10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 723
София, 15.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 814/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Всестранна кооперация – Велико Т.” – [населено място], и [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 248 от 07.10.2013 г., постановено по гр. д. № 229/2013 г. на Великотърновски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 24 от 18.03.2013 г. по гр. д. № 1361/2012 г. на Великотърновски окръжен съд „Всестранна кооперация – Велико Т.” и [фирма] са осъдени солидарно да заплатят на [фирма], на основание чл.230, ал.2 ЗЗД във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, сумите 13 935.04 лв. – обезщетение за причинени загуби, и 37 233.36 лв. – обезщетение за пропуснати ползи за периода 01.01.2006 г. – 31.12.2008 г., за неизпълнение на задължението за създаване условия на наемателя за ползване на недвижим имот, предоставен с договор за наем от 14.12.2005 г., ведно със законната лихва от предявяване на исковете на 10.05.2010 г. до окончателното плащане и разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 261.13 лв.
В касационните жалби се излагат идентични оплаквания за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Недопустимостта е аргументирана с доводи, че решението е постановено при нередовна искова молба и по непредявен иск. Неправилността на решението е обоснована с доводи за съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждането и преценката на доказателствата; необоснованост на изводите за действителност на договора за наем и незачитане на влязлото в сила съдебно решение по гр. д. № 909/2008 г. на Великотърновски окръжен съд, постановено по друг спор между същите страни, с което договорът е признат за нищожен; необоснованост и противоречие с материалния закон – чл.82 ЗЗД, на извода за претърпени от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи на стойност 37 233.36 лв. и за настъпила в патримониума му загуба на стойност 13 935.04 лв.; нарушение на материалния закон при произнасянето по релевираните от касаторите възражения за погасителна давност.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В идентични по съдържание изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите твърдят, че : Въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса при присъждане на обезщетение за пропуснати ползи необходимо ли е да съществува сигурност за увеличение на имуществото на ищеца или същото се предполага; При постановяване на решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката в решение № 1014/20.07.1999 г. по гр. д. № 338/1999 г. на ВКС, V г. о., и решение по в. гр. д. № 909/2008 г. на Великотърновски окръжен съд по въпроса нищожен ли е договор за наем, по който страна е гражданско дружество по ЗЗД, а не отделните съдружници; С въззивното решение са разрешени следните въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото : Необходимо ли е съгласие на съдружниците в гражданско дружество при сключване на договор за наем с трето лице и валиден ли е договор, по който страна е гражданско дружество; Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за обезщетения по неизпълнен договор за наем; Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на едно влязло в сила съдебно решение при последващ спор между едни и същи страни. Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите сочат и недопустимостта на въззивното решение.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не е заявил становище по жалбите в срока по чл.287, ал.1 ГПК. На 13.11.2014 г. по делото са постъпили писмени бележки от процесуалния представител на дружеството, в които е изразено становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби и е поискано присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваната част от въззивното решение Великотърновски апелативен съд е осъдил солидарно ответниците и настоящи касатори „Всестранна кооперация – Велико Т.” и [фирма] да заплатят на ищеца [фирма] обезщетения за вреди от неизвършване на действия за създаване на условия за ползване на недвижим имот, предмет на сключен договор за наем от 14.12.2005 г. Като е съобразил изложените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, че вредите, за които се претендира обезщетение, са произлезли от действия на „Всестранна кооперация – Велико Т.” – чрез нейния председател и законен представител, осуетили използването на наетия имот според уговореното в договора за наем предназначение – като аптека, и постановеното в първоинстанционното производство определение от 14.05.2010 г. за прекратяване на делото в частта относно предявените с исковата молба отрицателни установителни искове за нищожност на договора, въззивният съд е приел, че исковете за присъждане на обезщетения са предявени на договорно основание – чл.230, ал.2 ЗЗД, и че определената от първоинстанционния съд, съобразно указанията в решение № 175 от 26.06.2012 г. по в. гр. д. № 134/2012 г. на Великотърновски апелативен съд, правна квалификация на исковете е правилна.
По делото не е съществувал спор, че договорът за наем от 14.12.2005 г. е сключен между [фирма] като наемател и Р. Д. в качеството му на представляващ гражданско дружество „Славяни” като наемодател. Със същия договор наемодателят е предоставил за ползване на наемателя недвижим имот, представляващ сладкарница на първия етаж в сградата на [улица] [населено място], за срок от пет години срещу задължение за плащане на наем. В чл.10 от договора е уговорено, че имотът ще се ползва за аптека, консултативен център и оптика.
Не е съществувал спор и относно обстоятелствата, че с договор за дружество от 01.09.1999 г. „Всестранна кооперация – Велико Т.” и [фирма] са обединили усилията си за осъществяване под формата на гражданско дружество на съвместна търговска дейност в магазин „Славяни” – [населено място], собственост на „Всестранна кооперация – Велико Т.”, с уговорка дружеството да се управлява от представителите на двамата съдружници, които ще го задължават валидно с подписите си; че със споразумение от 29.09.2000 г. за изменение на договора за дружество е постигнато съгласие решенията относно общите работи на дружеството да се вземат със съгласие на всички съдружници и че дружеството да се представлява и управлява от управителя на [фирма] в съответствие с решенията на общото събрание, състоящо се от управителя на [фирма] и от председателя на „Всестранна кооперация – Велико Т.”; че на 30.09.2000 г. е сключен договор за заместване, по силата на който [фирма] е заместило [фирма] като съдружник в договора за гражданско дружество, считано от 01.09.2000 г.; че с анекс от 06.01.2004 г. към договора за дружество съдружниците са постигнали съгласие дружеството да стопанисва и управлява за срок от десет години собствения на „Всестранна кооперация – Велико Т.” недвижим имот – сладкарница на [улица], обект на по-късно сключения с [фирма] договор за наем от 14.12.2005 г., съгласно решение на управителния съвет на кооперацията – съдружник за „апортиране” на имота в гражданското дружество „Славяни”.
Вземайки предвид всички посочени по-горе обстоятелства, въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника „Всестранна кооперация – Велико Т.” за нищожност на договора за наем поради сключването му от неперсонифициран правен субект – гражданското дружество, а не от съдружниците в дружеството, респ. без съгласие на кооперацията като съдружник. Въззивният съд се е позовал на уговорката в спогодбата от 29.09.2000 г., че гражданското дружество ще се управлява и представлява от управителя на [фирма], впоследствие заместен от управителя на [фирма], в съответствие с решенията на общото събрание на дамата съдружници, и е преценил, че посредством нея съдружникът „Всестранна кооперация – Велико Т.” се е съгласил да предостави представителната власт и оперативното управление на дружествените работи на другия съдружник в лицето на неговия управител. С аргумент, че оперативното управление обхваща и сключването на наемни договори за обектите, предоставени на дружеството от съдружниците, въззивният съд е мотивирал извода, че сключеният от управителя на [фирма] наемен договор, който не противоречи на решение на общото събрание на съдружниците, следва да се счита сключен от името и със съгласието на двамата съдружници, поради което е действителен и обвързва валидно страните, но само за срок от три години – до 31.12.2008 г., предвид разпоредбата на чл.229, ал.2 ЗЗД. Като аргумент за действителност на договора е посочено и това, че председателят на „Всестранна кооперация – Велико Т.” е манифестирал съгласие за сключване на договора с подписване на документите, необходими за започване на преустройство в наетия имот с цел използването му според уговореното предназначение. Не са възприети доводите на ответниците, че нищожността на договора за наем е установена с влязлото в сила решение по гр. д. № 909/2008 г. на Великотърновски окръжен съд, с което е уважен ревандикационен иск на „Всестранна кооперация – Велико Т.” срещу [фирма] за предаване владението на предоставения с договора за наем недвижим имот. Решаващият въззивен състав е изразил становище, че макар да е постановено по друго дело между същите страни, решението не се ползва със сила на пресъдено нещо по въпроса за нищожността на договора, тъй като нищожността е констатирана в мотивите, а не е прогласена с диспозитива на решението.
След анализ и преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства и на заключенията на назначените съдебни експертизи Великотърновски апелативен съд е приел за доказано твърдението на ищеца, че вследствие отказа на председателя на „Всестранна кооперация – Велико Т.” да подпише молба за одобрение на окончателен проект за преустройство на имота в аптека е бил лишен от възможността да използва имота съобразно предназначението, за което е нает. За доказани са счетени и твърденията на ищеца, че като пряка последица от създадените препятствия за използване на имота като аптека е претърпял вреди до размер на сумата 13 935.04 лв., заплатена по договор с трето лице за закупуване на обзавеждане за аптеката, и е пропуснал да реализира печалба от дейността на аптеката, която за периода на действие на договора 01.01.2006 г. – 31.12.2008 г. възлиза на 37 233.36 лв. За да се произнесе по иска за пропуснати ползи, въззивният съд е взел предвид заключението на счетоводната експертиза, в което вещото лице, на база проучвания и изчисления за реализираната годишна печалба на три броя аптеки в близост до наетия имот, е определило размера на евентуалната годишна печалба, която ищецът би могъл да реализира в случай на експлоатиране на имота като аптека. В съответствие с изводите за доказаност на исковите претенции до размер на посочените суми съдът е осъдил солидарно двамата ответници да заплатят тези суми на ищеца на основание чл.230, ал.2 ЗЗД. Осъждането на ответника [фирма] е мотивирано с качеството му на съдружник в гражданското дружество, солидарно отговорен за изпълнението на произтичащите от наемния договор задължения.
Като неоснователно въззивният съд е преценил възражението на ответниците за погасяване на търсените с исковете вземания по давност. Неоснователността на възражението е обоснована със съображения, че с оглед естеството на вземанията приложимата за тях тригодишна погасителна давност е започнала да тече от прекратяването на договора за наем на 31.12.2008 г. и не е била изтекла към датата на предявяване на исковете на 10.05.2010 г.
Становището на настоящия състав на ВКС по допускане на касационното обжалване е следното :
В касационните жалби и в изложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са навели доводи за вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение. Според разясненията в съобразителната част на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на въззивното решение и в стадия за селектиране на касационните жалби и ако съществува вероятност решението да е недопустимо, е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение. В исковата молба ищецът е изложил обстоятелства относно сключването на договора за наем и действията на ответника „Всестранна кооперация – Велико Т.”, с които са създадени пречки за извършване на преустройството в наетия имот с цел използването му за уговореното в договора специфично предназначение – като аптека. Въз основа на тези обстоятелства ищецът е поискал от съда да осъди ответниците да му заплатят обезщетение за вредите, които е претърпял от неизпълнение на задължението за предаване на наетия имот в надлежно състояние, отговарящо на отнапред уговореното предназначение. В зависимост от наведените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения и формулирания във връзка с тях петитум въззивният съд е приел, че е сезиран с искове с правно основание чл.230, ал.2 ЗЗД и се е произнесъл по исковите претенции на посоченото основание, като е съобразил и обвързаността на първоинстанционния съд от дадените с отменителното решение по гр. д. № в. гр. д. № 134/2012 г. на Великотърновски апелативен съд указания относно съдържанието и правната квалификация на спорното право. С оглед на това не може да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл при нередовна искова молба, респ. че е разгледал исковете на непредявено основание, в каквато насока са доводите на касаторите. Действително, исковата молба съдържа и твърдения за недействителност /нищожност и унищожаемост/ на договора за наем, но те са относими към първоначално предявените искове за установяване нищожност на договора или за неговото унищожаване, производството по които е прекратено с влязло в сила определение на първоинстанционния съд. По изложените съображения няма основание процесуалната допустимост на въззивното решение да се проверява по реда на чл.290 ГПК.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с въпроса дали за присъждането на обезщетение за пропуснати ползи е необходимо да съществува сигурност за увеличаване имуществото на ищеца или е достатъчно увеличението да се предполага. Въпросът е относим към предмета на делото, но не е от значение за неговия изход по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Същият е изведен от тезата на касаторите, че съдът е уважил иска за пропуснати ползи, без да е изследвал сигурността в реализирането на ползите, но тази теза е в противоречие с изводите на въззивния съд, с които е мотивирана основателността на исковата претенция. От мотивите към обжалваното решение е видно, че въззивният съд е присъдил обезщетение за пропуснати ползи, след като е приел за доказано, че като пряка последица от поведението на единия от наемодателите ищецът – наемател е пропуснал да реализира сигурна печалба от използването на имота като аптека, т. е. че сигурността в увеличението на имуществото е доказана по делото. По този начин съдът е съобразил решението си със задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. на ОСГТК на ВКС, което съставлява пречка решението да се допусне до касационен контрол на заявеното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Дали изводът за доказаност на пропуснатите ползи като предпоставка за уважаване на предявения осъдителен иск кореспондира с фактите и доказателствата по делото, е въпрос на правилност на решението, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по въпроса нищожен ли е договор за наем, по който страна е гражданско дружество по ЗЗД, а не съдружниците в дружеството. Анализирайки правоотношенията между съдружниците в гражданското дружество, въззивният съд е приел, че договорът за наем е сключен със съгласието на двамата съдружници в гражданското дружество, което съгласие – по силата на изрична уговорка в договора за дружество, е изразено от управителя на единия от съдружниците, овластен с правото да представлява „дружеството” при извършване на действия за обикновено управление на дружествените дела. На самостоятелно основание въззивният съд е приел, че съгласието на съдружника „Всестранна кооперация – Велико Т.” за сключване на договора за наем е изразено и чрез конклудентни действия на управителя на кооперацията, потвърждаващи волята за обвързването й с наемното правоотношение. Въззивното решението не съдържа извод, че договорът за наем е сключен от гражданското дружество като неперсонифициран правен субект, поради което поставеният в тази насока въпрос не е обуславящ за преценката на съда за действителност на договора за наем. При направен извод, че договорът за наем е сключен със съгласието на съдружниците, извършващи съвместна дейност под формата на гражданско дружество, не може да се приеме за доказано твърдението на касаторите за противоречие на въззивното решение с практиката в решение № 1014/20.07.1999 г. по гр. д. № 338/1999 г. на ВКС, V г. о., в което е прието, че поради липса на персонификация гражданското дружество не може да бъде страна при сключване на договори и че договор, сключен от дружеството, а не от съдружниците, е нищожен поради липса на съгласие. Следва да се отбележи, че в цитираното решение е изразено разбирането, че при постигната в договора за дружество уговорка между съдружниците за представителство, действията следва да бъдат извършени от представителя, който може да изрази съгласие от името на всички съдружници в дружеството за сключване на договор и по този начин да обвърже валидно всички съдружници с възникналите от договора задължения. В конкретния случай въззивният съд е основал извода си за сключване на договора за наем със съгласие на двамата съдружници в гражданското дружество именно на клауза в договора за дружество /по-точно в спогодба за изменението му/, предвиждаща представителство при сключване на сделки за обикновено управление, което също сочи на липса на противоречие с практиката в цитираното решение. Не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК и с практиката във влязлото в сила решение по гр. д. № 909/2008 г. на Великотърновски окръжен съд, доколкото изводът в това решение за нищожност на договора за дружество е обусловен от преценка, че договорът за наем е сключен само от един от съдружниците в гражданското дружество, без съгласие на другия съдружник.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по въпросите, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото като основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с обжалваното решение правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторите са се позовали бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да изложат каквито и да било аргументи в какво се изразява значението на поставените въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото в посочения смисъл. Бланкетното позоваване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не създава за касационната инстанция задължение за произнасяне, което е достатъчно за недопускане на решението до касационен контрол.
Независимо от изложеното, искането за допускане на касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да бъде уважено и поради следното :
Първият въпрос – необходимо ли е съгласие на съдружниците в гражданското дружество при сключване на договор за наем с трето лице и валиден ли е договор, по който страна е гражданското дружество, не е обуславящ за изхода на делото по изложените по-горе съображения. След като въпросът не е от значение за постановения с обжалваното решение правен резултат, касационно обжалване по повод на него не може да се допусне дори същият да има хипотетично значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В тази насока са и указанията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отговорът на втория въпрос – кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за обезщетения по неизпълнен договор, е от значение само за правилността на обжалваното решение, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно ясната разпоредба на чл.114, ал.1 ЗЗД, давността започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо. Моментът на изискуемост на взмането се преценява във всеки отделен случай съобразно естеството на вземането и условията за настъпване на неговата изискуемост. В зависимост от фактите по делото въззивният съд е приел, че с оглед на естеството им претендираните с исковете вземания за обезщетения за договорно неизпълнение са станали изискуеми от момента на прекратяване на договора за наем, откогато е започнала да тече погасителната давност по чл.111, б.”б” ЗЗД. Касационното разглеждане на въпроса от кой момент е започнала да тече давността за спорните вземания би допринесло само за проверка на правилността на извършената от въззивния съд преценка относно началния момент на давността, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е осъществено и по отношение на въпроса ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на едно влязло в сила съдебно решение при последващ спор между едни и същи страни. Обективните и субективни предели на силата на пресъдено нещо са уредени ясно и точно в чл.298 ГПК. С Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2001 г., което не е изгубило значение при действието на ГПК от 2007 г., Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС се е произнесло, че със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото; И. на силата на пресъдено нещо е диспозитивът на решението, а мотивите към решението не са част от него и поради това не се ползват със сила на пресъдено нещо. При наличие на ясна правна уредба и на задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Безспорно е, че диспозитивът на влязлото в сила решение по гр. д. № 909/2008 г. на Великотърновски окръжен съд съдържа произнасяне само по предявения от „Всестранна кооперация – Велико Тървново” срещу [фирма] иск с правно основание чл.108 ЗС, не и произнасяне, че договорът за наем от 14.12.2005 г. е недействителен /нищожен или унищожаем/. Въззивният съд очевидно е съобразил указанията в посоченото тълкувателно решение като е приел, че мотивите към решението, в които е направен извод за нищожност на договора за наем, не формират сила на пресъдено нещо и не препятстват разглеждането на релевираното в последващия исков процес възражение за нищожност на договора.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Великотърновски апелативен съд въззивно решение по в. гр. д. № 229/2013 г.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като искането за разноски не е направено в срока по чл.287, ал.1 ГПК за отговор на касационната жалба, а е заявено с депозираните на 13.11.2014 г. писмени бележки, които не следва да се вземат предвид в производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 248 от 07.10.2013 г., постановено по гр. д. № 229/2013 г. на Великотърновски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :