4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 881
гр. С., 29,12,2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на първи ноември през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров
ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева
Емил Марков
при секретаря …………………………………..……. и с участието на прокурора…………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 341 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 4549/9.ІІ.2010 г. на [фирма]-гр. В., подадена чрез процесуалния му представител против въззивното решение № 21 на Варненския ОС, ГК, от 6.І.2010 г., постановено по гр. дело № 1647/09 г., с което е бил отхвърлен положителния установителен иск на търговеца настоящ касатор с правно основание по чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен срещу Я. А. П. от [населено място], В. и Г. А. П. от [населено място], за признаване за установено спрямо тях, че търговското д-во било собственик на реална част от неурегулиран поземлен имот с пространство от 475 кв. м., означен с пл. № 410 по действащия кад. план на [населено място] от 2006 г., оцветена в синьо, видно от приложената по делото комбинирана скица /л. 172/, представляваща неразделна част от атакуваното решение, докато по стария кад. план от 1993 г. този имот бил означен с пл. № 1671 и с пространство от 7 065 кв.м..
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и за постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от Варненския ОС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това се претендира касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който положителният установителен иск за собственост срещу Я. и Г. П. за частта от 475 кв. м. да бъде уважен, вкл. ведно с присъждане на всички направени от д-вото съдебно-деловодни разноски. Инвокирани са доводи, че отхвърлянето на иска „за предаване” на процесната реална част е станало без да са били обсъдени наведените от страните по спора съображения „относно колизията на правата им във връзка с наличие на отрицателните предпоставки за земеделска реституция по чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ”.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, състоящо се от два раздела, касаторът [фирма]-гр. В. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваното въззивно решение Варненският ОС се е произнесъл по материалноправен и по процесуалноправен въпрос, решавани противоречиво от съдилищата в Републиката, а именно: 1/ За фактическите предпоставки на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./; 2/ За обема на доказване на елементите от този фактически състав, като въз основа на тях се извежда теза, че при евентуален „положителен отговор”, възниквал проблема за приложението на чл. 10б ЗСПЗЗ – като „отрицателна предпоставка за земеделската реституция”, а оттам и за допустимостта на косвения съдебен контрол върху решението за възстановяване на собственост на земеделски земи. Отделно от това в т. 2 от Раздел І на изложението си касаторът едновременно поддържа, че въпрос от значение за изхода на делото във въззивната инстанция бил този „за изпълненото строително мероприятие като пречка за възстановяване на собствеността по чл. 10б ЗСПЗЗ и правата на възстановените собственици по § 6, ал. 6 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./ и § 11 на ЗПСК – в случаите на включването на такива имоти в капитала на приватизирани бивши държавни търговски дружества”, а от друга – че ако решаващият съд „бе обсъдил този въпрос, то той по реда на косвения съдебен контрол върху акта на земеделска реституция щеше да стигне до извод, че същата е постановена при отсъствие на материалните предпоставки за това”, т.е. признава се, че произнасяне на въззивната инстанция по така релевирания правен въпрос всъщност липсва, като повторно се релевира отменителното основание по чл. 281, т.3, предл. 2-ро ГПК. В останалата част на изложението си, означена като Раздел ІІ, търговецът касатор посочва, че въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото бил този „за определяне площта на поземлен имот при различие между посочената в титула за собственост площ и действителната площ на имота по план и в описаните му граници”, понеже по него съдебна практика липсвала, „доколкото в подобни случаи тя е свързана единствено с процесуалното задължение на съда по чл. 188, ал. 1 ГПК /отм.”.
Двамата ответници по касация Я. и Г. Ал. П. не са ангажирали свои становища нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, изложени в жалбата на д-вото.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, жалбата на [фирма]-гр. В. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отхвърли положителния установителен иск на [фирма]-гр. В. за собственост /но не и „за предаване” на реална част от поземлен имот по действащ кадастрален план/ въззивната инстанция е приела от правна страна, че тази претенция е останала недоказана, тъй като ангажираните от търговеца доказателствени средства по ГПК като: генерален план на [населено място], строително разрешение за изграждане на почивна база и съответно виза за проектиране, както и приключителен баланс на бившето [фирма]-гр. В. от 11.ІІ.1997 г. са били такива от естество само косвено да предпоставят евентуалното наличие на негово право на собственост върху терен от 7 065 кв.м., в който се включвала и спорната реална част от 475 кв.м., докато в тежест на д-вото е било да проведе пълно главно доказване на придобиването на площта, явяваща се разлика от 3 000 кв.м. и до пълната площ на неурегулирания поземлен имот с пл. № 1671 по стария кад. план на [населено място] от 1993 г.
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в съответното обжалвано въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитите на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, така че да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно, щом като в изложението на [фирма]-гр. В. липсва конкретно посочване на нормативни актове, които да страдат от изтъкнатите по-горе пороци, обективно не би могло да се констатира наличие на предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК – във вр. с релевирания въпрос за преодоляване на установено различие в площта на даден поземлен имот /по титул за собственост и по кадастрален план/. В тази връзка следва да се има предвид изразеното становище по § 5 от ЗИДЗСПЗЗ в Решение № 8 на Конституционния съд на Републиката България по конст. дело № 12/1995 г. (Обн. ДВ, бл. 59 от 30 юни 1995 г.), според което „самите кадастрални планове може да са грешни или непълни и неслучайно законодателството е предвидило административен или съдебен ред за тяхното поправяне или попълване”. В процесния случай, видно от приложеното по делото влязло в сила решение № 12199 на ВАС, ІІ-ро отделение, постановено по адм. дело № 357/02 г., което въззивният съд е съобразил в атакуваното решение, този именно ред е бил изчерпан безуспешно за настоящия касатор, след като в резултат е била отменена незаконосъобразната заповед на кмета на [община] под № 20/6.ІІ.2002 г., имаща за свой предмет „одобряване попълването на кадастралния план на града от 1993 г. за имот с пл. № 1671 от кв. 131 и записването на същия по разписния списък като собственост на [фирма]-гр. В.”.
От друга страна, ноторно е, че ако за ищеца по положителен установителен иск за собственост съществува тежестта да проведе пълно главно доказване на твърденията си, то от гледище защитата на ответника е достатъчно провеждане на насрещно непълно доказване. Следователно релевираният от търговеца касатор процесуалноправен въпрос не е такъв, който да е от значение за изхода по конкретното дело, а е присъщ на всички дела, имащи за свой предмет иск за собственост – бил той ревандикационен или установителен.
Изцяло хипотетичен характер има обаче и първия, посочен от касатора [фирма] в изложението му към жалбата материалноправен въпрос: „за елементите от фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП (отм.)”, квалифицирано общо от решаващия съд като „деривативно”, доколкото отговор – неизвестно защо непременно „в положителен смисъл” – търговецът очаква да бъде даден от настоящата инстанция, признавайки по този начин, че точно такъв правен въпрос, от значение за изхода на конкретното дело, в действителност не е бил предмет на произнасянето на въззивния съд.
В заключение, обжалваното въззивно решение не е в противоречие нито с Р. № 76/6.ІІІ.2009 г. на ВКС, ІІ-ро г.о. по гр. дело № 5857/07 г. /досежно приетото, че площта на спорния терен от 25 000 кв.м. е посочената в съответния А. № 142/12.VІ.1980 г./, нито с Р. № 20/30.ІХ.2009 г. на ВКС, І-во г.о. по гр. дело № 2432/08 г. на І-во г.о. /досежно деривативния характер на придобиването на Д. в резултат на сключена приватизационна сделка/, нито е относимо към Р. № 1905/1.ІІ.2002 г. на ВКС, ІV-то г.о. по гр. дело № 1596/01 г., отнасящо се до приложението на § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОбП /отм./, а още по-малко към Р. № 1478/9.І.2009 г. на ВКС, V-то г.о. по гр.д. № 3349/07 г., разграничаващо предмета на регулиране, който разпоредбата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ има – в сравнение с текста на чл. 10б от същия материален закон и наличните данни по делото на Варненския ОС, че спорната реална част от 475 кв.м. е в курортната зона на [населено място], т.е. в границите на урбанизирана територия, но не съвпада с онази претендирана част от почивната база на касатора, надхвърляща първоначално предоставеното на праводателя му през 1983 г. пространство от 3 декара на брега на Ч. море.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 21 на Варненския окръжен съд, ГК, от 6.І.2010 г., постановено по гр. дело № 1647/09 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2