5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
София.14.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2257/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби с вх. № 933 от 14.02.2018 г. и вх. № 229 от 18.04.2018 г., подадени от „Микро-67” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 9 от 08.01.2018 г. по в.т.д. № 615/2016 г. на Апелативен съд – В. и решение № 50 от 12.03.2018 г., постановено по реда на чл.247 ГПК. Основното въззивно решение се обжалва в частта, с която след отмяна на решение № 16 от 17.06.2016 г. по т.д. № 72/2015 г. на Окръжен съд – Разград в осъдителната част за разликата над 37 050.00 лв. до 62 965.69 лв., насрещната претенция по чл.34 ЗЗД на „Микро-67” АД срещу Кооперация „Трудово-производителна кооперация Мир” е отхвърлена за тази разлика, както и в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение, с което е признато право на задържане в полза на „Микро-67” АД върху масивна производствена сграда на два етажа, находящо се в имот с идентификатор 61710.501.26 в [населено място], [улица], до заплащане на сумата 62 965.69 лв. от ТПК „Мир” и в частта за разноските. Обжалва се и допълнителното въззивно решение, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 9/08.01.2018 г., като в първия диспозитив, с който е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната част за сумата 37 050 лв., заплатена по обявения за нищожен договор в частта за продажба на производствената сграда, е заличен текстът, касаещ признатото на дружеството право на задържане по чл.90 ЗЗД.
В жалбите се поддържат касационни доводи за недопустимост и за неправилност на основното и допълнителното въззивно решение. Твърди се, че след като с влязлото в сила първоинстанционно решение искът по чл.26 ЗЗД е уважен, то съдът дължи произнасяне по включеното в предмета на делото възражение по чл.90 ЗЗД. Апелативен съд – В. недопустимо е изключил това възражение от предмета на делото, тъй като съгласно чл.34 ЗЗД се дължи двустранна реституция на даденото по нищожния договор.
Искането за допускане на касационно обжалване на основното въззивно решение /инкорпорирано в жалбата/ е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по формулирани от касатора материалноправни и процесуалноправни въпроси. В приложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към жалбата срещу допълнителното решение също са формулирани правни въпроси, по които се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – Кооперация „Трудово-производителна кооперация Мир”, [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез пълномощника си, е заявил становище за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на преклузивния едномесечен срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови атакуваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В., след самостоятелна преценка на релевантните доказателства и на доводите на страните, е приел, че след като с влязлото в сила първоинстанционно решение е прогласена нищожността, поради липса на съгласие на осн. чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, на покупко-продажбата на недвижим имот в частта относно продажбата на масивна производствена сграда на два етажа находяща се в имот в [населено място], [улица], то насрещната искова претенция на купувача, основана на чл.34 ЗЗД, надлежно предявена с отговора на исковата молба, е основателна до размера на реално заплатената чрез банков превод цена за сградата. Изразено е становище, че погасяването на част от дължимата цена по сделката чрез прихващане, осъществено с протокол от 18.11.2010 г., не съставлява даване, респ. получаване по см. на чл.34 ЗЗД, тъй като нищожността на сделката обуславя несъществуване на едно от вземанията, с които е осъществено прихващането. Съобразявайки фактически полученото по сделката – общо 65 000 лв. за земята и за сградата и съотношението в проценти /съобразно отразената цена на земята и на сградата/, е изведен извод, че сумата 37 050 лв. съставлява фактически полученото от кооперацията във връзка с разпоредителната сделка със сградата, поради което е потвърдено осъдителното решение на ОС-Разград за посочената сума, дължима на основание възстановителната претенция по чл.34 ЗЗД.
Решаващият съдебен състав на АС-Варна е счел за недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която е признато правото на ответника да задължи процесната сграда, до заплащане на сумата 62 965.69 лв. от Кооперация” Трудово-производителна кооперация Мир”. Този извод е аргументиран с липсата на заявена от ищеца претенция за връщане на вещта, предмет на недействителното договаряне, при отчитане правната същност на възражението за право на задържане и неговата недопустимост по предявен установителен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, с позоваване и на създадена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС. Прието е също така, че при основателност на възражението по чл.90, ал.1 ЗЗД, се постановява едновременност на изпълнението на двете страни, каквото условно осъждане в случая не би могло да се постанови, предвид липсата на предявена от ищеца осъдителна претенция за предаване владението на сградата.
Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Доводите на дружеството касатор, на които е основано поддържаното основание по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, не биха могли да се възприемат, тъй като те са пряко съотносими към основанията за касиране, визирани в чл.281, т.3 ГПК. Затова тези доводи биха могли да се преценяват от ВКС само след допуснат касационен контрол по реда на чл.280, ал.1 ГПК. В жалбите не е налице позоваване на конкретен порок, респ. конкретни нарушения на процесуални норми, обуславящи недопустимост на атакуваното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение по възражението по чл.90, ал.1 ЗЗД.
Формулираните от касатора въпроси в жалбата срещу основното решение под №№ 1.1. и 2.1., касаещи най-общо надлежното заявяване на възстановителната претенция по чл.34 ЗЗД и определянето на нейния размер, не попадат в обхвата на основния селективен критерий. Тези въпроси са пряко релевантни към правилността на изводите на въззивната инстанция и отговорът им предпоставя проверка за законосъобразност и обоснованост на атакувания съдебен акт. В мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е акцентирано върху липсата на тъждество между основанията за достъп до касация и основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК, които не са съобразени от касатора при поставяне на посочените въпроси. Тези съображения са важими и по въпрос № 1.3., относим към обхвата на възстановителната претенция по чл.34 ЗЗД – дали подлежи на връщане платеното чрез прихващане по нищожен договор за покупко-продажба.
Поставеният въпрос под № 1.2. в първата жалба не е относим към делото и въззивният съд не се е произнасял по въпроса дали съставлява плащането чрез прихващане част от плащането на цената по договора за покупко-продажба.
Инкорпорираният в жалбата срещу основното решение въпрос под № 2.2. съвпада напълно с въпроса под същия номер в изложението към касационната жалба срещу решението по чл.247 ГПК, а именно: Допустимо ли е възражение за упражняване право на задържане на имот по чл.90 ЗЗД, предявено от ответник в процеса по предявен иск за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на същия имот, без да е въведено от ищеца в процеса искане за връщане на имота. По този въпрос се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 1577/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., евентуално по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, бланкетно посочена. По този въпрос, /дори след конкретизирането му от ВКС съгл. т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/ макар и формално покриващ изискванията на общия селективен критерий, не е установена първата допълнителна предпоставка, поддържана от касатора, тъй като решението по посоченото гр.дело е постановено при предявена искова претенция по чл.34 ЗЗД. Доводи във връзка с тази практика на ВКС са навеждани и пред въззивния съд, който е съобразил, че решението по гр.д. № 1577/2010 г. на ІІІ г.о. не е постановено по идентично дело. При наличие на задължителна съдебна практика по горния въпрос, съобразена от решаващия състав на АС-Варна, а именно решение по гр.д. № 2329/2013 г. на ІІ г.о., и при липса на основание за изменение или изоставяне на тази практика по приложение на чл.90, ал.1 ЗЗД, евентуалната допълнителна предпоставка също следва да се прецени като неоснователна.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 9 от 08.01.2018 г. по в.т.д. № 615/2016 г. на Апелативен съд – Варна и решение № 50 от 12.03.2018 г., постановено по реда на чл.247 ГПК по същото дело.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: