О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 113
София,01.02.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3573/2016 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№66722/16.5.2016 г., подадена от адв. М. Д. – процесуален представител на ищцата М. Х. М. от [населено място], против въззивно решение №2264/18.3.2016 г. по гр.д.№6326/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение №II-61-133/31.10.2014 г. по гр.д.№19627/2014 г. по описа на Софийския районен съд, 61 състав, с което са отхвърлени предявените от М. Х. М. от [населено място] против С. у. „Св. К. О.“ – [населено място], обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ.
Въззивният съд е споделил правните изводи на първоинстанционния съд – за неоснователност на исковете, изведени на база правилно установена по делото фактическа обстановка и е препратил към тях на основание чл.272 от ГПК. В допълнение към мотивите на районния съд, във връзка с поддържаните във въззивната жалба доводи е прието следното: „Неоснователно се явява възражението, заявено с жалбата – за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд , представляващо приемането за безспорни на обстоятелства, които не са отделени като такива с доклада по делото в съответствие с чл.146,т.3 от ГПК. Действително, с изготвения от първоинстанционния съд доклад по делото, инкорпориран в определението по чл.140 от ГПК от 17.07.2014г. , са отделени като безспорни единствено обстоятелствата, че страните са били обвързани от срочно трудово правоотношение при условието на чл.68,т.3 от КТ и фактът на прекратяването му. От друга страна, обаче, в рамките на първоинстанционното производство ищцата не е заявила оспорване на обстоятелството, на които ответникът се е позовал с отговора на исковата молба, че титулярът на длъжността е бил в неплатен отпуск в периода 05.03.2013г.- 05.03.2014г. /вкл./, както и на обстоятелството, че трудовият договор с титуляра на длъжността е прекратен на 06.03.2014г. Нещо повече, тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото писмени доказателства. Така фактът, че титулярът на длъжността М. Д. С. – А., е била в неплатен отпуск в периода 05.03.2013г.- 05.03.2014г. се установява от представената по делото заповед № РД-26-37/15.01.2013г., с която от работодателя й е разрешено ползването на неплатен отпуск в посочения период. Що се отнася до прекратяването на трудовото правоотношение с титуляра на длъжността М. С.-А., считано от 06.03.2014г., той е доказан с представената заповед № РД-22-625/21.02.2014г. Настоящият съдебен състав приема, че не следва да бъде обсъждано заявеното за пръв път възражение на ищцата с въззивната й жалба- за незаконосъобразност на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение с титуляра на длъжността. Възражението освен, че е преклудирано е и недопустимо. Предмет на настоящото дело е единствено законосъобразността на заповедта за уволнение на ищцата.С оглед на този предмет, недопустимо е съдът да проверява и да се произнася по законосъобразността на заповедта за уволнение на друго лице.“
Прието е за законосъобразно и правилно, че съдът е стигнал до извод, че след като ищцата е била назначена по трудов договор в хипотезата на чл.68,ал.1,т.3 от КТ, то между нея и ответника е възникнало срочно трудово правоотношение, като срокът му съвпада с периода от време на отсъствие на титуляра за съответната длъжност. Отчетено е, че постановеното решение е в съответствие с константната съдебна практика на ВКС – решение № 1344/ 12.07.2001г. на ІІІ ГО на ВКС, определение №54/23.01.2009г. по гр.дело № 5150/2008г. на ІІІ ГО на ВКС и определение № 997/ 19.07.2011г. по гр.дело № 908/2011г. на ІV ГО на ВКС, поради което са правилни изводите, че прекратяването на трудовото правоотношение със замествания титуляр се приравнява на връщането му на работа, тъй като и в двата случая отпада основанието по чл.68,ал.1, т.3 от КТ – отсъствието, което е обусловило сключването и съществуването на трудовия договор с ищцата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение е в противоречие с практиката на ВКС по решение №268/08.4.2010 г. по гр.д.№521/2009 г., IVг.о. Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат основанията по чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК.
Ответникът по касация С.у. „Св. К. О.“ – С., не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението за допускане на касационното обжалване намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е допустима. Обжалваното решение обаче не следва да се допусне до касационно обжалване по следните съображения:
Материалноправният въпрос, макар и непрецизно формулиран се свежда до това „дали под „завръщане на работа“ дали следва да се има предвид реално завръщане на титуляра на работа и започване от негова страна на ефективно изпълнение на служебните задължения на заеманата длъжност и как следва да се постъпи работодателят в случай че титулярът прекрати трудовото правоотношение с него ?“. Посоченото от касационната жалбоподателка решение №268/08.4.2010 г. по гр.д.№521/2009 г., IVг.о. е неотносимо към настоящия случай, тъй като от отговора на поставения по него въпрос е видно, че въпросът е относно реално завръщане на работа и започване на нейното изпълнение, а не само до намерение за това и формално направено волеизявление в този смисъл.
В настоящия случай заместваният е прекратил трудовото си правоотношение. Трудовият договор за заместване може да съществува само дотогава, докато има заместван работник или служител, т.е. този служител се явява негова функция. Прекратяването на трудовото правоотношение с титуляра не създава права за заместника, тъй като срочното трудово правоотношение не се трансформира в безсрочно по силата на закона, а и не е налице задължение за работодателя да сключи безсрочен трудов договор със заместващия.
Обжалваното решение е съобразено с практиката на ВКС по чл.290 ГПК–решение №86/22.7.2015 г. по гр.д.№5957/2014 г., III г.о.
Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2264/18.3.2016 г. по гр.д.№6326/2015 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., II-В въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: