4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№226
Гр.София, 13.03.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Райковска
ЧЛЕНОВЕ: Тотка Калчева
Костадинка Недкова
при секретаря …………………, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 387 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 38/16.01.2012г., постановено по гр.д.№ 2374/11г. от Софийския апелативен съд, с което е отменено решение № 46/15.04.2011г. по т.д.№ 66/10г. на Софийския окръжен съд и касаторът е осъден да заплати на Нешо А. М. – [фирма], [населено място] сумата от 303308.46 лв., представляваща незаплатена цена на продадена 1111.020 тона хлебна пшеница през периода 03.11.2008г. – 20.11.2008г. по договор за продажба от 06.04.2009г., ведно със законната лихва от 16.06.2010г. и сумата от 10000 лв., представляваща обезщетение за забава в плащането за периода от 06.06.2009г. до 16.06.2010г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът Нешо А. М. – [фирма], [населено място] оспорва жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между страните са били налице трайни търговски отношения по продажба на хлебна пшеница. По делото е било безспорно, че през месец ноември 2008г. е постигнато споразумение за покупко – продажба на хлебна пшеница реколта 2008г. и продавачът – настоящ ответник по жалбата, е доставил 1111.020 тона хлебна пшеница в периода 03.11.2008г. – 20.11.2008г. по 35 бр. кантарни бележки при цена от 273 лева на тон, общо на стойност от 303308.46 лв. За сделката е била съставена двустранно подписана фактура № 353/28.03.2010г., в която е посочено количеството на хлебната пшеница, реколтата, единичната цена и общата сума с ДДС. Решаващият състав е изложил съображения, че общото количество на доставената по двустранно подписаните кантарни бележки съвпада с количеството по фактурата и с подписването й купувачът е изразил съгласие с цената. По сключения между страните договор от 06.04.2009г. въззивният съд е приел, че същият урежда отношенията между страните по постигнатото устно споразумение от месец ноември 2008г. Този извод е основан на обстоятелствата, че е ползван бланков договор, посочените съществени елементи – вещта по количество и реколта и единичната цена съвпадат с доставената хлебна пшеница по кантарните бележки, обезпечаването му с банкова гаранция със срок, предхождащ с два месеца подписването му, обвързаността на задължението за плащане с образуваното борсово дело, по което е постановено решение на 22.07.2009г. и подписаните протоколи за връщане на пшеница по договор от 06.04.09г. В този смисъл, възражението на купувача, че продавачът не му е предал стоката по договора от 06.04.09г., поради което не дължи цена, е счетено за неоснователно.
Настоящият състав на ВКС, ТК, І отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касаторът поставя въпросите:1.„Представлява ли съществено процесуално нарушение обсъждането на писмени доказателства, които ищецът не е представил и не е поискал да бъдат допуснати, поради което те не са били допуснати нито от първата, нито от въззивната инстанция?”, 2.„Законосъобразно ли е при тълкуване на договора съгласно чл.20 ЗЗД съдът да освободи една от страните от задължение, изрично предвидено в договора?” и 3.„При тълкуване на договора съобразно чл.20 ЗЗД следва ли съдът да се ръководи от изявената, а не от предполагаемата воля на страните, с оглед запазване съдържанието на тълкувания договор?”. По третия въпрос се въвежда основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а и по третите въпроса – основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Посочена е практика на ВКС.
Съобразно с дадените разрешения на ВКС: Решение № 81/07.07.09г. по т.д.№ 761/08г. на І т.о., Решение № 89/17.07.09г. по т.д.№ 523/08г. на ІІ т.о. и Решение № 546/23.07.10г. по гр.д.№ 856/09г. на ІV гр.о., постановени по реда на чл.290 ГПК, при наличието на спор относно точния смисъл на договорните клаузи съдът тълкува договора съгласно чл.20 ЗЗД, като издирва действителната общо воля на страните. Според критериите за тълкуване по чл.20 ЗЗД съдът изследва доколко буквалният текст на договора изразява тази воля, как следва да се тълкува отделната уговорка, предвид систематичното й място в договора и общия му смисъл, може ли отделна уговорка да се тълкува по аргумент за противното или за по-силното основание, каква е била обичайната практика в отношенията между страните, обстоятелствата по сключването и изпълнението на договора.
В този смисъл, в практиката на ВКС е даден отговор на третия поставен от касатора въпрос. Тълкуването на договора цели разкриване на действителната обща воля на страните, като съпоставка между „изявената” и „предполагаемата” воля, според въведените от касатора понятия, не би могла да бъде направена. Изявената воля е обективираната в договора воля, която било могла да е неясна и чрез тълкуването на договора да се разкрие действителната воля. Предполагаемата воля в този смисъл е изразена чрез твърденията на всяка от страните по договора и именно поради неяснотата на договорната клаузата и разминаването в тълкуването, което дава всяка от страните, съдът издирва действителната обща воля на страните. Тълкуването на договора е част от решаващата дейност на съда, при която съдебният състав обсъжда договора, твърденията и възраженията на страните на страните и събраните по делото доказателства за релевантните факти и обстоятелства. Резултатът на тълкуването на договора намира израз в решението по същество на спора и се формира за всеки конкретен случай. Евентуалните грешки на съда биха обосновали неправилност на решението, но не подлежат на проверка в производството по чл.288 ГПК, след като не е въведен правен въпрос, свързан с приложението на критериите на тълкуване по чл.20 ЗЗД. По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване и по втория въпрос на изложението, тъй като разкриването на действителната воля на страните е свързано и с поетите по договора задължения.
Отговорът на първия въпрос произтича от закона – чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Въпросът е въведен предвид твърденията на касатора, че въззивният съд е основал решението си на протоколи за връщане на хлебна пшеница по договора от 06.04.09г., които не са били допуснати и приети като доказателства по делото. Действително, по делото не е постановено определение по чл.157 ГПК за допускане на тези доказателства, независимо че са приложени по делото. В случая, ответникът по иска се позовал на върнати количества на пшеница и към отговора на исковата молба е представил справка за това. Това становище на ответника е коментирано от ищеца в допълнителната исковата молба и отразено в доклада на делото по чл.146 ГПК. Справките, представени от ответника също не са приети, както и протоколите, но тези документи са предоставени на вещото лице по съдебно – счетоводната експертиза. Експертът е коментирал документите в заключението и е съобразил отразените в тях данни, като при възлагането по чл.197 ГПК, както и допълнително в открито съдебно заседание, са посочени материалите, по които следва да работи вещото лице. В този смисъл, поставеният правен въпрос не е от значение за изхода от спора, предвид на обстоятелството, че така както е поставен, същият предпоставя, че съдът се е позовал на доказателства, които не са допуснати по делото, без да е отчетено, че в случая, посочените документи са включени в материалите за изготвяне на заключението. На следващо място, обсъждането на констатациите на вещото лице в тази част представлява само един от аргументите на въззивния съд, за да даде тълкуване на договора от 06.04.09г. в посочения в решението смисъл. Следователно не е обоснована както общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК – значение на поставения въпрос за спора, така и допълнителното изискване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване – въпросът да е от значение едновременно за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Разноски за производството не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 38/16.01.2012г., постановено по гр.д.№ 2374/11г. от Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.