О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 16
София, 04.01.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети декември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5657/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България чрез прокурор С.Д. от Градска прокуратура [населено място], срещу решение № 5812 на Софийски градски съд, постановено на 05.08.2015г. по в.гр.д.№ 5907/2015г., в частта, с която като краен резултат Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 пр. 1 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Х. С. М. сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 210, ал.1 т.5 НК, за което е оправдана с влязла в сила на 01.08.2013г. присъда, постановена на 27.09.2012г. по НОХД№4764/2011г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2013г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в размер на 180 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Въззивното решение в останалата част, не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната Прокуратура, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, се извеждат следните два правни въпроса: 1) „При определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл.2 от ЗОДОВ, задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди?”; и 2) „Как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице?” По отношение на първия въпрос, като допълнително основание за допускане на касационно обжалване, се сочи хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че с обжалваното въззивно решение този въпрос бил разрешен в противоречие с т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение №302 от 04.10.2011г. по гр.д.№78/2011г. на І ГО на ВКС, и Решение №321/ 26.11.2014г. по гр.д.№2516/2014г. на ІV ГО на ВКС. По отношение на втория правен въпрос се сочи също хипотезата на т. 1 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, като се поддържа, че този правен въпрос бил решен в противоречие със задължителната съдебна практика – т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с постановените по реда на чл.290 ГПК Решение №480 от 23.04.2013г. по гр.д.№85/2012г. на ІV ГО на ВКС, и Решение №832/ 10.12.2010г. по гр.д.№593/2010г. на ІV ГО на ВКС.
Ответната страна Х. С. М. не взема становище по касационната жалба.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано; че дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от съответното длъжностно лице /чл. 4/, като процесуално легитимирани да отговарят са съответните държавни учреждения /чл. 7/ в качеството им на процесуални субституенти на държавата; че в настоящия случай е налице хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ – ищцата е била обвинена в извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т.5 НК, като е била оправдана с присъда от 27.09.2012 г. по н.о.х.д. № 4765/2011 г. на СРС, НК, 107 състав, влязла в сила на 01.08.2013г. Счел е, че от събраните по делото писмени доказателства се установяват по безспорен начин изложените от ищцата в исковата молба фактически твърдения относно привличането й като обвиняема на 13.01.2011 г. в извършване на престъпление по чл. 210, ал.1, т.5 НК, за което се предвижда наказание „лишаване от свобода от една до осем години“ и „конфискация до ? от имуществото“, както и извършените спрямо нея процесуални действия, приложените мерки на процесуална принуда – определена мярка за неотклонение „подписка” и продължителността на наказателното производство от 13.01.2011 г. до 01.08.2013 г. / две години и 7 месеца/. Приел е също, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и когато не са ангажирани доказателства за тях, тъй като негативните емоции и страдания на лицето при незаконно обвинение, не се нуждаят от конкретни доказателства по отношение на своя размер и подлежат на обезщетяване в реален паричен еквивалент. Въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че по делото не са ангажирани доказателства за наличие на причинно-следствена връзка между обвинението в извършване на престъпление и влошеното здравословно състояние на ищцата. Приел е и това, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди; че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда, както и от тежестта на уврежданията; че задължително се отчита предметът на наказателното производство, тежестта на повдигнатото обвинение, общата му продължителност, интензитетът на действията по разследването с участието на подсъдимия, вкл. и взетите мерки на процесуална принуда, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи; че в процесния случай от фактическа страна е установено, че на ищцата е повдигнато обвинение в извършено тежко умишлено престъпление, като наказателното производство е продължило над 2 години и половина, т.е. в разумния срок по чл. 6 ЕКЗПЧОС, като спрямо ищцата е приложена лека мярка за процесуална принуда – подписка и няма постановена осъдителна присъда. С оглед изложеното, въззивният съд е обосновал извод, че за така установените неимуществени вреди и при липса на доказани данни за увреждания, имащи трайни последици за психическото и физическото състояние на пострадалата, които да са в причинна връзка с проведеното наказателно производство, следва да се приеме, че за обезщетяването й са необходими 5 000 лв., който размер съответства на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
При изложените от него мотиви, въззивният съд, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил общия критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, е определил размера на присъденото процесно обезщетение, дължимо по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, от ЗОДОВ срещу Прокуратурата, в съответствие с константната съдебна практика, включително на ВКС, намерила израз и в ППВС № 4/1964 г., както и в установената задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, каквито са и сочените от касатора решения. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, съпоставени със състоянието на ищеца преди него. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива, правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан (респ. – наказателното производство е прекратено) по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден, продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, дали е взета и вида на взетата мярка за неотклонение; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло.
В процесния случай въззивното решение е съобразено – досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС, в това число приложената от касатора, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване по наведените от касатора въпроси относно критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват. Съдът не присъжда такива и в полза на ответната страна тъй като не са претендирани.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5812 на Софийски градски съд, постановено на 05.08.2015г. по в.гр.д.№ 5907/2015г., в частта, с която като краен резултат Прокуратура на Република България на основание чл.2 ал.1 т.3 пр. 1 ЗОДОВ е осъдена да заплати на Х. С. М. сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършването на престъпление по чл. 210, ал.1 т.5 НК, за което е оправдана с влязла в сила на 01.08.2013г. присъда, постановена на 27.09.2012г. по НОХД№4764/2011г. на СРС, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2013г. до окончателното й изплащане и направените по делото разноски в размер на 180 лева, съразмерно с уважената част от иска.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: