О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 865
гр.София, 25.11.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 60171/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по жалби на В. В. С. и на [фирма] срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г., с което е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 2405/ 2013 г. и по този начин [фирма] е осъдено да заплати на В. В. С. по иск, квалифициран по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), сумата 15 000 лв – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва от 26.12.2012 г. и 575,50 лв разноски по делото, като за разликата до пълния предявен размер от 30 000 лв искът е отхвърлен.
Ищецът В. В. С. обжалва въззивното решение в частта, отхвърляща предявения иск. Претендира допускане на касационен контрол в тази част по материалноправния въпрос „… по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане”. Счита, че този въпрос е разрешен в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (ППВС № 4/ 1968 г.). Евентуално поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма] обжалва въззивното решение в осъдителната му част. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК този касатор формулира процесуалноправните въпроси преклудира ли се възражението за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако в отговора срещу исковата молба ответникът само е маркирал твърдение за съпричиняване, без да уточнява в какво се проявява то, когото уточнението е направено допълнително при изясняване на фактите по делото; допустимо ли е възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД да бъде направено след изтичане на срока за отговор на исковата молба и до кой момент.
Никоя от страните не взема становище по жалбата на противната страна.
Съдът намира жалбите за допустими, но по тази на касатора – ищец В. С. касационно обжалване не може да бъде допуснато, тъй като той не е формулирал правен въпрос, който да е включен в предмета на делото и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Не може да се приеме като правен въпрос формулировката „… по приложението на чл. 52 от ЗЗД при определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане”. От обективираното в касационната жалба изложение по чл.280 ал.1 ГПК става ясно, че според касатора – ищец въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението, е нарушил принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД. Това обаче е оплакване за неправилност на обжалваното решение, което не подлежи на разглеждане в производството по чл.288 ГПК. Във връзка с това оплакване няма формулиран конкретен правен въпрос, по който да се провери дали обжалваното решение противоречи на практиката, обективирана в ППВС № 4 /1968 г., на което се позовава касаторът – ищец. Това е основание за отказ от достъп до касационен контрол, съгласно ТР № 1/ 19.02.2010 г., ОСГТК, ВКС, т.1.
Касаторът – ответник [фирма] е формулирал правни въпроси, свързани с изложените от решаващата инстанция мотиви. За да уважи частично предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че на 26.12.2012 г. е настъпило пътнотранспортно произшествие, от което ищецът В. В. С. пострадал. Произшествието настъпило по причина на поведението на М. М. като водач на лек автомобил Ауди 80 с рег. [рег.номер на МПС] . Извършеното от този водач нарушение на правилата за движение и вината му са установени с влязла в сила присъда. Не се спори, че към момента на произшествието М. М. е застраховал гражданската си отговорност като автомобилист при ответника [фирма]. Съдът посочил, че спорът между страните е концентриран единствено по размера на исковата претенция и по фактическия въпрос има ли съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец предвид обстоятелството, че към момента на увреждането не е бил с поставен предпазен колан. Като приел, че в отговора срещу исковата молба на В. В. С. ответникът [фирма] само е маркирал твърдение за съпричиняване, без да уточни в какво се проявява то, съдът извел от правна страна, че възможността да се разглежда това възражение и да се събират доказателства по него е преклудирана. Уточнението в открито съдебно заседание, че съпричиняването се изразява в неизпълнение на задължението за поставяне на предпазен колан, е направено несвоевременно и обсъждането му от съда е недопустимо. По размера на иска съдът посочил, че отчита хоспитализацията на ищеца за 2 дни, пълното отзвучаване на мекотъканните увреждания за две седмици и оздравяването от счупване на носа за два месеца. Констатирал, че болките, които ищецът е търпял, са били интензивни за период около 2 седмици и че не се очакват други усложнения от травмите, вън от малък козметичен дефект до горния ляв клепач и леко изкривяване на носната преграда с козметично отражение. Съдът извел, че за обезщетяване на тези вреди е достатъчна сума от 15 000 лв, в който размер уважил иска, а за разликата го отхвърлил.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателя – ответник процесуалноправни въпроси са обуславящи, защото съдът по същество е отказал да разгледа и се произнесе по направено възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД по съображения за настъпила преклузия (защото в отговора срещу исковата молба това възражение не е уточнено от фактическа страна, а уточняването му в съдебно заседание е недопустимо). Те не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, тъй като и решението по т.д.№ 540/ 2012 г., І т.о., и това по гр.д.№ 372/ 2010 г., ІV г.о. ( на които се позовава касаторът – ответник), разрешават по реда на чл.290 ГПК други въпроси: допустимо ли е без наличие на възражение от страна на ответника съдът да вземе предвид наличие на принос от страна на пострадалия (т.д.№ 540/ 2012 г.) и допустимо ли е във въззивното производство ответникът да въвежда довод за съпричиняване от страна на пострадалия (гр.д.№ 372/ 2010 г.). Но въпросът за правомощието на съда да разгледа възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако в отговора срещу исковата молба е въведено твърдение за съпричиняване, чиито фактически основания са уточнени в първото съдебно заседание, има значението по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. По него няма установена практика и поради това по жалбата на касатора – ответник обжалването следва да бъде допуснато.
По изложените съображения съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г. в частта, в която е отхвърлен предявения от В. В. С. против [фирма] иск, квалифициран по чл.226 ал.1 КЗ (отм.), за разликата над 15 000 лв до пълния предявен размер от 30 000 лв.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение на Софийски апелативен съд № 588 от 24.03.2016 г. по гр.д.№ 4223/ 2015 г. в останалата част.
Указва на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото документ за внесена държавна такса по сметка на Върховния касационен съд в размер 300 лв (триста лева), в противен случай жалбата ще бъде върната.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: