5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 165
София. 14.03.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2149/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 10544 от 06.06.2018 г., подадена от У. Фегали – гражданин на Република Л., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 907 от 16.04.2018 г. по в.т.д. № 6067/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, пети състав, с което е потвърдено решение № 7737 от 25.10.2016 г. по гр.д. № 11783/2014 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-15 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено, че У. Фегали дължи на „Дружество за управление на банкови вземания” ДД, дружество, регистрирано съгласно законодателството на Република С. /правоприемник на „Фактор Банка” ДД/, сумата 50 000 евро, част от сумата по запис на заповед от 30.09.2011 г., с общ размер от 1 700 000 евро, ведно със законната лихва от 13.02.2014 г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 7942/2014 г. на СРС, 39 състав.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост и неправилност на решението. Твърди липса на правен интерес за правоприемника на ищеца да води положителния установителен иск по чл.422 ГПК поради неустановяване прехвърлянето на процесния запис на заповед от заличеното от регистъра на С. търговско дружество „Фактор Банка” д.д. Счита, че принадлежността на спорното право не е доказана с оглед приложимите чуждестранни правни норми. Според касатора, спорът е неподведомствен на българския съд, тъй като записът на заповед обезпечава договор за дългосрочен заем, сключен в чужбина, със заемодател -чуждестранна кредитна институция, споровете по който се разглеждат съгласно словенското законодателство, а освен това е договорена и арбитражна клауза, каквито възражения са направени в отговора на исковата молба. В касационната жалба са мотивирани оплакванията за допусната от съда материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, а и в представено отделно изложение, искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси.
Ответникът по касация – „Дружество за управление на банкови вземания” д.д., дружество, регистрирано на 19.03.2013 г. съгласно законите на Република С., с идентификационен номер [ЕГН], със седалище в Л., чрез процесуалния си пълномощник, твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за правилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да постанови атакуваното решение, въззивният съдебен състав на САС е приел, че записът на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.9 ГПК/сега т.10/, съответства на императивните законоустановени реквизити в чл.535 ТЗ, извършено е надлежното му предявяване и удостоверява вземане на ищеца към ответника за сумата, за която е издаден. За безспорно е счетено съществуването на заявеното от ищеца каузално правоотношение – договор за кредит между праводателя на сегашния ищец и представляваното от ответника търговско дружество „Мария Ком” ООД – издател на процесния запис на заповед, авалиран от ответника, както и наличието на непогасен остатък по този кредит в значително по-висок размер от исковата претенция.
Решаващият съд е отхвърлил оплакванията на ответника за неустановеност на материалноправната легитимация на въззиваемия. Преценени са събраните при инстанционното разглеждане на делото писмени доказателства за настъпило универсално правоприемство на страната на ищеца /присъединяване по словенското право, аналогично на вливането по българското право/. Прието е, че придобиващото дружество е придобило всички права и задължения на първоначалния поемател по процесния запис на заповед, вкл. менителничното вземане. При настъпил по силата на универсално правоприемство транслативен ефект по отношение на вземането, не е необходимо нарочно джиросване на ефекта.
Като неоснователни са преценени доводите във въззивната жалба, основани на приложимия към каузалното правоотношение материален закон, а именно словенския закон. Изразено е разбирането, че по отношение задължението на ответника – авалист е приложимо българското материално право.
Отхвърлени са възраженията на въззивника, основани на каузалното правоотношение, предвид липсата на данни за недобросъвестност на приносителя на ефекта. Становището на съда в тази насока е подробно аргументирано, а позоваването на открито производство по несъстоятелност по отношение на дружеството – издател на записа на заповед е счетено за ирелевантно. Приета е за неприложима при менителничното поръчителство разпоредбата на чл.147 ЗЗД, а доводите за наличието на няколко солидарни длъжници за неоснователни.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане касационното разглеждане на делото.
Касаторът е формулирал две групи въпроси, като първата от тях касае приложимостта на българското материално право и установяване съдържанието на чуждото право съгл. чл.43 КМЧП. Преди всичко следва да се отрази, че начинът, по който са поставени въпросите, сочи на тяхната съотносимост към правилността на атакувания съдебен акт, преценката за която е извън селективното производство. Дори и след конкретизиране на въпросите съобразно правомощията на ВКС / т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/, не може да се приеме, че те попадат в обхвата на общия критерий за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд, за да отхвърли твърденията на У. Фегали за неприложимост на българското право, е съобразил както изрично предвиденото в раздел ХІІ от кредитния договор, сключен между първоначалния ищец и дружеството – издател на процесния запис на заповед, представлявано от неговия управител У. Фегали, така и мястото на издаване на менителничния документ. Именно с оглед изричното препращане към българското право по отношение на издадения запис на заповед с обезпечителна функция, въззивният съдебен състав не е основал становището си на общите разпоредби на КМЧП и конкретно, разпоредбата на чл.39, ал.3 КМЧП, от която са изведени първите два въпроса. Съгласно чл.39, ал.1 и ал.3 КМЧП когато определянето на приложимото право зависи от квалификацията на фактическия състав или на отношението, тя се извършва по българския закон, като при извършване на квалификацията трябва да се държи сметка за международния елемент в урежданите отношения. Горните съображения са относими и към въпрос № 2.1. във връзка с компетентността на българския съд да разгледа иска по чл.422 ГПК.
Въпрос № 3 – Правилно ли е приложил въззивният съд разпоредбата на чл.43 КМЧП за служебно установяване съдържанието на чуждото право, не попада в обхвата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото в посочената разпоредба на КМЧП са предвидени различни способи за установяване съдържанието на чуждото право /релевантни в случая за материалноправната легитимация на конституирания от СГС правоприемник на първоначалния ищец/ и съдът е приложил един от тези способи.
Формулираният от касатора въпрос № 2.2 от изложението- относно прехвърлянето на правата по ценната книга / чл.316 – 317 ТЗ/ е ирелевантен, тъй като в случая е налице универсално правоприемство между първоначалния поемател и дружеството – ответник по касация, в каквато насока е и констатацията на въззивната инстанция.
По въпрос № 2.3. – относно приложимия закон според мястото на плащане, не са изведени изводи в атакуваното решение, които да са обусловили изхода на делото и затова въпросът не покрива изискванията на чл.280, ал.1 ГПК, по приложението на който са дадени задължителни за съдилищата разяснения в цитирания акт на нормативно тълкуване.
Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд за преценка на доказателствения материал по делото и обсъждане доводите на страните, е принципно значим за всяко дело, но в случая липсват данни за отклонение от задължителна практика на ВКС.
При неустановеност на основната селективна предпоставка по поставените от касатора въпроси, ВКС не дължи произнасяне по поддържаните допълнителни предпоставки. Следва и изрично да се отрази, че предпоставката по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържа само бланкетно, а позоваването на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК /в редакция преди изменението на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./, с позоваване на приложени първоинстанционни и въззивни решения по други дела, не следва да се преценява, тъй като касационната жалба е депозирана след влизане в сила на посоченото изменение на ГПК /по арг. от § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК – ДВ бр.86 от 2017 г./.
Предвид горното, искането за допускане на касационно разглеждане на делото е неоснователно. Затова Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 907 от 16.04.2018 г. по в.т.д. № 6067/2016 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, пети състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: