8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№491
София 03.07.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2017/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на „Профилактика, рехабилитация и отдих”/ПРО/ ЕАД, ЕИК[ЕИК], представлявано от прокуриста Х. Р., и на [фирма], представлявано от управителя А. А., срещу решение № 36 от 18.05.2012 г. по в.т.д.310/2011 г. на Апелативен съд – Б..
К. – ищец [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 286 от 16.07.2010 г. по т.д. № 357/2008 г. на Окръжен съд – Бургас в частта, с която е прогласен за нищожен, поради противоречие със закона, договор за продажба на недвижим имот – обособена част от [фирма], сключен на 17.11.2003 г. между [фирма], [населено място], като продавач и [фирма], [населено място], обл. Бургаска, като купувач на земя и сгради на Почивен дом „Ч.”, [населено място], описани в Акт за държавна собственост № 2189/03.07.2001 г. на Областна администрация – Б., е отхвърлен този иск.
К. счита възивното решение за неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на апелативната инстанция за неприложимост на реда и процедурите по ЗППДОбП/отм./ и по съображения в жалбата моли да бъде отменено решението в тази му част, като се уважи иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД – нищожност поради противоречие със закона на атакувания договор от 17.11.2003 г. , с присъждане на разноски.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че делото, по което е постановено обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по следния въпрос: „Н. съвет на Националния осигурителен институт, изрично упълномощен орган да извършва приватизационни сделки с разпоредбите на § 5, ал.4 от Закона за фонд”Обществено осигуряване” /отм./, както и по §14, ал.2 от Кодекса за социално осигуряване, дали следва да прилага реда и процедурите по Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия и прилежащите му подзаконови нормативни актове, или следва да прилага общия гражданскоправен ред за упражняване на правомощията му по приватизиране на държавната собственост”.
К. – ответник [фирма] в жалба вх. № 4765/29.06.2012 г. , подадена чрез процесуалния му пълномощник, поддържа доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на предявения от [фирма] иск за нищожност на договора по чл.26, ал.2 ЗЗД – поради липса на съгласие. Твърденията са за допуснати нарушения на материалния закон – чл.22, ал.2 ТЗ, чл.26, ал.2, чл.42, ал.1 ЗЗД и чл.301 ТЗ и за съществени нарушения на съдопроизводствени правила, изразяващи се в необсъждане на доводите за приложимост на чл.301 ТЗ. По изложените подробни фактически и правни съображения, се иска отмяна на обжалваното решение и отхвърляне иска.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, са формулирани следните правни въпроси: „ 1. Може ли специалното упълномощаване на прокуриста по чл.22, ал.2 ТЗ за отчуждаване на недвижим имот на търговеца да бъде инкорпорирано в прокурата му като отделно правомощие и да бъде дадено принципно, или е необходимо отделно упълномощаване за отчуждаване на конкретния недвижим имот и 2. При покупко-продажба на недвижим имот между две търговски дружества, когато има решение на компетентният орган на продавача за продажба на имота, където е посочен имотът, продажната цена и купувачът, евентуалната липса на специално упълномощаване на прокуриста означава ли липса на надлежно волеизявление на продавача за осъществяване на сделката и в този случай налице ли е липса на съгласие за нея по чл.26, ал.2 ЗЗД или се касае за действие без представителна власт.” По отношение и на двата въпроса се твърди допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По втория правен въпрос алтернативно се поддържат останалите две допълнителни основания, с позоваване на множество решения на ВКС, вкл. и постановени по реда на чл.290 ГПК, на казуална практика на съдилищата по приложение на чл.26, ал.2 ЗЗД – нищожност поради липса на съгласие, както и за недействителност на сделка поради липса на представителна власт съгласно чл.42, ал.2 ЗЗД, вкл. и за приложимостта на чл.301 ТЗ.
По делото е подадена и частна жалба от [фирма] срещу постановеното по делото определение № 346 от 16.10.2012 г., с което е оставено без уважение искането за постановяване на предварително изпълнение на въззивното решение в частта, с която се уважава иска на [фирма] за прогласяване нищожност на процесния договор, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД – поради липса на съгласие. Твърди се незаконосъобразност на определението, при постановяване на което не е отчетен продължителният период на ползване на имота от страна на ответното дружество, неговото апортиране в друго дружество – [фирма], както и натрупването на вреди за [фирма] с оглед продължителните съдебни производства. Изразява се несъгласие със становището на съда за недоказаност на вредите от неизпълнението и техния значителен размер.
Насрещните страни по касационните жалби и по частната жалба оспорват изцяло доводите, по съображения в писмени отговори.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
По делото е постъпила отделна касационна жалба от [фирма], подадена от управителя на дружеството А. А.,/ с вх. № 4775/02.07.2012 г./, впоследствие приподписана от процесуалния пълномощник на този касатор/подадена с вх. № 5646/24.07.2012 г./, в която са релевирани идентични касационни оплаквания. Що се касае до инкорпорираните в последната жалба основания за допускане на касационно обжалване, въпросите по т.2 и т.3 са идентични с посочените по-горе, изрично формулирани правни въпроси, а въпрос № 1 е относим към първоинстанционното производство. Затова не се налага отделното им обсъждане в настоящото производство.
При постановяване на обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Б., приемайки, че се касае за евентуално съединяване на искове за нищожност на процесния договор за продажба на недвижим имот от 17.11.2003 г. , се е произнесъл отрицателно по иска за нищожност поради противоречие със закона, което е обусловило разглеждането на иска за нищожност поради липса на съгласие и потвърждаване на първоинстанционното решение, с което този иск е уважен.
За да отхвърли иска за прогласяване на нищожност на договора поради противоречие с повелителни приватизационни норми – ЗППДОбП/ отм./ и ПРУПСДП/отм./ решаващият състав е приел, че отчуждаването на недвижим имот, част от безвъзмездно предоставеното на НОИ, по Решение на МС, имущество на ДФ”Социално осигуряване”, не подлежи на приватизация по установения в ЗППДОП/отм./ ред, тъй като НОИ е с ранг на надведомствена държавна организация, с предоставени в патримониума й определени имоти – държавна собственост, за което са издадени специални нормативни актове. Въз основа на последните – § 5, ал.4 ДР на ЗФОО/отм./ и § 14, ал.2 от Кодекса за социално осигуряване, компетентният за разпореждане с тези имоти орган е Н. съвет на НОИ, учредил Е. – [фирма]. Разпореждането с имуществото на това търговско дружество се осъществява от едноличния собственик на капитала – НС на НОИ, при спазване на правилата на позитивното вещно право и изключва приложението на нормативните разпоредби за извършване на сделките като приватизационни. Отчетено е, че представеното по делото решение на НС на НОИ от 12.12.2002 г. е в рамките на неговите правомощия, определена е процедурата, която е спазена и е дадено съгласие за продажбата при конкретните параметри, при довършване на фактическия състав с изрично волеизявление на изпълнителния директор на дружеството – продавач. В тази насока са съобразени сключеният между страните предварителен договор от 07.05.2003 г. за покупко-продажба на имота, както и доказателствата за изричното съгласие на компетентния орган – НС на НОИ, обективирано в Протокол № 20/12.12.2002 г. , С. на директорите на дружеството да извърши продажбата на имота, при изпълнение на поставените в т.2 от протокола условия, чрез нейното нотариално оформяне. Направен е извод, че сделката е следвало да се извърши по реда на чл.18 ЗЗД – с нотариален акт, при който упълномощаването на страната – продавач следва да бъде с нотариална заверка на подписа на упълномощителя – чл.37 ЗЗД. Прието за безспорно, че липсва нотариален акт за прехвърляне на имота, а атакуваният договор от 17.11.2003 г. поначало не може да породи правно действие, а волята на продавача, към момента на сключване на договора представляван от прокурист, е следвало да бъде обективирана и чрез специално пълномощно за имота, съгласно чл.22, ал.2 ТЗ.
По отношение на евентуалния иск, въззивният състав е направил извод, че не е налице надлежно волеизявление на продавача за осъществяване на сделката с имота, в резултат на незавършен фактически състав на даденото за продажбата на имота съгласие от компетентния орган. Прието е, че решението на компетентния орган – НС на НОИ, представлява сложен фактически състав, което съдържа разрешение за сключване на сделката и упълномощаване на изпълнителния директор за оформянето й нотариално. След като към датата на процесния договор дружеството – продавач се е представлявало от прокурист, последният е следвало да бъде специално упълномощен за отчуждаване на конкретния недвижим имот, като не може да се зачете правомощието по т.16 от общото му пълномощно за прокурист при вписване на прокурата в регистъра. Решаващият състав не е зачел представеното във въззивното производство пълномощно от 28.07.2003 г. по съображения, че С. М. е бил упълномощен като директор на дирекция и без нотариална заверка на подписа на изпълнителния директор на [фирма], а за да е налице надлежно волеизявление при нотариално оформяне на сделката, пълномощното би трябвало да бъде нотариално заверено. Наличието на незавършен фактически състав на даденото съгласие за сделката, е квалифицирано като липса на съгласие и съответно е приет за правилен крайният извод на първата инстанция за наличие на основание за прогласяването на договора за нищожен, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
По касационната жалба на [фирма]:
Формулираният от този касатор материалноправен въпрос, свързан с реда за отчуждаване на недвижим имот, собственост на дружеството, не би могъл да обоснове наличието на основната предпоставка по ч.280, ал.1 ГПК за допускане на обжалването, тъй като в случая, въпросът е аргументиран с твърдения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснати нарушения на материалния закон. Както изрично е отразено в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция, като не би могло да е налице припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Както от страна на законодателя, така и в задължителната тълкувателна практика на ВКС е направено ясно и точно разграничение между достъпа до касационно обжалване и предпоставките за него и основанията за неправилност на въззивното решение.
Независимо от недоказаността на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, за пълнота следва да се отрази, че и поддържаното допълнително основание по т.3 от посочената разпоредба е бланкетно, поради което ВКС не дължи произнасяне по него. От друга страна, при наличие на казуална практика/ влязлото в сила решение по т.д. № 230/2008 г. на АС – Бургас, представено от ответника по тази жалба/ в съответствие с която е и изразеното в настоящото въззивно решение разрешение по приложение на § 14, ал.2 К., не би могло успешно да се поддържа, че произнасянето по правния въпрос е от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото.
По касационната жалба на [фирма]:
Първият правен въпрос, свързан с приложението на чл.22, ал.2 ТЗ, предвид обективираната в съобразителната част към решението правна воля на съда, следва да се определи като обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице обаче поддържаното допълнително основание, а именно, че въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Не би могло да се сподели твърдението на касатора за неяснота на посочената разпоредба, предвиждаща необходимост от специално упълномощаване на прокуриста за отчуждаване на недвижими имоти на търговеца. В случая, в резултат на преценка на конкретните обстоятелства по делото, е направен извод, че такова упълномощаване не е извършено нито с вписаното в регистъра общо пълномощно на прокуриста, нито с пълномощното, дадено от изпълнителния директор на [фирма] преди вписването на прокурата. Допълнителните съображения на съда са основани и на липсата на нотариална заверка на пълномощното, дадено преди упълномощаването на прокуриста по реда на чл.21 и сл. ТЗ. Доколко тези изводи са правилни, това не би могло да се преценява в производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до твърдението на касатора, че произнасянето по въпроса от страна на ВКС е необходимо, за да бъде създадена практика по приложението на чл.22, ал.2 ТЗ, то следва да се съобразят указанията, дадени в т.4 от цитираното тълкувателно решение, в които изрично е отразено, че липсата на практика не покрива основанието за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Вторият правен въпрос, свързан с правната квалификация на порока на атакувания договор при ненадлежно упълномощаване на прокуриста, всъщност е аргументиран от този касатор с твърдения за нарушение на материалния закон и, че евентуални пороци в упълномощаването водят до липса на представителна власт, съответно до чл.42, ал.2 ЗЗД и чл.301 ТЗ, а не до липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2 ЗЗД. Независимо от липсата на ясно и точно разграничаване на основанията за допускане на касационно обжалване от касационните основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК и недопустимото обосноваване на искането за достъп до касация с доводи за неправилност на правните изводи на съда, с оглед мотивите на решаващия състав, въпросът не може да се счете за обуславящ изхода на делото по разгледания евентуален иск. Както бе посочено по-горе, въззивната инстанция е изразила становище за незавършен фактически състав на дадено съгласие за осъществяване на продажбата на процесния имот, при отчитане на предоставените по силата на закона правомощия на НС на НОИ. Доколко възприетата фактическа обстановка и правните аргументи на съда са обосновани и законосъобразни, ВКС не е компетентен да преценява при произнасяне по искането за достъп до касация.
По частната жалба на [фирма]:
Атакуваното определение е постановено по молба на [фирма] за допускане на предварително изпълнение на решението на АС – Бургас в частта за уважаване на иска за прогласяване нищожност, на основание чл.26, ал.2 ЗЗД, на „окончателния” договор от 17.11.2003 г. за покупко-продажба на процесния недвижим имот. Преценявайки визираните в ГПК/отм./ предпоставки за допускане на предварително изпълнение на решението, съдебният състав е приел за недоказани твърдяните в молбата на [фирма] значителни и непоправими вреди, които ще бъдат нанесени на дружеството, а и тези вреди не са индивидуализирани по вид и размер. От друга страна, са изложени доводи за липса на важни, съществени обстоятелства, свързани с материалното състояние на молителя, налагащи предварително изпълнение на решението.
Определението е правилно, макар и по съображения, че в случая не се касае за невлязло в сила първоинстанционно осъдително решение, при наличие на каквото би могло да се иска/ и то от първоинстанционния съд/ допускане на предварително изпълнение по реда на чл.238 – 241 ГПК, отм., сега чл.242 – 245 ГПК. Това е достатъчно за отхвърляне на подадената от [фирма] молба за допускане на предварително изпълнение.
Предвид горните съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 36 от 18.05.2012 г. по в.т.д.310/2011 г. на Апелативен съд – Б..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 346 от 16.10.2012 г. по в.т.д.310/2011 г. на Апелативен съд – Б..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: