О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№159
Гр.София, 26.06.2015 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, Второ отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми май през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 3789/2014 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 5053/08.09.2014 г. на [фирма] – [населено място] пазар, представлявано от П. М. Д., чрез процесуалния му представител адв. Д. Е., против решение № 126/29.07.2014 г. по гр.д. № 382/2013 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 116 от 26.04.2013 г. на Шуменския окръжен съд по гр.д. № 221/2012 г. С последното са отхвърлени предявените от едноличния търговец искове, както следва: 1. С правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД срещу П. Д. Х. и В. И. Т., двамата от [населено място], за заплащане на сумата 142 049 лв. /от които 108 049 лв. – заплатени от ищеца СМР, състоящи се в изместване на магистрален водопровод и разчистване на терена в имот, собственост на ответниците, и 34 000 лв. – заплатен проектантски хонорар за идеен проект от ищеца в полза на АРХИТИМ Е. [населено място]/; и 2. С правно основание чл.135 ЗЗД срещу П. Д. Х., В. И. Т. и АЙ ВИ ЕМ ИНВЕСТ О. [населено място] за обявяване за относително недействителни спрямо ищеца на нотариалните действия, извършени с нотариален акт, вписан в СВ – Шумен под № 122, т. 19, вх.рег. № 6732, д. № 3883/2011 г. относно покупко-продажба на недвижим имот.
С молба вх.№ 5502/02.10.2014 г. жалбоподателят прави изявление, че на основание чл.233 ГПК се отказва от иска с правно основание чл.135 ЗЗД, предявен срещу ответниците П. Д. Х., В. И. Т. и АЙ ВИ ЕМ ИНВЕСТ О.. Предвид това и с оглед разпоредбата на чл.233 ГПК, производството по него следва да бъде прекратено, поради десезиране на съда, а постановените по спора съдебни решения следва да бъдат съответно обезсилени.
Касационните оплаквания против решението в частта, постановено по иска с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, се свеждат до твърдения за неговата материална незаконосъобразност и необоснованост /основания по чл.281 т.3 ГПК/. Претендира се отмяната му като неправилно и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поставят въпроси, разрешени според касатора в хипотезите на чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като се моли по тях да се допусне касационно обжалване на решението.
Ответникът по касационната жалба П. Д. Х., чрез процесуалния си представител адв. М. Р. и ответницата В. И. Т., чрез процесуалния си представител – адв. В. Д. с мотивирани отговори по реда на чл.287 ГПК оспорват наличието на релевираните от жалбоподателя предпоставки за допускане на решението до касационен контрол. Молят за присъждане на сторените от тях разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като констатира, че касационната жалба е депозирана от легитимирана страна, в законоустановения срок, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, намира, че настоящото производство е допустимо.
По съществото му, приема следното:
Съставът на Варненския апелативен съд е квалифицирал исковата претенция като такава за неоснователно обогатяване по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД с оглед твърденията, изложени в исковата молба, че паричното вземане е възникнало като последица от разваляне на облигационна връзка. Въз основа на събраните по делото доказателства съдебният състав е приел за безспорно установено, че на 28.04.2008 г. ищецът – ЕТ в качеството му на изпълнител и ответниците – в качеството на възложители, са сключили предварителен договор за учредяване на право на строеж срещу обезщетение. Съгласно договора, изпълнителят е трябвало със свои сили и средства да построи сграда, след което страните да получат в собственост конкретни обекти в нея. По време на действието на договора /от подписването до развалянето му на 01.07.2011 г./, ищецът е предприел изпълнение, като е извършил всички фактически и правни действия, включително и чрез трети лица – негови контрахенти, за изместването на съществуващ в процесния УПИ магистрален водопровод. Във връзка с това и предвид прекратяването на договора поради виновно неизпълнение на ответниците, ищецът претендира възстановяване на заплатените суми. Счита, че ответниците са се обогатили за негова сметка без основание, като са си спестили тези разходи при бъдещо застрояване на същия имот от друг изпълнител /АЙ ВИ ЕМ ИНВЕСТ О./, а изместването на водопровода е безспорно необходимо за осъществяването на строителство върху имота. Въззивният съд е приел, че без изместването на съоръжението предвиденото по плана строителство би било невъзможно, но въпреки това ответниците не са се обогатили неоснователно за сметка на ищеца, т.к. той е направил това в изпълнение на сключения договор – чл.13 вр. чл.35 от същия. Предвид поетите договорни задължения, ищецът е подписал и нарочна декларация, че ще извърши преместването на водопровода за своя сметка. С оглед това съдът е приел, че сторените от него разходи, които възлизат най-малко на 78 649.88 лв. без ДДС според заключението на повторната СИЕ, осчетоводени в ищцовото предприятие, не са извършени без основание, а в изпълнение на договорно задължение. Следователно, претърпеният от ищеца отрицателен резултат може да бъде възмезден на друго основание, като във всички случаи въпросът опира до договорните отношения между страните. Допълнително е аргументирано, че магистралният водопровод е общинска собственост и изместването му следва да е за сметка на общината, а не на собствениците на имота. Въззивният съд е развил и алтернативни съображения, ако се счете, че договорът не съдържа изрично задължение за изместване на водопровода. Направил е извод, че предвид скрития му характер и задължението на строителя за предварително проучване на подземната част от терена, чието застрояване предстои, той е бил длъжен да уведоми възложителите за наличието му, за да бъдат евентуално предоговорени условията по предварителния договор относно поемането на разходите и времетраенето му, а ако не се подпише ново споразумение, да прекрати договора поради обективни пречки за изпълнението му. В този смисъл съдът се е позовал на основните задължения на изпълнителя по договора за изработка съгласно чл.260 ЗЗД. Заключил е, че като не е постъпил съгласно изискванията на закона, ищецът сам се е поставил в положението да извърши разходите за своя сметка, поради което искът му за неоснователно обогатяване е неоснователен. На последно място въззивният съд е посочил, че направеното за първи път с въззивната жалба възражение, че страните са имали уговорка да си поделят разходите по преместването на водопровода са преклудирани и като такива не подлежат на разглеждане, както и че според договора всички изменения по него могат да се правят само по взаимно писмено съгласие на страните, каквото по делото липсва.
При така мотивирания в решението краен изход от правния спор, в изложението за допускане на касационно обжалване ищецът-касатор поставя следните въпроси в хипотезите на чл.280 ал.1 ГПК: 1. „Дали след като предвиденото по плана строителство в процесния имот е било невъзможно без изместване на магистралния водопровод, което ищецът е направил, това е довело до неоснователно обогатяване на ответниците за негова сметка и дали той е изпълнил свое договорно задължение – чл.13 и чл.35 от предварителния договор?”, 2. „За чия сметка са изпълнените СМР в чужд обект, необходимо присъщи и явяващи се предпоставка за изпълнение на договорни отношения между страните?”
Във връзка с първия въпрос касаторът излага, че оспорва отговорите, дадени от съда, оказали значение върху изхода от спора. Според него, касае се за необходимо присъщи СМР, без извършването на които не може да се започне изпълнението на договора. След като изпълнителят е извършил СМР в чужд имот, собствениците му категорично са се обогатили неоснователно. Цитира извадка от решение № 64/03.06.2011 г. на ВКС по т.дело № 558/2010 г., според която виновното неизпълнение, довело до развалянето на договора, е без значение за връщане на полученото на отпаднало основание.
По втория въпрос сочи, че разрешаването му е в противоречие с практиката на ВКС, постановена по т.д.№ 658/2010 г. по описа на ТК, І т.о., както и е в противоречие с друга практика на съдилищата /решение № 195/30.10.2009 г. на ВнАС по в.т.д.№ 365/2009 г., решение № 10/25.02.2010 г. на ВнАС по в.т.д.№ 8/2010 г./, извадки от които също се цитират.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че решението в обжалваната част не следва да се допуска до касационно обжалване.
С действащия ГПК /ДВ, бр.59/20.07.2007 г./, предвид осъществяване на основните функции на ВКС по унифициране на правоприлагането като съд по правото, а не по фактите, на касационната инстанция е предоставено правомощието да селектира касационните жалби, посредством изчерпателно изброени от законодателя общо и допълнителни основания за допускане на касационен контрол /чл.288 вр. чл.280 ал.1 ГПК/. Общото основание за допускане до касация изисква от жалбоподателя да посочи материално-правен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на спора, по който въззивният съд се е произнесъл. Правният въпрос следва да е от такова естество, че отговорът му да намира приложение за неограничен кръг сходни хипотези, т.е. да е свързан с тълкуването и приложението на законови разпоредби. Формулираният в изложението първи въпрос не притежава тази характеристика, тъй като е изцяло обусловен от конкретиката на казуса. Отговорът му предполага преценка на факти и доказателства, тълкуване на конкретни договорни клаузи и изобщо е относим към оплакванията за неправилност на обжалваното решение като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК. Съобразно обстоятелствената част на ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК, въпросът, визиран в нормата на чл.280 ал.1 ГПК, трябва да е от значение за конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Вторият въпрос, макар да е по-общо поставен, няма обуславящо значение за изхода от спора относно твърдяното неоснователно обогатяване. В решението е посочено, че сторените от ищеца разходи по време на действие на договора могат да бъдат възмездени на договорно основание, като е съобразено и писменото изявление на ищеца, че разходите по преместване на водопровода ще бъдат изцяло за негова сметка.
При липса на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, не подлежат на преценка доводите за наличието на допълнителните критерии в т.т.1-3 на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед изхода от спора и искането на ответниците по касационната жалба за присъждане на сторените от тях разноски, чийто размер е надлежно доказан, касаторът следва да бъде осъден да заплати такива в размер на 1 900 лв. за всеки, на основание чл.78 ал.3 и ал.4 ГПК.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПРЕКРАТЯВА производството по иска с правно основание чл.135 ЗЗД, предявен от [фирма] – [населено място] пазар срещу П. Д. Х., В. И. Т. – двамата от [населено място] и АЙ ВИ ЕМ ИНВЕСТ О. [населено място], за обявяване относителната недействителност по отношение на ищеца на разпоредителните действия, обективирани в нотариален акт, вписан в СВ – Шумен под № 122, т. 19, вх. рег. № 6732, д. № 3883/2011 г., относно покупко-продажба на описания в акта недвижим имот, поради отказ от иска.
ОБЕЗСИЛВА решение № 116/26.04.2013 г. на Шуменския окръжен съд по гр.д. № 221/2012 г. в частта по иска с правно основание чл.135 ЗЗД и потвърждаващото го решение № 126/29.07.2014 г. по гр.д. № 382/2013 г. на Варненския апелативен съд в същата част, на основание чл.233 ГПК.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 126/29.07.2014 г. по гр.д. № 382/2013 г. по описа на Варненския апелативен съд в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] пазар, ЕИК[ЕИК], да заплати на П. Д. Х. от гр..В.,[жк], [жилищен адрес] сумата 1 900 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] пазар, ЕИК[ЕИК], да заплати на В. И. Т. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 1 900 лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция.
Определението в прекратителната му част подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването пред друг тричленен състав на ВКС, ТК.
Определението в останалата му част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.