3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 12
София, 09.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести януари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
ч.гр.дело №4894/2019 година.
Производството е по чл.274 ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, вх.№10858/25.11.2019 г., подадена от адв. П. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба П. С. А. от [населено място], [община], област Велико Търново, против въззивно определение №458/08.11.2019 г. по ч.гр.д.№978/2019 г. по описа Великотърновския окръжен съд, с което е оставена без уважение негова частна въззивна жалба, срещу разпореждане №2284/08.10.2019 г. по гр.д.№2077/2019 г. по описа на Горнооряховския районен съд, с което е върната подадената срещу него въззивна жалба срещу решение №126/15.4.2019 г. по посоченото първоинстанционно дело.
С обжалваното определение въззивната инстанция е приела, че „Постъпилата частна жалба от П. С. А. е надлежно администрирана и е редовна, съдържа законоустановените реквизити и приложения по чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и чл. 261 ГПК, подадена е в срока по чл. чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирана страна, притежаваща правен интерес, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по смисъла на чл. 274, ал. 1, във вр. с чл. 419 ГПК, поради което същата се и явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Адвокатът в гражданския процес не е самостоятелна страна в него (срвн. чл. 253, т. 2, пр. 2 НПК), а процесуален представител на страната (арг. от чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 32, т. 1 ГПК). При представителството, било то материално или процесуално, правните действия, извършени от или спрямо представителя, пораждат директно правни последици за представлявания, като е без значение дали представителят е уведомил за това представлявания и дали въобще е във връзка с него (арг. от чл. 36, ал. 2 ЗЗД).
По тези съображения следва да се приеме, че правилно ГОРС е отказал на П. А. да удължи срока изпълнение на указанията му за довнасяне на държавна такса за въззивно обжалване, въпреки че съображенията на първоинстанционния съд са неточни: той се е позовал на чл. 63, ал. 3 ГПК, която разпоредба постановява, че не може да се удължава срока за обжалване, докато ответникът А.. е искът удължаване на срока за изпълнение на указанията за отстраняване на нередовности във въззивната жалба, за който срок няма пречка да бъде удължен (арг. от чл. 63, ал. 1 ГПК).
В случая обаче липсата на връзка на процесуалния представител – адвокат с представлявания – страна в гражданския процес и служебната ангажираност на процесуалния представител не представляват основание за уважаване на молбата за продължаване на срок, защото в интерес на правната сигурност те са без всякакво правно значение (арг.: чл. 39, ал. 1 ЗЗД). Отделно от това сочените обстоятелства от жалбоподателя имат чисто субективен, но не и обективен характер.
След като правилно е отказано да бъде удължен срока за отстраняване на нередовности във въззивната жалба, законосъобразно ГОРС е върнал на 08.10.2019 г. въззивната жалба на П. С. А., тъй като едноседмичният срок за това е изтекъл на 03.10.2019 г., понеже разпореждането за отстраняването на недостатъците му е било връчено на 26.09.2019 г.
По тези съображения съставът на ВТОС намира, че подадената от П. С. А. частна жалба е неоснователна, при което атакуваното разпореждане № 2284/08.10.2019 г. по гр. д. № 2077/2018 г. на ГОРС следва да бъде потвърдено.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, частният касационен жалбоподател моли да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1 ГПК, като се твърди, че е налице произнасяне по материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, като произнасянето ще от значение и за точното прилагане на закона и развитие на правото. Твърди се също така, че в ГПК не съществува забрана веднъж продължение по чл.63 ГПК срок, по искане на страната и наличие на причина за това, съдът да определи нов срок. Сочи се, че в конкретния случай, това е било отказано, въпреки наличието на уважителни причини за това. Нещо повече, първата инстанция грешно е определила дължимата държавна такса за въззивно обжалване, която е била заплатена в определен срок, а при предоставяне на втори такъв за довнасяне на допълнителна държавна такса, ясно и точно сме посочили, наличието на служебна заетост на процесуалния представител на страната, поради което не е могло да бъде отстранена посочената от съда нередовност в предоставения срок. Поставя се и въпрос „Възможно ли е в хипотезата на чл.63 ГПК веднъж продължения срок да бъде продължен отново по изрично искане на заинтересуваната страна, ако са налице уважителни причини за това?“, като този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата.
Моли се за допускане на въззивното определение до касационно обжалване и отмяната му.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа частната касационна жалба и представеното с нея изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1, изречение първо поради което е процесуално допустима.
Поставените от частния касационен жалбоподател въпроси не обосновават допускане на обжалваното определение до касационно обжалване по смисъла на чл.288 ГПК. в представеното изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Първият от тях визира размера на определената от съда държавна такса. По този въпрос обжалваното определение не следва да бъде допуснато, тъй като след дадените от въззивния съд указания към първоинстанционния съд относно размера на държавната такса, последния е изпълнил тези указания, които са в съответствие с Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
По въпроса „Възможно ли е в хипотезата на чл.63 ГПК веднъж продължения срок да бъде продължен отново по изрично искане на заинтересуваната страна, ако са налице уважителни причини за това?“, обжалваното определение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. От една страна, частния касационен жалбоподател се позовава на практика на ВКС по този въпрос, но не сочи конкретна такава, а от друга, иска допускане по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, без да обосновава искането си с оглед задължителните указания по т. 4 от Тълкувателно решение№ 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК. Както е разяснено в посочения тълкувателен акт, това основание е формирано от две кумулативни предпоставки – въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая, с твърдението, че обжалваното определение трябва да се допусне до касационно обжалване, тъй като въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, частният касационен жалбоподател се е позовал на визираната разпоредба, без да аргументира наличието на предпоставките, залегнали в нея.
По изложените съображения частната касационна жалба не следва да бъде допусната до касационно обжалване.
Водим от изложените съображения и на основание чл.278, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение №458/08.11.2019 г. по ч.гр.д.№978/2019 г. по описа Великотърновския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: