6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
София, 17.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2780/2017 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 1846 от 26.07.2017 г. по гр.д. № 2122/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 7 състав, постановено при повторно въззивно разглеждане на делото, в частта, с която е потвърдено решение от 13.05.2014 г. по гр.д. № 15908/2011 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от В. Г. П. искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от ПТП и за заплащане на сумата 50 182.78 лв. – обезщетение за забавено плащане за периода от 03.12.2006 г. до 23.11.2011 г.
Касаторът твърди, че атакуваното решение е неправилно, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Счита, че въззивният съд, макар и да е пресъздал показанията на разпитаните свидетели, не е извършил дължимата аналитична дейност по обсъждане на доказателствата и необосновано е възприел недостоверните показания на св.М., необсъдени при съобразяване на изискванията по чл.172 ГПК. Оспорва се изводът за виновно поведение от страна на водачката на лекия автомобил Т. Д., тъй като, според касатора, тя е преминала на позволен за нея сигнал на кръстовището на [улица]и [улица]. Изразява се несъгласие със становището на съда за липса на принос на пострадалата, а по отношение на размера на определеното обезщетение се поддържат доводи за неговото завишаване. По съображения в жалбата касаторът претендира отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете, евентуално значително намаляване на присъденото обезщетение, с присъждане на разноски по делото.
Исканият достъп до касационно обжалване е основан на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.1. Относно необходимата причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат за намаляването на обезщетението на основание чл.51, ал.2 ЗЗД и дължимото от съда изследване на поведението на участниците в произшествието, вкл. определяне на основния фактор за настъпване на вредите; 1.2. Относно това, дали пресичането на необозначено за това място е поведение, което стои в причинна връзка с вредоносния резултат на плоскостта на чл.51, ал.2 ЗЗД; 2. Относно задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи, възражения и оплаквания на страните, както и да обсъди поотделно и в съвкупност събраните по делото доказателства съобразно предвиденото в чл.236, ал.2 ГПК; 3. Относно дейността на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и възможността въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция по реда на чл.272 ГПК и за задължението му да обсъди релевираните оплаквания във въззивната жалба, както и защитните доводи и възражения на страните и 4. Относно критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” по чл.52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на размера на обезщетението. Като относима към първите два въпроса се сочи и прилага практика на ВКС – решение по т.д. № 3871/2013 г., І т.о., решение по т.д. № 93/2010 г., ІІ г.о., решение по т.д. № 89/2012 г. , ІІ т.о., решение по т.д. № 3266/2015 г., ІІ т.о. и решение по т.д. № 618/2011 г. По въпрос № 2 се твърди противоречие със следните съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение по гр.д. № 1119/2009 г., ІІІ г.о. и решение по гр.д. № 241/2010 г., І г.о., а по въпрос № 3 – решение по гр.д. № 1055/2016 г., ІІ г.о. решение по т.д. № 674/2014 г. и решение по гр.д. № 4465/2014 г., ІV г.о. По последния правен въпрос касаторът се позовава на ППВС № 4 от 1968 г.
По делото е постъпил писмен отговор на касационната жалба от В. Г. П., чрез процесуалния й пълномощник, съдържащ мотивирани доводи за неоснователност на искането за допускане на обжалването и за неоснователност на касационните оплаквания.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото относно механизма на произшествието, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че: на 03.12.2006 г. около 19.40 ч. пешеходките В. П. и А. З. са се движили по десния тротоар на [улица], като са предприели пресичане на [улица]по направление на тротоара, по който са се движили. В същото време, управляван от Т. Д. лек автомобил се е движил по посока [улица], със скорост над 57 км/ч. Независимо от видимостта на пресичащите пешеходки, както и от възможността водачът на л.а. да предотврати удара /с оглед изчислената от автотехническите експертизи опасна зона за спиране/ е настъпило ПТП.
В резултат на произшествието ищцата е получила съчетана черепно-мозъчна травма, изразяваща се в контузия на мозъка – средна степен, остър епидурален хематом в ляво, с притискане на мозъка, линейна фрактура на черепа, общо мозъчен едем, контузия с охлузване в лявата челна област на главата. Травмата е наложила спешно оперативно лечение и болнично лечение в продължение на 20 дни, с оздравителен период от 6 до 12 месеца. Според приетото заключение, изготвено от д-р М. – неврохирург, периодът на пълно функционално възстановяване на мозъчните функции, при липса на усложнения, е от 2-3 години до 5 години. Този експерт е установил, че оперативният белег и изпъкващото костно ламбо в лявата челна област на главата на пострадалата са ясно видими и причиняват загрозяване, а така също, че черепно-мозъчната травма е била усложнена с развитие на остър епидурален хематом.
Решаващият съдебен състав е преценил и медицинската експертиза, изготвена от д-р Б., според която, освен посочените от д-р М. травми, ищцата е получила и счупване на шийката на лявата раменна кост и счупване на лявата голямопищялна кост, причинили затруднения в движението съответно за 3 месеца и за 6 месеца, наложили две оперативни интервенции и гипсова имобилизация на лявата подбедрица, при интензивни болки и страдания в продължение на 4 месеца и общ лечебен и възстановителен период от 8 месеца, след който здравословното състояние на ищцата е стабилизирано.
Въз основа на приетото за установено от фактическа страна и препращайки и към мотивите на първата инстанция, са изведени мотивирани изводи за доказаност на предпоставките за ангажиране отговорността на ответния застраховател.
Определеното от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди – 80 000 лв. е съобразено с броя, вида и тежестта на травматичните увреди, извършените оперативни интервенции, продължителния период на лечение и възстановяване на ищцата, която към момента на ПТП е била 19-годишна, понесените от нея болки, страдания и неудобства, наличието на оперативен загрозяващ белег. Преценени са и социално-икономическите условия в страната към момента на ПТП, вкл. и нивото на застрахователно покритие. Изрично е отразено и обстоятелството, че с първоначално постановеното въззивно решение по гр.д. № 2668/2015 г. на САС за справедлив е определен именно този размер, като ВКС не е допуснал касационно обжалване по въпроса за съответствието на обезщетението със закона.
За да се произнесе по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, въззивният съдебен състав, позовавайки се на автотехническите експертизи и съобразявайки задължителната за него практика на ВКС, е приел за неустановено пострадалата обективно да е способствала за настъпване на вредоносния резултат. Изразено е становище за липса на предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, независимо от обстоятелството, че ищцата е пресичала пътното платно встрани от пешеходна пътека, тъй като причината за настъпване на ПТП е поведението на водача на лекия автомобил – управление със скорост над разрешената и непредприемане на спиране, независимо от възможността да стори това. В съобразителната част към решението съдът е констатирал липсата на доказателства, сочещи на поведение на пострадалата, което да е в причинна връзка с увреждането и, че такова би било внезапно навлизане на пътното платно, с бързо тичане.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Формулираните от касатора въпроси, свързани с предпоставките за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД са по принцип значими за изхода на делото. В случая обаче въпросите са основани на оплаквания за неправилно установен механизъм на произшествието и на необосновани доводи относно основния фактор за настъпване на вредоносния резултат. При мотивиране на искането за допускане на касация по въпроси № 1.1. и 1.2. касаторът не е отчел липсата на тъждество между основанията за допускане на касационно обжалване от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания на неправилност на решението, разяснено и в т.1 от Тъкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразявайки задължителните за съдилищата указания в този акт на нормативно тълкуване, следва да се приеме, че начинът, по който са формулирани и обосновани посочените въпроси, сочи на относимостта им към правилността на обжалвания въззивен съдебен акт. Доколко са налице или липсват предпоставки за намаляване на обезщетението за неимуществени вреди и дали тези предпоставки са доказани от застрахователното дружество, е въпрос по съществото на спора, като в стадия по селекция на жалбите е недопустима преценка за обоснованост на фактическите изводи и законосъобразност на правните изводи на решаващия състав. Отхвърлянето на въведеното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, е в резултат на анализ на доказателствения материал по делото, а твърдяните от касатора грешки на съда при възприемане на конкретната фактическа обстановка по спора, не се обхващат от приложното поле на касационно обжалване по см. на чл.280, ал.1 ГПК.
Независимо от липсата на основната предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото, установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД / вкл. и представените от касатора решения/ е в смисъл, че когато пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, следва да се намали обезщетението, като във всеки конкретен случай поведението на пострадалия подлежи на доказване. В случая, съдът е приел, че такова доказване не е надлежно проведено, след преценка на релевантните данни по делото. Необходимо е да се отрази, че различното произнасяне по отделни дела относно съпричиняването е в резултат на неидентични с настоящото дело факти, поради което не е доказана и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По поставените от касатора процесуалноправни въпроси, касаещи дейността на въззивната инстанция при произнасяне по спора по същество и мотивиране на решението, които са значими за изхода на спора, не може да се приеме за осъществена допълнителната предпоставка. Предвид обхвата на повторното въззивно разглеждане на делото и съобразителната част към решението, поддържаното от касатора отклонение от задължителна за въззивния съд практика на ВКС е недоказано.
По делото липсват данни и за противоречие на атакуваното решение на разяснените в ППВС № 4/1968 г. общи критерии при определяне на справедливо, по см. на чл.52 ЗЗД, обезщетение за неимуществени вреди. Независимо от подробните фактически и правни изводи на решаващия състав, безспорно е отчетен и обхвата на въззивното производство, предвид дадените указания в отменителното касационно решение по т.д. № 3133/2015 г. на І т.о. и основанието за постановяването му – неправилно неразглеждане от първия въззивен състав на възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата.
Независимо от изхода на делото, искането на ответницата по касация за присъждане на разноски следва да се отхвърли като недоказано, тъй като към отговора не са приложени доказателства за действително направени разноски.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1846 от 26.07.2017 г. по гр.д. № 2122/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 7 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: