5
5
Определение по т. д. №1133/14 г., ВКС, ТК, І-во отд.
Определение по т. д. № 1133/14 на ВКС, ТК, І-во отд. P. 1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1018
София, 19.12.2014 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, състав на първо отделение в закрито заседание на осми декември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ТАНЯ РАЙКОВСКА
Членове: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от Председателя /съдията/ Т. Райковска т. д. № 1133 по описа за 2014 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от ЗД [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 2048/11.11.2013 г. по в. гр. д. № 2576/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което предявеният иск с правно основание 226, ал. 1 КЗ от Ф. Л. И. за обезщетение на причинени й неимуществени вреди, в резултат на п. т. п. на 24.04.2011 г. е уважен в пълния му размер от 100 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради необоснованост и неправилно приложение на материалния закон.
Касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване по приложно поле с правни въпроси, свързани с прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Въведено е основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, предвид позоваването на ППВС № 7/78 г. и на конкретно изброени и приложени актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставен е и процесуалноправен въпрос за това дали носи отговорност застраховател по застраховка „Гражданска отговорност”, ако застрахованият делинквент е починал при извършване на деликта, какво е значението на момента, в който делинквентът е починал, кой е следвало да установи този факт и пр.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор чрез адв. Д. Й. ангажира становище за недопускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Претендира се адвокатско възнаграждение, съгласно представено към отговора пълномощно и фактура.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната му част, с която е присъдено на Ф. Л. И. обезщетение в размер на 80 000 лв. за причинени й неимуществени вреди в резултат на пътно транспортно произшествие на 24.04.2011 г., както и да завиши този размер до искания с исковата молба, Софийски апелативен съд е приел, че категорично са установени по делото елементите на фактическия състав на чл. 226, ал. 1 КЗ – наличие на увреждане от управляващ застраховано при ответното дружество моторно превозно средство, противоправно поведение и вина на водача, както и причинно – следствена връзка между деянието и причинените на ищцата неимуществени вреди от удара на превозното средство.
По отношение на размера на определеното обезщетение, съдът е отчел характера и степента на уврежданията на ищцата – тежки телесни увреждания, които са довели до продължително разстройство на здравето й, периодът на престой в болница, претърпените хирургични интервенции, възстановителния период, претърпените болки по време на лечение и останалите трайни, забележими белези и деформации на таза, изискващи последващи консултации с гинеколог и уролог, при евентуална бременност и раждане.
Въззивният съд е отчел и постравматичното стресово разстройство, което се намира в пряка причинна връзка с инцидента, както и възрастта на пострадалата – 16 годишна, като релевантна за размера на обезщетението и за прилагане на закрепеният в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост.
По повод въведено от ответника защитно възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, съдът е посочил, че в тежест на застрахователя е било да го установи, което не е било сторено в рамките на производството.
Поставените в частта от касационната жалба, имаща характер на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, въпроси в т. т. 1, 3, 4 са свързани с прилагане на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, който въпрос е от значение за изхода на делото. Неговото разрешаване от въззивния съд е обусловило уважаването изцяло на предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ, с което е изпълнено общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Независимо от значимостта на поставения въпрос, искането за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос е неоснователно, поради отсъствие на специфичните за основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК допълнителни предпоставки.
Не намира опора в мотивите на решението твърдението на касатора, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в противоречие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г. и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 59/29.04.2010 г. на ВКС, ІІ т. о. За да определи точния паричен еквивалент на претърпените от ищцата болки и страдания, въззивният съд е взел предвид не само общите критерии, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. са релевантни за принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, но и специфичните обстоятелства, които в конкретния случай формират съдържанието на понятието ”справедливост”. Като съответстващо на задължителната практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД въззивното решение не може да се допусне до касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази разпоредба намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква първично определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно, когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретният фактически състав под разпоредбата, която действително по обем и съдържание го урежда. Необходимо е наличието и на допълнителен критерий – точното прилагане на закона да е от значение за развитието на правото. Разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е с установено съдържание и по приложението й съществува константна, и задължителна практика на ВС и ВКС. Дадените в ППВС № 4/1968 г. указания до съдилищата за съобразяване на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани поради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите обезщетения по всяко отделно дело не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, а се дължи на разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за конкретния случай парично обезщетение. При наличието на установена по съдържание правна уредба и на задължителна практика по прилагането й, касационно разглеждане на поставения от касатора правен въпрос няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По отношение на поставените в т. 5 и т. 7 въпроси, свързани с възможността/невъзможността да се търси отговорност от застрахователя по „Гражданска отговорност” при смърт на делинквента, с оглед твърденията за липса на обект на застраховане, не следва да се допуска касационно обжалване. Подобен въпрос не е бил обсъждан във въззивното решение и не е бил наведен във въззивната жалба от застрахователното дружество, поради това не би могло да съставлява правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело. Дори и да се приеме, че въпросът е относим към конкретния правен спор, то не би могло да се приеме, че е доказано основанието по т. 1 на чл. 280 ГПК, предвид съдържанието на т. 9 от ППВС № 7/1977 г. и на действащата норма в КЗ – чл. 257, ал. 2.
По изложените съображения касационно обжалване не следва да бъде допуснато, а на ответника по касационната жалба касаторът дължи направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 4 200 лв., съгласно представен договор за правна защита и съдействие от 05.03.2014 г. на Д. Й. и фактура № [ЕГН]/06.03.2013 г. за заплатена сума в полза на адв. дружество ”Й. и Е.”.
Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 2048/11.11.2013 г. по в. гр. д. № 2576/2013 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА ЗД [фирма] , ЕИК[ЕИК] да заплати на Ф. Л. И., ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 4200, 00 /четири хиляди и двеста/ лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: