7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 985
София, 24.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание десети юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1438 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ц. И. С. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Н. Х., против въззивното решение № 110 от 1 юни 2012 г., постановено по в.гр.д. № 166 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2012 г., с което е потвърдено решение № 523 от 9 ноември 2011 г., постановено по гр.д. № 940 по описа на окръжния съд в гр. Добрич за 2010 г. за отхвърляне исковете на С. против Н. И. Ф. от [населено място] за заплащане на 41 хиляди германски марки по договор за заем от 21 март 2000 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 19 ноември 2010 г., и на 15 хиляди германски марки по договор за заем от 24 ноември 2000 г., ведно със законната лихва върху главницата считано от 30 май 2006 г. до датата на предявяване на исковете, и за отхвърляне на исковете на С. против Х. за заплащане на ? ид.ч. от описаните по-горе суми съобразно наследствената й квота от заемополучателя А. Ф. – неин починал съпруг.
В касационната жалба се сочи, че решението е неправилно, необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона относно приложението на погасителната давност, тъй като правилно е установено, че представените разписки доказват реалното предаване на паричните суми в заем, сумите са били получени за задоволяване нуждите на семейството на заемополучателя и ответницата, но неправилно е приложен институтът на погасителната давност; по договора за заем от 21 март 2000 г. не е уговорен падеж на задължението за връщане на сумата от 41 хиляди германски марки, не е отправяна покана за изпълнение на паричното задължение преди предявяването на иска и ролята на такава играе исковата молба, и съдът неправилно е тълкувал чл. 114, ал. 2 ЗЗД, тъй като давностният срок започва да тече след изтичане на едномесечен срок от предявяване на иска; след като не е уговорен падеж, вземането става изискуемо от датата на поканата, ролята на която играе исковата молба, като неправилно съдът приема, че вземането е станало изискуемо от деня на възникване на задължението; по вземането по разписка от 24 ноември 2000 г., освен изложеното, приложимо е и следното: с втората разписка е уговорен падеж на задължението, но съдът е приел, че със споразумението между ответницата и В. Ф. от 18 ноември 2005 г. давността не е прекъсната, тъй като касаторката не е страна по споразумението и не е доказано, че Ф. е неин пълномощник, както и че от споразумението не става ясно какви вземания е предявила касаторката, които ответницата да е признала; от доказателствата се установява, че касаторката е упълномощила Ф. да подпише споразумението предвид смъртта на заемателя А. Ф.; не е допуснат преразпит на св. Ф. с цел пълното и точно установяване на относими обстоятелства по спора, а съдът е длъжен да изследва действителното фактическо положение, да съобрази близките родствени отношения между страните по договора за заем и пр.; ответницата не представя доказателства и не твърди, че ищцата има други парични вземания срещу нея, които да са обект на признание в споразумението; след като вземанията са признати от задълженото лице, то е налице хипотезата на чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД и от момента на признанието е започнала да тече нова давност; изложените съображения се отнасят и за отхвърлените евентуални искове; незаконосъобразни са съображението за дължимостта на лихвите върху главниците. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че ВКС следва да отговори на въпросите: допустимо ли е отхвърляне на искова претенция въз основа на възражение за давност, направено от длъжника-ответник в процеса, без същото да е обосновано с изтекъл петгодишен давностен срок и въз основа на обстоятелства, различни от тези, които съдът приема в мотивите си относно началния момент за течение на давността, т.е. въз основа на възражение, обосновано в писмения отговор единствено с обстоятелството, че договорите за заем са сключени от заемополучателя в качеството му на действащ едноличен търговец (сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и се представят две решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК); допустимо ли е решаващият съд да отхвърля исковите претенции като погасени по давност на основание, неясно заявено от длъжника като възражение за погасеност на претенцията по давност и обосновано единствено не с изтекъл продължителен период от време (съобразно чл. 110, вр. чл. 114, ал. 2 ЗЗД), а единствено с качеството на длъжника по сключения договор за заем, съответно – при липса на изложени от длъжника твърдения, че вземането е станало изискуемо, напротив – при твърдения, че същото все още не е изискуемо и ликвидно; кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за вземане, за което не е уговорен нито конкретен срок, нито е уговорено изрично, че става изискуемо след покана – от момента на възникване на задължението съобразно разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД или от момента на действителното отправяне на покана до длъжника; коя норма – на чл. 240, ал. 4 ЗЗД като специална следва да се прилага при положение, че безспорно е установено, че няма уговорен срок за връщане на заема, обективиран в разписка от 21 март 2000 г., или общата норма на чл. 114, ал. 2 ЗЗД (сочат се две решения на ВКС по отменения ГПК); налице ли е прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД с признание на вземането от страна на длъжника, направено пред трето лице и станало известно на кредитора в момента на извършването му; налице ли е прекъсване на погасителната давност с подписване от страна на длъжника на споразумение от 18 ноември 2005 г., в което вземанията не са конкретизирани по основание и размер, поради което не е ясно кои са вземанията, които ответницата като длъжник признава (сочат се решение на ВС, решение на първоинстанционен и решение на въззивен съд); подписаното от ответницата споразумение, придружено с признание на вземанията по договорите за заем, представляват по същество признаване на вземанията на ищцата, което е годно да прекъсне погасителната давност съгласно чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД (сочат се три решения на ВС, едно на ВКС по отменения ГПК, едно на ВКС по чл. 290 и сл. ГПК и едно решение на въззивен съд).
Ответникът Н. И. Ф. от [населено място], чрез процесуалните си представители адв. Е. Н. и П. П., в отговор на касационната жалба сочи доводи за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че не е установено задълженията по двете заемни правоотношения да са поети от заемополучателя в качеството му на търговец, поради което се презюмира, че сумите са получени за нужди на семейството; по договора от 21 март 2000 г. не е бил уговорен падеж на задължението за връщане на сумата; погасителната давност за това вземане тече от момента на сключване на договора, при положение, че не се твърди и доказва покана от ищцата преди предявяване на иска и при съобразяване на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, а претенцията е заявена повече от десет години след възникване на задължението, поради което претенцията е погасена по давност, поради което и на главното, и на евентуалното основание следва да се отхвърли; по отношение на задължението от 24 ноември 2000 г., е уговорен падеж на 30 март 2001 г., на която дата задължението е станало изискуемо и от тази дата е започнал да тече погасителният срок, а исковата молба е подадена след изтичането му както на претенцията за главното, така и за евентуалното основание; неоснователно е възражението за прекъсване на давността със споразумението от 18 ноември 2005 г. между Н. Ф. и В. Ф., защото касаторката не е страна по това споразумение и не е доказано, че Ф. е действал като неин пълномощник, а и не става ясно какви вземания е предявила касаторката на ответницата, които последната признава; за да е валидно признанието, то следва да е ясно изразено и да съдържа индивидуализиращи белези на признатото задължение.
К. съд приема, че не са налице основанията, сочени от касаторката, за допускане на касационното обжалване.
На първо място се поставя въпросът допустимо ли е иск да бъде отхвърлен по възражение за изтекла давност, обосновано не с изтичане на съответния погасителен срок, а във връзка с друго съображение. К. твърди, че ответницата е заявила само обстоятелството, че договорите за заем са сключени от заемополучателя в качеството му на действащ едноличен търговец, за да обоснове възражението си за погасяване на вземането по давност. С отговора на исковата молба ответницата сочи, че претенцията е погасена по давност предвид представените разписки по делото от 21 март 2000 г., подписани от А. Ф. в качеството му на управител на [фирма] и от 24 ноември 2000 г. за получена сума в размер на 15 хиляди германски марки. След това се сочи, че претенцията за първия отпуснат заем следва да се отправи към едноличния търговец, разписката е оспорена като неотносима по делото, както и че липсва покана до заемополучателя за връщане на сумата с определен падеж, както и до наследниците му. Цялостният прочит на отговора на ответницата води до извода, че срещу претенцията на ищцата са изложени разнообразни съображения, едно от които е за погасяването й по давност съобразно датите на подписаните разписки. Ето защо правилно съдът е съобразявал стореното възражение, а поставеният правен въпрос не е основан на действително въведено в процеса възражение от ответницата, поради което представената съдебна практика не следва да се обсъжда.
Същият следва да е отговорът и на втория поставен въпрос – отново касаторката твърди, че исковете са погасени по давност на неясно заявено възражение, свързано с качеството на длъжника по сключения договор за заем. Макар да е вярно, че ответницата в отговора на исковата молба е заявила, че вземането по първата разписка все още не е станало изискуемо и ликвидно, този защитен довод срещу съответния иск, е сторен наред с други доводи. Освен това следва да се има предвид константното разбиране в съдебната практика, че при липса на определен от страните в договора срок за изпълнение, изискуемостта настъпва от поканата до длъжника и в този случай поканата прави задължението изискуемо.
Третият правен въпрос касае тълкуване на правилото на чл. 114, ал. 1 и 2 ЗЗД – давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, а ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Неизменно е разбирането в съдебната практика, посочено частично и по-горе, че задължение по договор, за който няма определен срок за изпълнение, става изискуемо след покана до длъжника, като в този случай поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава – когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), и това води до съответните санкционни последици, но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението (в този смисъл решение № 224 по гр.д. № 371/2010 г., ІV г.о).
По поставеният четвърти правен въпрос отново даденото от въззивния съд разрешение не е противно на ясното тълкуване на закона. Според правилото на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата. Поканата до длъжника го поставя в забава, но не поставя началото на течението на погасителната давност. В представените от касаторката съдебни решения е прието, че нито разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, нито тази на чл. 240, ал. 4 ЗЗД променят момента, от който започва да тече погасителната давност за изпълнение на задължението за връщане на заема – този момент е определен изрично в специалната норма на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която срокът за погасителна давност за изпълнение на задължението, което става изискуемо след покана, започва да тече не от поканата, а от деня на възникване на задължението (решение № 389 по гр.д. № 102/2008 г., ІІ г.о.), докато във второто решение (решение № 1528 по гр.д. № 1285/2002 г., ІV г.о.) се сочи, че, след като няма уговорен срок за плащане, следва да намери приложение чл. 84, ал. 2 ЗЗД, според който длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора, а в случая ответникът е бил поставен в забава с получаването на исковата молба. Следователно, второто представено съдебно решение разрешава въпроса за изпадането в забава на длъжника, а не тълкува правилата за началото на течението на погасителната давност. Ето защо, на самостоятелно основание, следва да се посочи, че не се установява и твърдяното от касаторката противоречиво разрешаване на правния въпрос.
Петият правен въпрос третира прекъсване на давността в случай, че длъжникът признае вземането пред трето лице. В процесния случай обаче приетото от съда е различно – съдът намира, че с представеното по делото споразумение от 18 ноември 2005 г. между ответницата и трето за спора лице давността по отношение на вземането не е прекъсната, тъй като касаторката не е страна по споразумението, не е доказано, че третото лице е действало като неин пълномощник, а и не е ясно какви вземания са предявени, респективно – признати от ответницата. Правен въпрос по цялостното съображение на въззивния съд в този смисъл не е поставен.
На шесто място отново се твърди, че е налице прекъсване на погасителната давност с подписване от страна на длъжника на споразумението. И тук не са взети предвид останалите съображения на въззивния съд. Нито едно от сочените от касаторката съдебни решения не дава различно тълкуване на въпроса от това, изразено от въззивния съд. Така в решение № 1847 по гр.д. № 4955/57 г., ІV г.о. се приема, че за прекъсване на давността е достатъчно признание, направено от длъжника за съществуване на вземането, без изрично в него да се фиксират източникът и размерът му, стига от смисъла му да се подразбира, че длъжникът признава претенцията, а признанието може да бъде изразено и в конклудентни действия, в които да се манифестира волята му да потвърди факта на съществуването на дълга. Според представеното споразумение обаче ответницата в т. 3 от него дава уверение, че ще изплати на касаторката предявените от нея вземания. Какви са предявените вземания не е посочено, поради което не може да се приеме, съобразно посоченото решение, че длъжникът признава претенцията, нито пък са налице други действия, в които да е изразена волята за потвърждаване на факта за съществуване на вземането. Решение № 3 по гр.д- № 3030/2007 г. на районния съд в [населено място] не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като няма данни за влизането му в сила. Не е налице противоречиво разрешаване на правния въпрос и по третото сочено решение – решение № 991 по т.д. № 1944/2007 г., САС, в което се приема, че за прекъсващо давността не може да се приеме изявление в писмо, тъй като за да има то прекъсващ давността ефект, следва да е направено изрично като такова, да изхожда от легитимирано да го направи от името и за сметка на задължената страна лице и отправено до лице, представляващо надлежно ответната страна по сделката, и то преди изтичането на давността. Даденото от въззивния съд разрешение е именно в съответствие със сочената съдебна практика.
Най-после се твърди, че подписаното от ответницата споразумение, придружено с признание на вземанията по договорите за заем, представляват по същество признаване на вземанията на ищцата, което е годно да прекъсне погасителната давност съгласно чл. 116, ал. 1, б. „а” ЗЗД. Това изявление, което дори не е поставено под формата на правен въпрос, представлява виждането на касаторката за действителния характер на сключеното между ответницата и трето за спора лице споразумение, но не кореспондира с изводите на въззивния съд. Ето защо и по този последен поставен правен проблем не е налице основание за допускане на касационното обжалване, а представената съдебна практика не следва да се обсъжда.
Ответницата претендира присъждане на разноски за адвокатски хонорар, но доказателства за направени такива пред касационния съд не се представят, поради което съдът не присъжда разноски.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 110 от 1 юни 2012 г., постановено по в.гр.д. № 166 по описа на апелативния съд в гр. Варна за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: