О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 880
С. 17.12.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 2818 по описа за 2018г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Н. С. Р. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат Б. против въззивно решение № 2203 от 5.04.2018г. по в.гр.д. № 13636 по описа за 2016г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение № 8688 от 14.06.2016г. по гр.д.№ 1030/2015г. на СРС в частта, с която е определен режим на лични отношения с бащата и в частта, с която семейното жилище е предоставено за ползване на жената и вместо това е постановено друго, с което е определен за бащата режим на лични контакти с малолетните деца М. Н. Р. и Е. Н. Р., както следва : всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00ч. в сряда до 18.00ч. в неделя, с преспиване и семейното жилище, находящо се на адрес : [населено място] [улица] ет.3 ап.9, след прекратяване на брака се предоставя за ползване на Н. Р., като е потвърдено решението в останалата част, с която е прекратен брака по взаимна вина на съпрузите, поради настъпило дълбоко и непоправимо разстройство, предоставено е упражняването на родителските права по отношение на малолетните деца на майката, определено е тяхното местоживеене да е при нея, като е осъден бащата да заплаща издръжка на малолетните си деца, чрез тяхната майка и законен представител, в размер на по 250лв., за всяко дете, считано от влизане в сила на решението в частта за местоживеенето, определено е съпругата да запази фамилното си име Р. и са отхвърлени насрещните искове на Н. Р..
Подадената касационна жалба е срещу въззивния акт в частта му досежно упражняването на родителските права, определеният режим на лични контакти с бащата и издръжката. В изложението си касаторът се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като поставя следните въпроси:
1. Може ли съдът да определи режим на контакти с единия родител, който се явява по-ограничен от режима, който не се оспорва от другата страна и тя е съгласна с него? Въпросът се поставя във връзка с твърдение на страната, че съдът е определил по собствена инициатива по-ограничен режим на лични контакти с бащата, въпреки наличието на споразумение за привременни мерки и експертиза.
2. Допустим ли е режим на лични контакти между бащата и децата в равни периоди за двамата родители, при положение, че липсва споразумение за съвместно упражняване на родителски права и родителските права биват предоставени за упражняване на единия родител? Изразено е становище за липса на разграничение между равновременен режим на лични контакти и съвместно упражняване на родителски права.
3. Кой режим е близък до т.нар. „споделено родителство”, за да е неприложим, ако отговорът на предходният въпрос е отрицателен?
4. Нормата на чл.59 ал.4 СК, съгласно която при вземане на решението си съдът следва да се съобразява с възрастта и пола на децата, следва ли да се разбира в смисъл, че се отнася до полово противоположните връзки майка-син, баща-дъщеря, каквито науката подкрепя и представя като най-силно развиващи личността, увереността и качествата на детето, особено в периода на пубертета.
5. Майката на дете следва ли да се приема за по-пригоден родител на момичета, както приема ППВС № 1 от 12.11.1974г., при видимо противоречие с чл.59 ал.2 СК? Изложените доводи са, че в законодателството е прокаран принципа на равенство между мъжа и жената и е установено задължението за съда да изхожда при преценката си от интереса на детето.
6. Нарушава ли изложената в предходния въпрос теория, приложимостта на забраната за дискриминация по полов признак, както и правото на семеен живот, прогласено в чл.8 Е., вр.с чл.14 Е., както и правото на личен и семеен живот по чл.7, равенството пред закона, съобразно чл.20, забраната за дискриминация по чл.21 и гаранциите за равенство между половете, съобразно чл.23 от Х. на основните права на ЕС?
7. Може ли да се основава съдебно решение по чл.59 СК на заинтересовани свидетели, преки роднини, при положение, че по искане на ответната страна са били разпитани незаинтересовани свидетели, без роднинска връзка със страните?
8. Длъжна ли е въззивната инстанция да допусне, при нарочно искане, свидетелски показания относно обстоятелства, относими при решаване на въпроси по чл.59 СК, относно периода между проведен разпит на свидетели пред първата инстанция и разглеждане на делото пред горната инстанция? Валидни ли са същите факти в периода след последното съдебно заседание в първата инстанция и разглеждане на делото пред въззивната инстанция?
9. Може ли съдът да определи издръжка, по-висока от минималната, при липса на доказателства от претендиращия издръжката, за по-голяма нужда и с оглед на обстоятелството, че размерът на минималната издръжка изцяло задоволява нуждите на искащия издръжката? и
10. Каква част от разходите за отглеждане на детето следва да се заплащат от неупражняващият родителските права родител при липса на съвместно упражняване на родителските права и неравновременен режим на контакти между детето и този родител? Каква част от разходите за отглеждане на детето следва да се заплащат от неупражняващият родителските права родител при липса на съвместно упражняване на родителските права и равновременен режим на контакти между детето и този родител?
Срещу подадената касационна жалба е постъпил отговор, с който се оспорват нейната допустимост и основателност, като се излагат подробни доводи във връзка с поставените въпроси и по съществото на спора.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Настоящият съдебен състав на Върховният касационен съд, за да се произнесе съобрази следното:
По въпросите, във връзка с които въззивният акт не е влязъл в сила, съдът е приел следното: Децата са момичета, родени през 2006г. и 2012г. Всички ангажирани по делото доказателства, включително и социалните доклади и заключението на приетата експертиза, показанията на свидетелите, сочат че и двамата родители разполагат с родителска компетентност, отговорни са, полагат огромни усилия за правилното възпитание на децата си, подпомагат ги в учебната им и извънкласна дейност, познават потребностите им, полагат адекватни грижи за тях, организират почивките и ваканциите им, стараят се да ги учат на трудови навици и дисциплина. Двамата родители разполагат с жилища, които са приспособени за нуждите на децата, с обособени детски стаи. Двамата родители работят /годишният доход на майката е 20 094.53лв., а бащата, е самоосигуряващо се лице- адвокат, като за периода 2010г.-2014г.не е подавал декларации по З./. Съдът е определил на кого да възложи упражняването на родителските права, след съвкупна преценка на всички установени по делото обстоятелства, включително възраст и пол на децата. Изрично в мотивите си е отбелязал, че доколкото полът е законово определен критерий, същият не може да се разглежда като дискриминационен. Съобразил е, че по-голямото дете М. е във възраст близка до пубертета, с оглед на което тя „неминуемо има нужда от помощта на родителите си”, а детето Е. страда от асма, „което също предполага полагане на допълнителни грижи”. Окончателният извод на съда, изграден въз основа на ангажираните доказателства е, че „на тези нужди на децата по-адекватно може да отговори майката”, защото „малко дете Е. е силно привързано” към нея, а М. „може да споделя с нея неща, които я вълнуват по-лесно, отколкото това може да се очаква, че ще прави с баща си”. Съобразявайки установената силна привързаност на децата и към двамата родители, изхождайки от конкретно установените по делото обстоятелства, като е преценил, че за децата е необходимо да поддържат постоянен контакт и с двамата родители, съдът е определил един изключително разширен режим на лични отношения с бащата – всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00ч. в сряда до 18.00ч. в неделя, с преспиване, отменяйки като недостатъчен този, който е бил определен от първата инстанция: всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00ч. в петък до 18.00ч. в неделя, с преспиване. Отменил е и режимът в частта: „всяка втора и четвърта седмица от месеца за дните вторник, сряда и четвъртък, след приключване на учебните занятия на децата, до 19.00ч.” като неприемлив. Счел е, че не е в интерес на децата, които са до 18.00ч. на училище, на бащата да се предостави един час, през който той би имал възможност само да ги заведе до дома им, а ако те свършат учебните занятия по-късно режимът би бил неприложим. Освен това – в тази част, въззивният съд е преценил,че режимът би съкратил „времето за почивка и подготовка на децата за следващия ден”, поради което го е отменил. В. съд не е удовлетворил искането на ответника за определяне на споделено родителство, ръководейки се от мотивите на т.2 от ТР № 1/2016г. на ОСГК на ВКС, поради липса на установено в този смисъл съгласие на страните. Размерът на дължимата издръжка е определил с оглед направеното от ответната страна признание на неизгоден за него факт /който и понастоящем не е оспорен/, а именно че разполага с месечен доход от около 2 500лв. Допълнително изложените доводи са за липса на ангажирани доказателства за наличие на постоянни допълнителни разходи, включително и за децата,в тежест на ответника, както и законо-установеното изискване „размерът на издръжката да осигурява стандарта, който получаващият издръжката е имал преди това”. Не е било спорно обстоятелството, че по делото не е установено децата да са с по-големи нужди от обичайните такива за тяхната възраст.
Имайки пред вид така изложените мотиви на въззивният съд, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените от касатора въпроси, тъй като за част от тях не са налице изискванията за общо основание за допустимост, а за всички не е налице посоченото специално основание, по чл.280 ал1. т.3 ГПК.
Съгласно т.4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по т.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му би допринесло за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В конкретният случай посоченото основание не е налице, защото по всеки един от поставените от касатора въпроси е налице трайно установена практика, която е съобразена от въззивния съд и не се налага нейното изменение, а приложимият закон /чл.59 СК/ е ясен, точен и непротиворечив.
По първият поставен въпрос, освен че не е налице посоченото специално основание, не е налице и изискуемото от чл.280 ГПК общо основание. Това е така, защото доколкото във въпроса се съдържа субективно твърдение /че определеният режим е по-ограничен/, което не отговаря на фактите, същият не е свързан с решаващите мотиви на въззивния съд и не от значение за изхода на спора. Определенията от въззивният съд режим на лични контакти е значително по-разширен от този, посочен от първата инстанция, защото вместо „всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00ч. в петък до 18.00ч. в неделя, с преспиване”, което се равнява на 8 дни в месеца, е определил „всяка първа и трета седмица от месеца от 18.00ч. в сряда до 18.00ч. в неделя, с преспиване”, което се равнява на 16 дни в месеца или е точно двойно повече. Имайки пред вид това, отмяната на общо 12 часа месечно /изчислени по един час – от 18.00ч. до 19.00ч.за дните вторник, сряда и четвъртък от всяка втора и четвърта седмица от месеца/ се явява незначително. Освен това, въззивният съд е отмени тези часове, ръководейки се изцяло от интереса на децата, за който той следи служебно /т.е. и без да има искане на страните/ и при това след като е изложил подробни и адекватни мотиви, с които е аргументирал изводите си.
Относно поставените от касатора втори и трети въпроси, касаещи т.нар. „споделено родителство”, въззивният съд – както беше посочено по-горе, изцяло е съобразил ТР № 1/2016г. на ОСГК на ВКС. В него е посочено, че разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК е приложима само в случаите на развод по исков ред, при непостигане на споразумение между родителите относно местоживеенето на ненавършилите пълнолетие деца и упражняването на родителските права спрямо тях, защото законът сочи, че следва да бъде предпочетен един от родителите, при когото детето да живее и той да е носител на родителските права. „Чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция за предоставяне на адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца с оглед запазването на висшите им интереси и гарантира правната сигурност”, задължавайки и най-вече вменявайки отговорност на единия родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права. В този смисъл е допустим този режим на лични отношения с другия родител, който е най- адекватен за установения, съобразно конкретните обстоятелства по делото, интерес на децата. Във всички случаи –разпоредбата на чл. 59, ал. 2 СК изключва възможността родителските права да бъдат предоставени за упражняване съвместно на двамата родители в случай, че между тях не е постигнато споразумение по упражняването им.
Настоящият съдебен състав намира, че поради несъотносимост към изложените от въззивния съд решаващи мотиви, не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост по смисъла на т.1 ТР №1/2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС и поставените от касатора четвърти, пети и шести въпроси. Относно изискването, съдържащо се в чл.59 ал.4 СК, съдът да съобрази „пола и възрастта на децата”, следва да се посочи следното:
Посочените обстоятелства /пол и възраст/ не са единствените, които съдът следва да съобрази при преценката си – на кого от двамата родители да възложи упражняването на родителските права. В чл.59 ал.4 СК примерно са изброени общо десет на брой обстоятелства, които са преценени като релевантни. Съгласно установената практика, изградена на базата на цитираното от касатора ППВС № 1 от 12.11.1974г., което не е загубило своето значение, се приема, че от значение за извода на съда са не отделни обстоятелства /например пол и възраст/, а съвкупността от всички релевантни за разглеждания случай обстоятелства, които могат да са от най-разнообразно естество, като посочените в закона са тези, които са преценени като по-съществени. Съобразявайки тази практика, въззивният съд е формирал окончателния си извод, именно въз основа на съвкупността от всички установени по делото обстоятелства. Комплексната му преценка, изложена подробно в гореописаните мотиви, изключва възможността да се приеме поддържаната от касатора теза за евентуално наличие на дискриминация по полов признак.
Поставените от касатора седми и осми въпроси, доколкото са свързани с обсъждане на събраните по делото гласни доказателства и тяхната преценка, са въпроси изискващи контрол за правилност, какъвто в настоящето производство не може да бъде извършван.
Във връзка с последните два поставени въпроси, касаещи размера на определената издръжка, също е налице установена съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд. Каква част от разходите за отглеждане на детето следва да се заплащат от неупражняващият родителските права родител, се преценя от съда, съобразно нуждите на децата и възможностите на родителя, който я дължи. Законът определя минималният, но не и максималния размер на дължимата издръжка. В случаят – същата е определена от съда, съобразно направено от настоящия касатор признание за размера на получаваният от него доход и при изложени мотиви във връзка с възрастта на децата, за здравословното състояние на по-малкото и необходимост да се осигури стандарта, който получаващите издръжката са имали до момента. В този смисъл ирелевантни и несъответстващи на приетото за установено по делото са твърденията, съдържащи се в деветия поставен въпрос за неустановеност на доходите на дължащия издръжка и за наличие на минимални нужди на искащите издръжка.
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2203 от 5.04.2018г. по в.гр.д. № 13636 по описа за 2016г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.