4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 129
София, 16.03.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на осемнадесети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1706/2014 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 6 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 632/2013 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 99 от 28.06.2013 г. по т. д. 0 389/2012 г. на Шуменски окръжен съд. С първоинстанционния акт са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу [фирма], [населено място] обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 8 101.18 лв. – обезщетение за имуществени вреди от работник, на когото ответното дружество е разпоредило извършване на възложената му работа и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 647.40 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от 10.03.2011 г. до 15.06.2012 г.
К. поддържа, че обжалваното решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда за недоказаност на твърдението, че причинилото вредите лице е ангажирано от ответника за извършване на възложената му от ищеца работа по отстраняване на аварията в сондажа в [населено място], [община], Област Шумен. Според касатора, решаващият състав е извършил неправилна преценка на гласните доказателства, като е счел посочените от него свидетели, заемащи ръководни длъжности в дружеството, за пристрастни, и не е обсъдил задълбочено показанията на свидетеля Н. К., който именно е кранистът, причинил вредите.
С оплакванията за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба и повторени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е обосновано и допускането на касационното обжалване, като твърдението на касатора е, че обжалваният акт е постановен в противоречие с решение № 390 от 19.10.2011 г. по гр. д. № 174/2011 г. на ВКС, ІV г. о.
Ответникът по касационната жалба – [фирма], [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения в писмен отговор от 11.04.2014 г. Претендира присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата 8 101.18 лв. –обезщетение за имуществени вреди, а съответно и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 647.40 лв. – мораторна лихва върху първата сума, въззивният съд изцяло е споделил извода на първата инстанция за отсъствие на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника. Решаващият състав е отчел безспорния факт, че лицето, което е управлявало процесния подемен кран и е пряк причинител на вредите, не е работник на ответното дружество, нито има сключен с него граждански договор. Като недоказано е преценено и твърдението, че то е било ангажирано за конкретния случай именно от ответника по иска, с когото ищецът е сключил устен договор за отстраняване на аварията в сондажа. Анализирайки показанията на разпитаните по делото свидетели, съдът е приел за доказано, че ищецът е наел собствената на ответника машина за извършване на неотложна ремонтна дейност по отстраняване на авария във водопровода, но че не е доказано ответното дружество да е поело задължение да извърши със свои сили и средства изваждане на потапяемата помпа от сондажа в [населено място]. Точно обратното, въз основа на показанията на свидетеля К. (краниста, причинил вредите), е приел, че конкретната работа му е възложена от самия ищец, а не от ответното дружество. Съдът е кредитирал показанията именно на този свидетел, а не на посочените от ищеца свидетели Д. и А., тъй като е преценил същите за заинтересовани от изхода на делото поради обстоятелството, че към релевантния за спора момент са заемали ръководни длъжности в ищцовото дружество. С оглед на това, въззивната инстанция е направила извод за отсъствие на предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за действията на лицето, причинило вредите на ищеца.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Достатъчно основание за това е липсата на конкретно формулиран въпрос (процесуалноправен и/или материалноправен), по отношение на който подлежат на преценка поддържаните конкретни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В случая, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, каквото, според изричното уточнение на касатора в молбата му вх. № 2884 от 26.05.2014 г., представлява депозираната от него „касационна жалба-допълнение”, са изложени единствено оплаквания за неправилност на въззивния акт – същите, които са развити и в самата касационна жалба. Тези оплаквания, обаче, са относими към преценката за правилността на въззивното решение, която е предмет на касационния контрол, но не и на производството по допускането му. В тази насока съдът съобразява задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОКГТК на ВКС.
Отделно от изложеното, несъответстващо на мотивите на въззивното решение е твърдението на касатора, че съдът е направил извод за неоснователност на иска по чл. 49 ЗЗД поради липсата на установено възлагане на дейността на причинителя на вредите „под формата на трудов или граждански договор”. Действително, въззивната инстанция е констатирала липсата на такива правоотношения между ответното дружество и лицето, причинило вредите, но е преценявала също и наличието на инцидентно устно възлагане на работата, което е приела, обаче, за недоказано от показанията на разпитаните по делото свидетели. Доколко този извод е обоснован и правилен, това е въпрос, който не може да бъде обсъждан в рамките на производството по допускане на касационния контрол. По тези съображения, дори да се приеме, че касаторът е заявил като значим за делото въпросът за предпоставките по чл. 49 ЗЗД, твърдението му за противоречие с цитираната практика на ВКС е неоснователно.
При посочения изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв., чието заплащане в брой е доказано от представения договор за правна защита и съдействие № 230076 от 11.04.2014 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 6 от 06.01.2014 г. по в. т. д. № 632/2013 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място], пл. „Войн” № 1, ЕИК[ЕИК] да заплати на [фирма], [населено място], [улица], ЕИК[ЕИК], разноски за настоящото производство в размер на сумата 1 200 (хиляда и двеста) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: