7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
гр.София, 18.12.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело № 1344 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Д. Ч. К., чрез процесуални представители адв.А. и адв.В., срещу решение от 03.10.2018г., постановено по в.гр.д.№3139/2017г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение от 11.04.2017г. и допълнително решение от 03.10.2017г. по гр.д.№17287/2014г. на Районен съд – Пловдив, за отхвърляне на предявените от Д. Ч. К. срещу А. С. П.-К. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл.27, пр.5, вр. чл.30 ЗЗД и чл.87, ал.3 ЗЗД, както и на исковете по чл.26, ал.2, пр.2, 4 и 5 ЗЗД – с допълнителното решение.
Касаторът счита, че въззивното решение е процесуално недопустимо, евентуално – че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е постъпил отговор от ответника по жалбата А. С. П.-К., чрез процесуален представител адв. А., в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от Д. Ч. К. срещу А. С. П.-К. искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, чл.27, пр.5, вр. чл.30 ЗЗД и чл.87, ал.3 ЗЗД, както и на исковете по чл.26, ал.2, пр.2, 4 и 5 ЗЗД – с допълнителното решение, по отношение на договор, сключен с н.а.№186/2009г. за прехвърляне на собствеността върху имот № 182 в кв. 13 по действащия ЗРП на [населено място] с площ от 1013 кв.м, за който имот са образувани УПИ … с площ 677 кв.м и УПИ … с площ 732 кв.м при граници на поземления имот по скица ПИ № …, ПИ № …, ПИ № …, ПИ № …, ПИ № … и улица, ведно с построената в имота едноетажна жилищна сграда с изба с площ 82 кв.м по нотариален акт, а по скица 59 кв.м срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между бащата на ищцата Ч. К. и съпругата му – ответницата по исковете А. С. П.-К..
Въззивното решение е валидно и допустимо. Неоснователни са доводите на касатора, че въззивното решение е недопустимо като постановено по непредявен иск с доводи, че е разгледан иск за нищожност на договора поради липса на предмет, а е предявен иск за нищожност на договора поради липса на основание. С въззивната жалба, видно от нейнотото съдържание, е обжалвано първоинстанционното решение и в частта за отхвърляне на иска с правно основане чл.26, ал.2 ЗЗД – нищожност поради липса на основание на процесния договор, като въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса:1.“следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и защо игнорира доказателства по делото“; че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: 2.“Обвързваща ли се явява материалната доказателствена сила, съдържаща се в писмените документи, поменатите декларации, за съда и за страните, при неоспорването на последните от страната, носеща доказателствената тежест в този случай, да докаже благоприятно за себе си правно положение, изхождайки от заявените от нея твърдения и доводи в процеса, с евентуалното оспорване и опровергаване на изложеното материално положение, в писмените документи. Съставлявайки извънсъдебно признание за неблагоприятните за подписалата страна факти, и непълно такова, същото превръща ли се в пълно, съобразно правилата, разбиранията и тълкуванията на ГПК за писмените доказателства и признанията на страните, като вид доказателствени средства, при неоспорването на посочените писмени документи, изходящи от страната, и като такова съдържимо и изводимо от сочената материална доказателствена сила, и сочената трансформация, обвързва ли съда и страните, досежно материалните фактически положения, съдържащи се в посочените писмени документил Когато същите съдържат положения по нищожност, липса на съгласие, унищожаемост, заплашване, привидност и симулативност, следва ли съдът да констатира и прогласи, тези същите изводимо и стъпвайки на писмените документи. В какво случаи, изводимо от горното, и ако материалната доказателствена сила на документите помежду страните ги обвързват, обвързвайки самите страни от документа, съдът може ли да приеме материалните положения и истинност, различна от посочената в документа, освен при изключителност, както се посочи при съдържащи се в същите нищожни или противни на закона клаузи, макар характерът на настоящите да няма договорен характер, а изявленията да са извършени едностранно“; 3. „неприлагането на норма от процесуалния закон, именно чл.180 ГПК по повод декларациите, във вр. с чл.193, ал.1, и ал.3 ГПК, във връзка с тежестта на доказване, съставлява ли нарушение на съдопроизводствените правила, т.е. неприлагането на последиците на казаните норми, спрямо доказателствения материал“ /не сочи допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК/; че въззивното решение е в противоречие с практиката на ВКС по въпроса: 4. „следва ли съдът при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели“. Доводите на касатора са за „превратно възприемане и тълкуване на фактическите положения, съдържащи се в показанията на свидетелите, и подмяна на съдържащите се в тези доказателствени положения, със свои непочиващи на обективната действителност, и превратно възприемане и тълкуване на доказзателствата, водещи до подмяната на съдържащите се в тях положения, със свои, неотразени в тези доказателствени източници“, като оплакванията са по отношение на показанията на ангажираните от ищеца свидетели, за „избирателно използване, на части от показанията“ като „показанията са цитирани избирателно и едностранчиво“.
Първият въпрос касаторът отнася към доводите си, че въззивният съд е „разгледал непълно, откъслечно и едностранчиво, при превратно възприемане, превратно тълкуване показанията на свидетелите и промяна на съдържанието им“ и е инорирал представените писмени доказателства – три броя декларации, като изразява несъгласие с изводите на съда относно писмените доказателства. Поставетният от касатора въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС е разгледаният от въззивния съд правен въпрос, обусловил решаващите му изводи. Извън кръга на въпросите, притежаващи посочената характеристика са разгледаните от въззивния съд въпроси, имащи значение за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка, за обсъждане на събраните по делото доказателства и обосноваване на изводите в решението, какъвто е и цитираният въпрос. Липсата на общо основание е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания.
Вторият от поставените от касатора въпроси не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал. ГПК, тъй като предпоставя в себе си представяне на писмени доказателства, които не са оспорени, какъвто не е настоящият случай, в който страната е заявила в отговора на исковата молба становището си относно обстоятелствата, на които ищецът основава иска си, за установяване на които обстоятелства са представени писмените документи, изходящи от нея, съдържащи извънсъдебно признание на факти. Освен това касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се от осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, по приложението на чл.175 ГПК има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна, в съответствие с която е постановено въззивното решение. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че съдържанието на представените писмени изявления се отнася до изявления на ответницата около полаганите от нея грижи по сключения с Ч. К. договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, както и относно обстоятелства около самото му сключване; че изявленията ? са относими към факти, които не са в нейна полза, и следователно тези доказателства представляват признание на неизгодни за страната факти и затова оценката им следва да се направи съвкупно на базата на всички събрани доказателства и обстоятелства по делото, в какъвто смисъл е чл. 175 от ГПК, и не притежават обвързващата за съда сила. Съдът е изложил и съображения, че обсъждането на тези писмени доказателства подтикват към преценка и на декларацията на прехвърлителя по договора за издръжка и гледане, а именно Ч. К., приложена по делото с нотариално удостоверяване на подписа върху нея от страна на К. и следователно в тази част представляваща официален документ и съдът е обвързан да приеме, че подписът действително е положен от него и самата декларация материализира негово изявление, възприето от заверителя, а колкото до съдържанието на самото изявление, което касае полаганите от приобретателката грижи и изпълняването на нейните задължения, съдът е счел, че също следва да се преценят предвид всички установени по делото обстоятелства и преценката им трябва да се извърши по всяко едно от възраженията от въззивните жалби на ищцата.
Поставетният от касатора трети въпрос не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и не е посочено от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1 ГПК.
Четвъртият въпрос: „следва ли съдът при преценка на събраните доказателства да съобрази научните, логическите и опитните правила, включително при обсъждане и преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели“, е поставен, тъй като когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила / р.554/2012г. на ІVг.о. и т.12, ТР №1/2001г. ОСГК ВКС/. Доводите на касатора са за „превратно възприемане и тълкуване на фактическите положения, съдържащи се в показанията на свидетелите, и подмяна на съдържащите се в тези доказателствени положения, със свои непочиващи на обективната действителност, и превратно възприемане и тълкуване на доказателствата, водещи до подмяната на съдържащите се в тях положения, със свои, неотразени в тези доказателствени източници“, като оплакванията са по отношение на показанията на ангажираните от ищеца свидетели, за „избирателно използване, на части от показанията“ като „показанията са цитирани избирателно и едностранчиво“. Според касатора въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – решение №554/08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ВКС, ІVг.о., решение №52 /07.06.2017г. по гр.д. №3463/2016г. на ВКС, Іг.о., с които е прието, че „съдът формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства и за това е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност, а когато по отделен факт се разминават свидетелските показания, съдът не може да направи извод, че този факт не се е осъществил, а е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията и да ги изложи добросъвестно пред съда; че съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той.“. В настоящият случай въззивният съд не е констатирал противоречие между показанията на двете групи свидетели, поради което неоснователно се сочи от касатора необходимостта от излагане на мотиви защо кредитира показанията на едни свидетели, а не кредитира показанията други свидетели. Що се отнася до доводите, че ако биха били възпроизведени във въззивното решение показанията на свидетелите буквално в тяхната пълнота, те биха разкрили друга фактическа обстановка, различна от приетата за установена от въззивния съд и оттук – противоречие в показанията на двете групи свидетели, настоящият съдебен състав намира, че такова обосноваване на поставения правен въпрос с подобно предпоставяне, което налага дотолкова навлизане в проверка на извършената преценка на свидетелските показания поотделно, в тяхната съвкупност и с останалите доказателства по делото, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е от значение за правилността на въззивното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и за обсъждане на събраните по делото доказателства. Както се посочи, правилността на въззивното решение не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Ето защо поставеният въпрос не отговаря на изискванията за общо основание.
Касаторът поставя и въпросите: „съставлява ли нарушаването на правилата на тълкуване, както и превратното възприемане на положенията, съдържащи се в доказателствата, в случая свидетелските показания, извън правото на съда, по същество суверенно, да възприема същите, а и подмяната на същите, с други несъдържащи се в тях, както и превратно упражняване на правилата на тълкуване, съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и влизащо в рамките и компетенциите на касационната инстанция, повод и проверка, или същото до такава степен препятства работата на последната, че се налага при констатирането на посоченото нарушение, делото да се върне на предишната инстанция с указания на касационното такава, с оглед правилно и пълно попълване на делото, с фактическите и правни изводи на разглеждащият съд; и следва ли съдът по такъв начин да формира фактическите и правните си изводи, че да позволява влизането в проверка на касационната инстанция на спора, съобразно правомощията й“, които според касатора са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. Поставените въпроси не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Част от тях предпоставят в себе си неправилност на изводите на въззивния съд, а други от тях въобще не се отнасят до дейността на въззивния съд, поради което не отговарят на изискванията за общо основание. Освен това касаторът не е обосновал поставените въпроси да са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото, поради което не е налице и соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК на ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция в размер на 600лв. – за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 03.10.2018г., постановено по в.гр.д.№3139/2017г. на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Д. Ч. К. с ЕГН [ЕГН] да заплати на А. С. П.-К. с ЕГН [ЕГН] сумата 600лв. – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: