4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1024
София, 14.11.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми ноември през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 613/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 159 от 21.05.2012 г., постановено по ч. т. д. № 122/2012 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото определение е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу определение № 314 от 21.03.2012 г. по т. д. № 589/2011 г. на Бургаски окръжен съд, с което е прекратено производството по предявения от дружеството против [фирма] иск с правно основание чл.307 ТЗ поради невнасяне на държавна такса.
В частната жалба се прави искане въззивното определение да бъде отменено като неправилно поради нарушение на чл.69 ГПК. Излагат се подробни доводи срещу извода на въззивния съд, че предявеният по делото иск за изменение на клаузи в сключения между страните договор за банков кредит е оценяем и че върху същия се дължи държавна такса, определена при условията на чл.69, ал.2 ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че така възприетото становище противоречи на характера на иска с правно основание чл.307 ТЗ, който е неоценяем и по отношение на който разпоредбите на чл.69, ал.1 и ал.2 ГПК не намират приложение.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а като значим за изхода на делото е формулиран следният въпрос : „Оценяем ли е искът по чл.307 ТЗ, когато се касае за изменение на клаузи в договор за банков кредит в частта относно сроковете за плащане, а не размера на задължението”.
Препис от частната касационна жалба не е връчван на ответника [фирма] – [населено място], с оглед разпоредбата на чл.129, ал.3, изр.2 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред Бургаски окръжен съд е образувано по искова молба на „ [фирма], с която дружеството е предявило против [фирма] иск с правно основание чл.307 ТЗ за прекратяване на договор за банков кредит овърдрафт, продукт „Бизнес кредит оборот”, № 79400Р0-АА-1160 от 31.07.2008 г. Искът е основан на твърдения, че след възникване на договорното правоотношение са настъпили обстоятелства, които страните не са могли и не са били длъжни да предвидят при сключване на договора – икономически спад и финансова нестабилност, и които препятстват възможността ищецът – кредитополучател да погасява без затруднения вноските по кредита.
С разпореждане от 03.01.2012 г. първоинстанционният съд е указал на ищеца да конкретизира обстоятелствената част на исковата молба и да внесе държавна такса върху цената на иска в размер на 4 % върху стойността на договора. По повод на разпореждането ищецът е изменил първоначално заявения петитум на исковата молба като е посочил, че иска да бъде постановено изменение на договора за кредит в частта относно уговорения погасителен план и в частта относно целия раздел ІХ „Неизпълнение и санкции” поради противоречието им със справедливостта и добросъвестността. Съдът е съобразил така предприетата промяна и след като не е възприел тезата на ищеца, че искът е неоценяем, с разпореждане от 10.02.2012 г. е дал указания в двуседмичен срок да се внесе държавна такса в размер на 18 400 лв. При определяне на таксата съдът се е позовал на практиката в определение № 778 от 08.11.2010 г. по ч. т. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и е приел, че цената на иска следва да бъде определена по правилата на чл.69, ал.2 ГПК според правния интерес от търсеното изменение на договора, който се съизмерява с неиздължената част от кредита, включваща 400 000 лв. главница и около 60 000 лв. лихви. С определение от 01.03.2012 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищеца за освобождаване от държавна такса и е предоставил нов едноседмичен срок за внасянето й. Поради невнасяне на таксата до изтичане на посочения срок Бургаски окръжен съд е постановил определение от 21.03.2012 г., с което е прекратил производството по делото.
Сезиран с частна жалба от дружеството – ищец, Бургаски апелативен съд е потвърдил прекратителното определение на първата инстанция като е изложил аналогични съображения относно оценяемия характер на предявения иск, начина на определяне на неговата цена и размера на дължимата държавна такса. Произнасяйки се по основателността на жалбата, въззивният съд също се е позовал на практиката в определение № 778/08.11.2010 г. по ч. т. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., която е намерил за относима към поставения за разглеждане процесуален спор.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос е релевантен за изхода на делото и отговаря на въведеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касация. Не е осъществено обаче специфичното за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнително изискване – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е налице тогава, когато касационното разглеждане на релевантният за изхода на конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика, за създаване на съдебна практика по приложението на неясни, непълни или противоречиви законови разпоредби или за осъвременяване на практиката с оглед настъпили изменения в законодателството или в обществените условия. По въпроса оценяем ли е искът по чл.307 ТЗ за изменение на договор за банков кредит поради стопанска непоносимост съществува задължителна съдебна практика, формирана по реда на чл.274, ал.3 ГПК с постановеното от състав на ВКС, ІІ т. о., определение № 778/08.11.2010 г. по ч. т. д. № 538/2010 г. В посоченото определение е прието, че конститутивният иск по чл.307 ТЗ, чрез който се цели промяна в съдържанието на възникналото от договор за банков кредит правоотношение в частта за размера на дължимата лихва, е оценяем при условията на чл.69, ал.2 ГПК; при определяне цената на иска, върху която се заплаща държавна такса, съдът следва да отчита каква част от договора се иска да бъде изменена. Въпреки, че произнасянето в определението касае изменение на договор за банков кредит в частта относно уговорената лихва, дадените разрешения са относими и към хипотезите на предявен иск по чл.307 ТЗ за изменение на други клаузи в договора за банков кредит, несвързани пряко с размера на дължимата лихва. Предявяването на иск по чл.307 ТЗ от кредитополучателя за изменение на клаузи в договор за банков кредит във всички случаи е провокирано от определен материален интерес, налагащ намаляване или освобождаване на кредитополучателя от уговорени в договора икономически тежести и санкции. Материалният интерес е специфичен и конкретен за всяко дело и именно с него се съизмерява първоначалната цена на иска по чл.69, ал.2 ГПК, дължима от ищеца при започване на делото. Определената по правилото на чл.69, ал.2 ГПК първоначална цена на иска и изчислената върху нея държавна такса подлежат на корекция в насока увеличение или намаление при окончателното определяне на таксата с акта по съществото на спора.
При постановяване на обжалваното определение въззивният съд е съобразил цитираната практика като е приел, че искът за изменение на договора за банков кредит е оценяем и е определил неговата цена при условията на чл.69, ал.2 ГПК. Дали изводите на съда относно материалния интерес, с който се съизмерява цената на иска в конкретния случай, са обосновани и съобразени със закона, е въпрос от значение за правилността на определението, която не може да бъде ревизирана по повод допускане на касационното обжалване /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. та ОСГТК на ВКС/. Наличието на задължителна практика по поставения правен въпрос, на която въззивното определение съответства и която настоящият състав на ВКС възприема, изключва възможността определението да се допусне до касационен контрол на поддържаното от частния жалбоподател основание – чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя за неотносимост на практиката в определение № 778/08.11.2010 г. по ч. т. д. № 538/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., към специфичния за конкретното дело правен спор. Обстоятелството, че предявеният иск по чл.307 ТЗ е насочен към изменение на уговорените в договора за кредит погасителен план и санкции за неизпълнение, по никакъв начин не прави иска неоценяем и не дерогира приложението на разпоредбата на чл.69, ал.2 ГПК. Промяната в погасителния план несъмнено ще рефлектира върху крайния размер на възнаградителната лихва, която ищецът ще трябва да заплати на банката – кредитор, а евентуалната промяна на санкциите ще доведе до намаляване на неустойките, предвидени по повод неизпълнението на поети с договора задължения. Изложеното сочи, че чрез иска се цели защита на определен материален интерес на ищеца – кредитополучател, което подкрепя обоснованото с посочената практика становище на въззивния съд, че искът е оценяем при условията на чл.69, ал.2 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 159 от 21.05.2012 г., постановено по ч. т. д. № 122/2012 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :