О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 354
София, 07.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2802/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ”Централна кооперативна банка” /ЦКБ/ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1876 от 17.07.2018 г. по в.т.д. № 3854/2017 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което след отмяна на решение № 1071 от 06.06.2017 г. по т.д. № 5302/2015 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 3 състав, банката е осъдена да заплати на „Държавно горско стопанство Търговище”, Териториално поделение при „Североизточно държавно предприятие” ДП Шумен, на основание чл.57, ал.1 ЗПУТС /отм./ сумата 115 167.84 лв. – невъзстановени парични средства, преведени по неразрешени платежни операции – осем парични превода, наредени на 24.09.2014 г. чрез достъп до ССВ Online – Интернет банкиране от разплащателна сметка с титуляр ищеца, ведно със законната лихва от исковата молба и сумата 9 420.82 лв. – лихва за забава за периода от 17.10.2014 г. до 09.08.2015 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Касационният жалбоподател счита за несъответстващо на чл.15, ал.1 ЗЕДЕП /отм./, както и на Регламент № 910/2014 г. на Европейския парламент и на Съвета становището на съда за възможност титуляр и автор на квалифициран електронен подпис /КЕП/ да оспори авторството на електронно изявление. Сочи, че САС неправилно е приел, че страните не са уговорили отклонение от чл.56, ал.1 ЗПУПС / отм./, като не е взел предвид наличието на съгласие по см. на чл.48, ал.2 от с.з. В жалбата се твърди, че при постановяване на атакувания съдебен акт неправилно са интерпретирани отговорите на вещите лица от СТЕ, а от друга страна е изведен неверен извод, че възстановяването на част от сумата от страна на банката следва да се тълкува като извънсъдебно признание на факт по см. на чл.175 ГПК, а не като оттегляне на платежното нареждане съгл. чл.51, ал.4, вр. с чл.62 ЗПУПС /отм./.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1 т.3 и на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението към жалбата изрично са формулирани следните въпроси: 1. Относно правните последици в случаите, при които едно лице, посочено като автор или титуляр на КЕП, отправи подписано с КЕП електронно изявление до информационна система, работеща в автоматичен режим и в частност, може ли това лице да оспорва авторството на електронното изявление спрямо адресата и 2. Достатъчно ли е подписаните от ищеца Общи условия към рамков договор за откриване и обслужване на банкови платежни сметки и извършване на платежни операции да съдържат клауза, с която се съгласява, че архивите, които банката поддържа за всички електронни съобщения, нареждания, плащания или други транзакции, ще бъдат окончателно доказателство за тези съобщения, нареждания, плащания и транзакции и за времето, когато са дадени или изпълнени, за да се приеме, че съгласно чл.48, ал.2 ЗПУПС, страните са уговорили отклонение от правилото на чл.56, ал.1 от с.з. Касаторът твърди още, че въззивният съд се е произнесъл и по друг материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и е решен в противоречие с решение по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, а именно: ”неверният извод, че възстановяването на част от сумата от страна на банката следва да се тълкува като извънсъдебно признание на факт по см. на чл.175 ГПК, а не като коригиране на грешка или отмяна на пл.нареждане съгл. ЗПУПС след уведомяване от ищеца – въззивник. По формулираните два въпроса се твърди и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт.
В депозиран по реда на чл.287, ал.-1 ГПК писмен отговор от ответника по касация, чрез процесуален пълномощник, се съдържат подробно мотивирани доводи за липса на предпоставките за достъп до касация, а по същество – за неоснователност на касационната жалба, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност по чл.284 ГПК.
За да постанови атакуваното решение за уважаване на предявените обективно съединени искове с правно основание чл.57, ал.1 от Закона за платежните услуги и платежните системи /ЗПУПС/ – отм. и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съд, след извършена самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за установено следното: наличието на валидно договорно правоотношение между страните, по силата на което ответникът предоставя на ищеца финансови услуги съгл. договор за банково обслужване от 27.12.2013 г., рамков договор за откриване на разплащателна сметка и анекс към него, като страните не са договорили, че няма да се прилагат разпоредби на ЗПУПС, с оглед на предвиденото в чл.48, ал.2 с.з.; На 25.09.2014 г. от банковата сметка на ищеца, в интервала от 8ч 1 мин. 16 сек. до 8ч 3 мин.19 сек., посредством банково банкиране, са извършени 8 броя преводи на парични средства на обща стойност 231 956 лв. към сметките на две дружества: „Коче Тур” ЕООД и „Гевалски” ЕООД, като на същата дата банката е уведомена, че преводите не са извършени от В. М. или от служител на ДГС – Търговище; На 26.09.2014 г. ответникът е възстановил на ищеца част от сумата, наредена с посочените преводи, а именно – 116 788.16 лв., като невъзстановена е останала исковата сума – 115 167.84 лв.
Решаващият състав на САС е извел извод, че процесните платежни операции са неразрешени по смисъла на закона и, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответника за невъзстановените суми. В тази насока са съобразени: разпоредбата на чл.56, ал.1 ЗПУПС /отм./. относно доказателствената тежест на доставчика на платежната услуга за установяване автентичността на платежната операция, разпоредбата на чл.56, ал.3 от с.з. предвиждаща, че при твърдение на ползвателят на платежна услуга за неразрешена платежна операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги използване на платежен инструмент не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена, наличието на надлежно уведомление от ищеца до банката за неразрешена употреба на платежния инструмент, както и липсата на ангажирани от ответника доказателства за наличие на предпоставките по чл.58, ал.2 ЗПУПС / отм./ – че загубите на ответника са в резултат на измама или неизпълнение на вменените му законови задължения, което да обоснове освобождаване на банката от отговорност.
Въззивният съд, съобразявайки отговорите на вещите лица за наличие на нетествана система на банката по отношение на хакерски атаки, е счел за необосновани заключенията в частта им относно възможността конкретните нареждания да бъдат извършени от трето лице. САС се е позовал и на данните във връзка с образуваното сл.дело № 36/2014 г. по описа на ОСлО в ОП-Търговище, а от друга страна и на възстановяването на част от сумите от страна на ответника. Последното е квалифицирано като признание на факт по отношение на неразрешения характер на процесните операции, с позоваване на практика на ВКС – решение по т.д. № 194/2010 г., ІІ т.о.
Отхвърлени са като неоснователни възраженията на ответника, основани на установено използване на платежния инструмент от страна на ищеца и за точно изпълнение на процесните платежни операции. Но дори и при доказаност на тези обстоятелства, съдът е счел, че те не са достатъчни за установяване автентичността на платежните операции.
Настоящият съдебен състав на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Формулираните от касатора правни въпроси, по които бланкетно се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, не попадат в обхвата на основния селективен критерий. Произнасянето на САС по въпросите: дали страните по платежната операция предварително са договорили, че в отношенията им няма да се прилагат конкретни разпоредби на ЗПУПС /каквато възможност е предвидена в чл.48, ал.2 за случаите, при които ползвателят на платежна услуга не е потребител/ във връзка с доказване автентичността и точното изпълнение на платежна операция и дали може да се оспорва авторството на електронното изявление, произтича от пряката правораздавателна дейност на съда, реализирана при спазване изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Отговорът на въпросите предпоставя извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост на обективираната правна воля в атакувания съдебен акт за наличие на неразрешени платежни операции, съответно, за доказаност на предпоставките по чл.57, ал.1 ЗПУПС /отм./ за ангажиране отговорността на доставчика на платежни услуги при такива операции. Такава проверка е недопустима в настоящата селективна фаза, предвид разликата между основанията за достъп до касация и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК, разяснена и в т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с възприетата от решаващия съдебен състав квалификация на действията на банката по възстановяване на част от наредените, с процесните платежни операции, суми като признание на факт по см. на чл.175 ГПК, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е поставен конкретен правен въпрос, а е възпроизведено оплакването в жалбата за невярност на този извод. Липсата на изрично формулиран въпрос освобождава ВКС от задължението за произнасяне по поддържаната допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не се установява и поддържаното самостоятелно основание за достъп до касация.
За да е налице очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2,пр.3 ГПК е необходимо съдебното решение да страда от особено тежък порок, който може да се констатира от съда, без да е необходим анализ и преценка за законосъобразност и обоснованост. Очевидна неправилност би била налице, когато съдът е приложил несъществуващ /отменен или изменен/ закон, или законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или е налице явна необоснованост в резултат на грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, касаторът е обосновал твърдяната очевидна неправилност с доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение, изразяващи се в : противоречие на чл.15, ал.1 от ЗЕДЕП/отм./ и неправилност на извода на съда, че страните не са уговорили отклонение от клаузите на чл.56, ал.1 ЗПУПС /отм./, който извод, според касатора, е изведен в резултат на неточна преценка на приложимите към рамковия договор за откриване на разплащателна сметка Общи условия и несъобразяване на декларираното от ищеца в искането за регистрация на ЮЛ за извършване на банкови операции чрез интернет. Доводите са релевантни към поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК, а тяхната преценка би могла да се извърши само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите по чл.280, ал.1 ГПК, но не и в селективния стадий.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 3 022 лева, съобразно приложените към отговора доказателства за плащане на договореното адвокатско възнаграждение.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1876 от 17.07.2018 г. по в.т.д. № 3854/2017 г. на Софийския апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОСЪЖДА ”Централна кооперативна банка” АД да заплати на „Държавно горско стопанство Търговище”, Териториално поделение при „Североизточно държавно предприятие” ДП Шумен сумата 3 022 /три хиляди двадесет и два/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: