV г.о., според която производството по делото не се спира само при наличие на данни за висящо досъдебно производство, а констатациите на прокурора относно съставомерността на деянието и виновността на дееца не обвързват гражданския съд.
Недоказано е и селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поддържано по отношение на поставените въпроси на процесуалното право.
С цитираната задължителна съдебна практика, обективирана в т.3 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС и постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 57 от 16.04.2013 год., по гр.д.№ 871/2012 год. на ІІІ г.о. на ВКС е прието, че въззивният съд е задължен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда/ експертиза, освидетелстване, оглед/, само ако във въззивното производство е въведено оплакване за допуснато от първостепенния съд процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за прилагане на императивна материалноправна норма. Затова, когато съдът не изпълни задължението си да приеме заключение на вещо лице по въпроси за обстоятелства от предмета на спора, за изясняването на които са необходими специални познания, допуска съществено процесуално нарушение, изразяващо се в неизясненото на делото от фактическа страна, поради негов пропуск, което е и основание за касацията му. В случая с тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, тъй като във вр. с направеното оспорване автентичността на процесния договор е допусната и изслушаната съдебно почеркова експертиза, заключението по която е обсъдено в съответствие с изискването на чл.202 ГПК при изграждане на крайния правен извод за наличие на валидно облигационно правоотношение между страните.
Що се касае до извършената от въззивния съд преценка на доказателствения материал по делото и приетата въз основа на същата за установена фактическа обстановка, то дори и твърдението на касатора за нейната неправилност да е евентуално основателно, относимо към основанията по чл.281, т.3 ГПК, същото не подлежи на обсъждане във фазата на селектиране на касационните жалби.
С оглед изложеното само за прецизност следва да се посочи, че част от постановките в ППВС № 6/68 год., на които касаторът се позовава и с които въззивният съд не се е съобразил, са неприложими при въведените с действащия ГПК концентрационно начало, ограничен въззив и променените функции на въззивната инстанция на съд по същество на спора.
По отношение даденото в обжалвания съдебен акт разрешение на поставените от касатора правни въпроси, свързани с доказателствената сила на процесния предварителен договор и възложената на страните доказателствена тежест при оспорване автентичността му, извършените процесуалните действия на въззивния съд също са в пълно съгласие както със задължителните за съдилищата постановки, материализирани както в цитираното с касационната жалба решение № 125 от 12.09.2012 год., по гр.д.№ 1135/ 2011 год. на ІІ г.о., така и с трайно непротиворечивата практика на ВКС, поради което поддържаният критерий за селекция отново отсъства.
Според същата подписаните от лицето, което ги е издало частни документи / свидетелстващи или диспозитивни/, съгласно чл.180 ГПК, притежават формална доказателствена сила и съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях са направени от това лице. Когато частният свидетелстващ документ удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва и с материална доказателствена сила, т.е. има доказателствено значение за стоящите вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление. В този случай твърдението, че признатият от издателя му факт всъщност не се е осъществил, представлява оспорване на съдържанието на документа, т.е. документът не автентичен, но с невярно съдържание. В този случай доказателствената тежест за опровергаване верността на удостовереното с документа обстоятелство- в случая авансовото получаване на цената, е на страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително изявление.В зависимост от целения и постигнат резултат доказването може да е пълно и непълно, а съобразно разпределението на доказателствената тежест – главно и насрещно. Съобразявайки тази практика, както и въведеното от ответника оспорване въззивният съд е приел, че последният трябва да проведе главно и пълно доказване, както, че подписът му върху процесния договор е „откраднат”, така и че признато от него обстоятелство за получаване на цената от ищеца, като купувач, е невярно.
Що се отнася до приложеното в срока за произнасяне решение по в. т. д.№ 92/2014 год. на В., по отношение на което касационното обжалване не е било допуснато – определение № 1256/05.12.2014 год., по следва единствено да се посочи, че с оглед различния спрямо настоящето дело спорен предмет, последното, освен, че само по себе си в тази фаза на процеса не би могло да обоснове различен от постановения правен резултат, е и ирелевантно.
При наличие на задължителна съдебна практика, на която сам касаторът се позовава и по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, поради което не следва подробно да бъде обсъждано.
Ответникът по касационната жалба е претендирал деловодни разноски в размер на сумата 6 900 лв., заплатено адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС. Искането е своевременно заявено с отговора на касационната жалба, но в рамките на срока по чл.287, ал.1 ГПК, който за ответника В. А. Съйчев е изтекъл на 25.03.2014 год., документ за реалното извършване на тези деловодни разходи, въпреки отбелязаното в противна насока в раздел „Приложения”, на депозирания писмен отговор вх.№ 1753/26.03.2014 год. не е представен. Следователно обстоятелството, че договор за правна помощ и консултантско съдействие, както и списък по чл.80 ГПК, са депозирани едва след срока по чл.287, ал.1 ГПК – с молба вх. на ВКС № 3691/14. 04. 2014 год., обосновава правен извод, че към релевантния за спора момент искането за разноски е недоказано, поради което същото следва да се остави без уважение, в съответствие с указанията в т.1 на ТР № 6/ 06. 11. 2013 год..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 327 от 26.11.2013 год., по т.д.№ 574/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: