6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№159
София.31.03.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1980/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. Д. срещу решение № 17 от 06.03.2014 г. по т.д. № 34/2014 г. на Апелативен съд – Б., Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 322 от 24.10.2013 г. по т.д. № 533/2012 г. на Окръжен съд – Бургас за отхвърляне на предявените срещу [фирма], [населено място] и Н. Ж. Й. от [населено място] субективно и обективно съединени искове с правно основание чл.173, ал.2 ЗЗД и чл.59 ЗЗД за сумата 244 326 лв., ведно със законната лихва от 28.08.2012 г., при условие на солидарност на ответниците, представляващи получени без правно основание суми – доходи от хотел „К.” /за периода от 12.04.2012 г. до 12.07.2012 г./, обект на публична продан по изп.д. № 20128050400531/2012 г. и № 20128050400540/2012 г. по описа на ЧСИ С. Н. с рег. № 805.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и уважаване на предявените осъдителни искове, с присъждане на разноски. Твърди се, че предпочтителното удовлетворение на ипотекарния кредитор не е ограничено само до собственика-длъжник и искът по чл.173, ал.2 ЗЗД може да се предяви срещу всеки, който държи ипотекираната вещ и не отчита плодовете й. К. изразява несъгласие и с изводите на въззивната инстанция за отхвърляне на исковете срещу Н. Й., с твърдения, че по време на реализираните доходи от хотела тя е била назначена за пазач на недвижимата вещ спрямо която е насочено принудително изпълнение и би следвало да събира доходите от вещта. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил доводите, че Й. е била и управител на [фирма] и не би могло да се претендира от нейна страна каквато и да било добросъвестност.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: „1. Единствено собственикът на ипотекираната вещ ли е пасивно легитимиран при иск с правно основание чл.173, ал.2 ЗЗД; 2. Пасивно легитимиран ли е пазачът на ипотекиран недвижим имот, спрямо когото е пристъпено към принудително изпълнение по иск с правно основание чл.173, ал.2 ЗЗД; 3. В случай, че пасивната легитимация при иск с правно основание чл.173, ал.2 ЗЗД не е ограничена само до собственика на ипотекираната вещ може ли искът на ипотекарния кредитор да се насочи към трето лице, което събира доходите от имота; 4. Единствено ипотекарния кредитор ли е активно легитимиран да води иск с правно основание чл.173, ал.2 ЗЗД; 5. Налице ли е неоснователно обогатяване в случай на бездействие от страна на пазача на недвижим имот, към когато се е насочило принудително изпълнение, ако той не полага грижи за събиране на доходите от имота и по този начин се е обогатило лице свързано с него по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ и 6. Налице ли е състава на неоснователно обогатяване, когато ипотекарният кредитор/ищец/ е поставен в невъзможност да получи дължаща му се престация и поради това е настъпило обедняване на ищеца”. По първите четири въпроса се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с твърдения за липсата на съдебна практика по приложението на чл.173, ал.2 ГПК, като чрез отговор на тези въпроси ще се стигне до развитие на правото. Посочено е и решение № 775 по гр.д. № 1105/1956 г. на ВС, в което според касатора не се дава обаче отговор на въпросите, свързани с приложението на чл.173, ал.2 ЗЗД.
По въпросите, касаещи състава на неоснователното обогатяване по чл.59 ЗЗД касаторът се позовава на приложени решения по т.д. № 1181/2013 г. и по т.д. № 858/2010 г. на ВКС, ІІ т.о.
Ответникът по касация [фирма] не е заявил становище.
Ответницата по касация Н. Ж. Й., чрез процесуалния си пълномощник адвокат П. П., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество поддържа неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски. Съображенията са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съдебен състав е приел за безспорно установено, че по реда на заповедното производство ищцовата банка се е снабдила с изпълнителни листа срещу солидарните длъжници – [фирма]/кредитополучател/ и [фирма] – собственик на ипотекирания имот – хотел „К.” в курортен комплекс Слънчев бряг, като е пристъпила към принудително изпълнение /изп.д. № 531/2012 г. и №549/2012 г. на ЧСИ С. Н./, насочено срещу този недвижим имот и находящите се в него движими вещи. С оглед на обстоятелството, че дружеството – ответник не е страна в изпълнителното производство, а ползва имота по силата на договор за наем от 01.07.2011 г., сключен с [фирма] е направен извод, че [фирма] е трето лице в отношенията между банката и ипотекарния длъжник. Решаващият състав е изразил становище, че от момента на получаване на призовката за доброволно изпълнение, длъжникът, който е и собственик на ипотекирания имот следва да се грижи за имота, полагайки грижата на добрия търговец, да събира доходите от имота и да не се разпорежда с тях, тъй като от този момент той има качеството на управител на имота. Констатирано е обаче, че искът не е насочен срещу СД”Миго – С., Т.” – собственик на имота, поради което е възприето становището на първата инстанция за неоснователност на исковата претенция по чл.173, ал.2 ЗЗД, предявена срещу [фирма].
Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения за неоснователност на предявения срещу наемателя на хотела иск, основани на неоспорената съдебно-счетоводна експертиза от 30.05.2013 г. според която сумите от предоставени туристически услуги за исковия период от 19.04.2012 г. до 12.07.2012 г. не са преведени по сметка на СД”Миго- С., Т.”, който като собственик дължи сметка за приходите от ипотекираната вещ на взискателя.
По отношение на ответницата Н. Й., която за исковия период е била управител на [фирма] и назначена за пазач на ипотекирания имот, въззивният съд е препратил към мотивите, относими към дружеството – ответник. Допълнителните съображения са основани на констатацията на вещото лице, че на Й. не са извършвани преводи от туристически услуги, предоставяни в хотел „К.”.
С оглед приетата неоснователност на главния иск и преценявайки евентуалния иск с правно основание чл.59 ЗЗД, въззивният съд е изразил становище за неоснователността му, тъй като ответникът [фирма], в качеството му на наемател на ипотекирания имот дължи на СД”Миго- С., Т.” уговорената наемна цена, а не приходите от туристически услуги. Направен е извод, че липсва юридически факт, който би обосновал съответното имуществено разместване, тъй като едното вземане произтича от договор за наем, а другото – от договор за кредит.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните за съдилищата указания по приложение на чл.280, ал.1 ГПК, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, соченият от касатора правен въпрос, от значение за изхода на делото, трябва да е обусловил решаващите изводи на съда по спорното материално право. В този тълкувателен акт е направено разграничение между основанията за достъп до касационно обжалване и основанията за неправилност на въззивното решение по см. на чл.281, т.3 ГПК, с ясно посочване на възможността да се преценява законосъобразността на изводите на въззивния съд само при евентуално допуснато обжалване, но не и във фазата по чл.288 ГПК.
Поставените в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правни въпроси под № 1 – 4, вкл., не могат да обосноват наличието на този основен селективен критерий, тъй като произнасянето от решаващия съдебен състав по пасивната легитимация на ответниците не е единствено обуславящо за изхода на спора. Въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, основани на констатациите на неоспорената счетоводна експертиза. Независимо от това, необходимо е да се посочи, че по отношение правото на ипотекарния кредитор да се удовлетвори предпочтително от цената на имота, в чиято собственост и да се намира той / чл.173, ал.1 ЗЗД/ и по отношение осъществяването на това право само по реда на принудителното изпълнение, обжалваното решение е в съответствие с постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по ч.т.д. № 235/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., както и с решение № 606/2000 г., ІІ г.о. на ВКС.
В закона няма неяснота, нито би могло да се обоснове нужда от тълкуване на разпоредбата на чл.173, ал.2 ЗЗД, определяща обема на правото на предпочтително удовлетворение, като част от съдържанието на ипотечното право, а именно, че то се разпростира и върху доходите от ипотекирания имот от деня, в който при принудителното изпълнение собственикът дължи сметка за тях – от получаване на поканата за доброволно изпълнение/ чл.451, ал.2 ГПК/. В тази насока е и цитираното и приложено от самия касатор решение на ВС, ІV г.о. по гр.д. № 1105/1956 г., съобразено при постановяване на обжалваното решение. От друга страна, твърдението за липса на съдебна практика не обосновава наличието на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросите под № 5 и № 6, посочени от касатора като относими към евентуалния иск с правно основание чл.59 ЗЗД, не биха могли да се преценят като обуславящи за изхода на делото, доколкото те са свързани изцяло с правилността на обжалваното решение. От друга страна, тези въпроси не попадат в приложното поле на касационно обжалване, предвид решаващите мотиви на въззивната инстанция, а именно приетата от съда липса на юридически факт, обосновал съответно имуществено разместване по см. на общия фактически състав по чл.59 ЗЗД.
При този изход на делото касаторът дължи на ответницата по касация Н. Й. разноски в размер на 1000 лева, съгласно представения договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за платеното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 17 от 06.03.2014 г. по т.д. № 34/2014 г. на Апелативен съд – Б..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. Ж. Й. сумата 1 000/хиляда/ лева разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: