О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№249
Гр.С., 03.05.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 841/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от Ф. М. О. [населено място], чрез представляващия дружеството Н. В. К., против определение № 39 от 26.01.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО по ч.т.д.№ 24/2017 г. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане № 6496 от 31.10.2016 г. по т.д.№ 41/2013 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е върната въззивна жалба вх.№ 16141/26.05.2016 г., подадена от солидарно отговорните ответници, вкл. частния жалбоподател, срещу решение № 170/14.04.2016 г., на основание 262 ал.2 т.2 ГПК.
В частната жалба се твърди, че определението е незаконосъобразно и се моли за неговата отмяна. В изложението за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, разрешени от съда в хипотезите на чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК: „1. Може ли да се приеме, че е налице уважителна причина за продължаване на срока за плащане на дължимата държавна такса на основание чл.63 ГПК в случаите, когато страната, дължаща държавната такса, е в трайна финансова невъзможност за заплащането й?; 2. Допустимо ли е Апелативен съд да предприема елементарни математически изчисления по отношение на дължимата държавна такса и по този начин да извършва своеобразно разпределение на плащането й между ответниците /кредитополучател и солидарни длъжници/ по делото, с цел да омаловажи размера й и изтъкнатото затруднено финансово положение на дружеството-ответник?; 3. Може ли да се приеме, че в случаите, когато молбите по чл.63 ал.1 ГПК, както и частните жалби срещу разпорежданията и определенията изхождат като авторство само от единия от ответниците – кредитополучател, но не и от другите ответници – солидарни длъжници, то интерес от по-нататъшното развитие на делото има само този ответник?”.
Ответникът по частната касационна жалба – ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА АД [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, изразява становище, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното определение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна, надлежно представлявана в хипотезата на чл.284 ал.2 пр. последно ГПК, в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е процесуално допустима. Не са налице обаче основания за допускането й до разглеждане по същество.
За да потвърди разпореждането за връщане, обжалвано от Ф. М. О., съставът на въззивния съд е приел, че всички ответници – солидарни длъжници са подали съвместна въззивна жалба против постановеното по делото решение на 26.05.2016 г. С разпореждане от същата дата жалбата е била оставена без движение за внасяне на обща държавна такса в размер на 13 729.13 лв. Съобщението за това е връчено на жалбоподателите на 15.06.2016 г., от който момент насетне те са започнали да подават постоянно молби за продължаване на срока за внасяне на таксата. Такова е допуснато от окръжния съд пет пъти, като последното разпореждане за продължаване на срока по чл.63 ГПК с още един месец е от 26.09.2016 год. С оглед горното е преценено, че на жалбоподателите, които реално следва да отделят по 4 576.13 лв. за заплащането на таксата, е бил предоставен срок от 4 месеца и 10 дни, вместо посочения в чл.262 ал.1 ГПК едноседмичен такъв. Този толеранс на съда е последван от нова молба за продължаване на срока, която била оставена без уважение, а това, съотнесено с невнасянето на дължимата такса, е дало основание за връщане на жалбата. Според въззивния съд, горните обстоятелства изпълват хипотезата на чл.262 ал.2 т.2 ГПК и постановеното в този смисъл разпореждане е законосъобразно. В допълнение, с оглед оплакванията в частната жалба, е посочил, че в това производство не се осъществява самостоятелен контрол върху акта на съда по чл.63 ГПК и неговото становище не подлежи на преразглеждане, същевременно поведението на частния жалбоподател представлява злоупотреба с процесуални права.
От мотивите на въззивния съд в обжалваното определение е видно, че формулираните от жалбоподателя въпроси нямат обуславящо значение за изхода по конкретното дело и като цяло не отговарят на изискванията на чл.280 ал.1 ГПК, изяснени с постановяването на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. По първия въпрос следва да се посочи, че в определението липсват съображения дали трайното финансово затруднение на дружеството за заплащане на дължимата такса за въззивното обжалване представлява основание по чл.63 ГПК за продължаване на срока за отстраняване на нередовностите на жалбата, а правен въпрос относно това, дали въззивният съд е следвало да обсъди тези доводи в частната жалба, не е формулиран. Вторият въпрос не може да се квалифицира като правен, а третият е изцяло ирелевантен за спорния предмет. С оглед гореизложеното, достъпът до касация на определението на Пловдивския апелативен съд следва да бъде отказан.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 39/26.01.2017 г. на Пловдивския апелативен съд, ТО по ч.т.д.№ 24/2017 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: