О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260
гр. София,16.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1821 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Г. Д. и А. Т. Д. против решение №12/20.03.2018г. по в.гр.д.№29/2018г. на Бургаски апелативен съд. С него е потвърдено решение №383/17.11.2017г. по т.д.№739/2016г. на Бургаски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от Р. Г. Д. и А. Т. Д. отрицателни установителни искове против Д. А. М. за приемане за установено, че ищците не дължат на ответника в качеството му на нов взискател – цесионер сумата 164 939,17 лева, както и за приемане за установено, че ищците не дължат на ответника сумата 12 000 евро с левова равностойност 23 469,96 лева, ведно със законната лихва върху тази сума в размер на 10896,04 лева, считано от 06.10.2011г. – датата на издаване на заповед за незабавно изпълнение №947 по ч.гр.д.№1057/11г. на НРС, до 22.04.2012г. – датата на исковата молба. В жалбата се твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдения, че въззивното решение съдържа произнасяне по значими за изхода на делото въпроси в отклонение от практиката на ВКС. Като първи въпрос касаторите поддържат, че съдът не е изложил собствени мотиви по всички възражения на страните, както и не е обсъдил всички относими към правния спор доказателства, с което е допуснал отклонение от практиката на ВКС, обективирана в решение №27/02.02.2015г. по гр.д.№4265/2014г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д.№761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение №700/28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ГК, ІV г. о. Също излагат оплаквания в изложението, че съдът не се е произнесъл по предявения евентуален иск за установяване на престъпно обстоятелство, имащо значение за гражданско дело. Поставят като въпрос и твърдението, че съдът неправилно е приел за приложимо ограничението по чл.164 ал.1 т.3 от ГПК, с което допуснал противоречие с практиката на ВКС – решение №546/23.07.2010г. по гр.д.№856/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и решение №524/28.12.2011г. по гр.д.№167/2011г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
Наред с това поставят и следните въпроси: в раздел І от изложението „Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл.146 от ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен?“, а в раздел ІІ от изложението: „Намира ли приложение решение №123/24.06.2009г. по т.д.№12/2009г. на ВКС, ІІ т.о., респ. аналогични ли са случаите, при които уведомлението по чл.99 ал.3 от ЗЗД е връчено на ответника – лично, като приложение към исковата молба на ищеца – цесионер, със случаите, когато уведомлението по чл.99 ал.3 от ЗЗД е получено от адвокат – пълномощник на ищеца – длъжник, не като приложение към исковата молба на цесионера, а като приложение към отговора на исковата молба на длъжника по иск с правно основание чл.439 от ГПК? Може ли да се счита, че е налице редовно връчване на уведомление по чл.99 ал.3 от ЗЗД на длъжника, респективно важи ли правилото на чл.45 от ГПК, когато уведомлението е получено от адвокат на длъжника, като приложение към отговор на исковата молба, при положение, че упълномощеният адвокат разполага с изрично представено по делото пълномощно, в което не е предвидено последният да има правото да получава от името и за сметка на упълномощителя си гражданскоправни писмени изявления с последици за упълномощителя, от трето лице – цедент, изготвил уведомлението, при положение, че това третото лице – цедент изобщо не е страна по образуваното от длъжника дело по чл.439 от ГПК?“ По първия от посочените въпроси се позовават на отклонение от задължителните разяснения в ТР №1/2013 по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, а по останалите два поддържат наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Позовават се и на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът Д. А. М. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни доводи излага в писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ал.1 от ГПК, от легитимирани да обжалват лица и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Въззивният съд е установил, че с издаден на 08.10.2008г. запис на заповед в полза на А. М. ищците Р. Г. Д. и А. Т. Д. са се задължили да му заплатят сумата от 62 000 евро на посочения в заповедта падеж 08.10.2010г. Въз основа на този запис на заповед по ч.гр.д. № 1057/2011г. на Несебърски районен съд са били издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист, послужил за образуване на изпълнително производство срещу ищците. След образуване на изп.д. № 620/2014г. по описа на ЧСИ Д. Н. – на 21.11.2015г. взискателят А. М. е починал и по искане на ищците с постановление от 08.01.2016г. ЧСИ на основание чл.433, ал.1, т.3 във вр. чл.229, ал.1, т.2 от ГПК е спрял изпълнителното производство. Въз основа на молба и приложен към нея договор за цесия от 12.03.2015г., с постановление от 24.02.2016г. ЧСИ е конституирал като взискател по делото Д. М. в качеството му на цесионер по договора за цесия с починалия първоначален взискател А. М.. Спорно между страните е било обстоятелството, дали ищците са били уведомени от цедента за сключения договор за цесия, съответно дали договорът за цесия има действие по отношение на тях. Въззивният съд е изложил съображения, че въведеното с нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължение за цедента да уведоми длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, което негово задължение е залегнало и в чл.4 от договора за цесия, представен по делото, не означава, че това уведомяване следва да бъде връчено на длъжниците само лично от цедента. Приел е, че уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера, респ. към отговора на исковата му молба, както е в случая, и достигнало до длъжника с него, съставлява надлежно съобщаване за цесията съгласно чл.99, ал.3, пр.първо ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 от ЗЗД, като се е позовал на практика на ВКС / решение №123/24.06.2009г. по т.д. №12/2009г. на II т.о.,/ Счел е за неоснователно твърдението на въззивниците – ищци по иска, че последните не са предоставили на пълномощника си пълномощия за получаване на тези уведомления, тъй като в приложените по делото два броя Договори за правна защита и съдействие липсва отбелязване в този смисъл. Приел е, че с връчването на уведомленията на адвоката на въззивниците по смисъла на чл.45 ГПК се счита, че същите са им лично връчени. Също е преценил като неоснователни и оплакванията на въззивниците, свързани с отхвърлената им претенция за сумата от 12 000 евро, предявена при условията на евентуалност с твърдения, че сумата съставлява договорена по престъпен начин лихва за предоставена в заем сума от 50 000 евро. Въззивният съд е приел, че позоваването от ищците на образуваното досъдебно производство №842/2012г. на Окръжна прокуратура Бургас, изискано и приложено по настоящото дело и събраните по него доказателства, не доказва това тяхно твърдение, тъй като то не е приключило с осъдителна присъда за кредитора А. М., чрез която да се установи, че предоставяните от него парични средства и в частност процесната сума от 12 000 евро е договорена от него като лихва по престъпен начин. Изтъкнал е, че липсват доказателства, които да установяват твърденията на ищците за действителните отношения между тях и А. М., произтичащи според тях от договор за заем.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 от ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставеният от касаторите въпрос относно задълженията на въззивния съд да направи нов доклад и разпределение на доказателствената тежест, е релевантен за спора, но не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС. Относно задълженията на въззивния съд при наличие на процесуални нарушения във връзка с извършения от първата инстанция доклад, в т.2 на ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. ОСГТК на ВКС приема, че въззивният съд не следи служебно за допуснатите от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба или отговорът към нея съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада, въззивният съд не извършва нов доклад по чл.146 от ГПК, тъй като характерът на въззивното производство изключва повтаряне на действията, дължими от първата инстанция, а дължи даване на указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими по делото доказателства.
В случая във въззивната жалба са направени оплаквания, че в изготвения от първоинстанционния съд доклад не е извършено разпределение на доказателствената тежест относно предявения иск. Същевременно обаче не са били въведени оплаквания, че поради допуснатото процесуално нарушение на съда, въззивните жалбодатели са били лишени от възможността да ангажират доказателства в подкрепа на твърдените от тях факти, съответно, че делото е останало неизяснено от фактическа страна. Оплакванията са за неправилна интерпретация на ангажираните от ищците доказателства – приобщеното по тяхно искане досъдебно производство №824/2012г. на Бургаска окръжна прокуратура и събраните гласни доказателства. Поради това за въззивния съд не е възникнало задължение да дава нови указания на страните относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест. С обжалваното въззивно решение той се е произнесъл по оплакванията за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните доказателства, като е приел за правилни изводите на първоинстанционния съд относно недопустимостта да се установява с гласни доказателства сключването на договор за заем на стойност над 5000 лева, а също и е изразил становище, че събраните в досъдебното производство №824/2012г. на Бургаска окръжна прокуратура писмени доказателства, не доказват осъществяването на престъпление, доколкото производството не е приключило с осъдителна присъда за кредитора А. М.. С оглед изложеното настоящият състав намира, че въззивният съд не е допуснал отклонение от задължителните разяснения в т.2 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. дело №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Доколко постановяването на осъдителна присъда за кредитора би съставлявало изобщо нов факт по смисъла на чл.439 от ГПК е въпрос, който не подлежи на обсъждане в стадия по селекция на касационната жалба.
Поставените в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК правни въпроси относно изискването за уведомление чл.99 ал.3 и ал.4 от ЗЗД са от значение за изхода на делото, доколкото преценката на съда за редовно уведомяване на касаторите – длъжници за сключения договор за цесия е обусловила извода за неоснователност на предявения иск по чл.439 от ГПК. Неоснователни обаче са доводите на касационните жалбоподатели за наличие на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. С решение №209 от 28.11.2018г. по т.д.№2530/2017г., на ВКС, I т. о., ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК, е прието че без значение за основателността на иска по чл.439 от ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/ е установяване на надлежното уведомяване на длъжникът по смисъла на чл.99 ал.4 от ЗЗД за извършена цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането и не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга. Наличието на практика по значимите за делото правни въпроси, изключва основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото с постановеното по чл.290 от ГПК решение на ВКС е установен точният смисъл на приложимите към спора правни норми. Изразеното от въззивния съд различно становище за релевантността на уведомяването на длъжника по реда на чл.99 ал.3 от ЗЗД, не може да обуслови допускането на касационно обжалване, доколкото е формиран краен извод за неоснователност на предявения иск по чл.439 от ГПК. Противоречие с практиката на ВКС би било налице, ако приемайки,че договорът за цесия не е надлежно съобщен на длъжника от цедента, въззивният съд бе уважил предявения иск по чл.439 от ГПК.
По отношение на останалите доводи в изложението, не е налице общата предпоставка за достъп до касация. Според разясненията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК. В настоящия случай касаторите не са формулирали в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК. В изложението се излагат отново доводите и твърденията в касационната жалба за допуснати нарушения на процесуалните правила от въззивния съд предвид необсъждането на конкретни доводи във въззивната жалба и свързаните с тях доказателства, както и за погрешно приложение на разпоредбата на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК и за необоснованост на въззивния акт. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл.281 т.3 от ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл.288 от ГПК, тъй като не са обвързани с конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателите е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 – 3 от ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение.
Следва да се отбележи, че част от оплакванията за процесуални нарушения в касационната жалба и изложението са свързани с изводите на съда за наличие на редовно уведомяване на касаторите за сключения между кредитора А. М. и конституирания като взискател Д. М. договор за цесия. Предвид изразеното в практиката на ВКС становище, че надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл.99 ал.4 ЗЗД за извършена цесия е без значение за основателността на иска по чл.439 от ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор/ цесионер, в настоящия случай евентуална неправилност на изводите на съда относно редовността на уведомяването на длъжниците за сключения договор за цесия би била ирелевантна за основателността на иска.
Следва да се обсъдят и доводите на касаторите, че съдът не е разгледал предявения от тях иск за установяване на престъпно обстоятелство, имащо значение за гражданско дело, доколкото същите имат отношение към допустимостта на постановеното решение. Тези доводи са неоснователни, доколкото съдилищата не са се отклонили от въведения от ищците предмет на спора. И първоинстанционният, и въззивният съд са разгледали предявения иск за установяване, че ищците не дължат изпълнение на сумата от 12 000 евро, както и законната лихва върху нея в размер на 10 896,04 лева. Именно такъв е изрично заявеният петитум на иска, като в обстоятелствената част на исковата молба ищците са се позовали на образувано досъдебно производство като факт, настъпил след стабилизирането на издадената заповед за изпълнение.
Касаторите поддържат, че е налице и основанието по чл. 280, ал.2, предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл.281 т.3 от ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл.290 ал.2 от ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован, в какъвто смисъл са твърденията на касатора. Що се касае до законосъобразността на съдопроизводствените действия на въззивния съд и обосноваността на изводите му, то те не могат да бъдат проверявани в стадия по селекция на касационните жалби.
На ответника по касация следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5300 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12/20.03.2018г. по в.гр.д.№29/2018г. на Бургаски апелативен съд.
ОСЪЖДА Р. Г. Д. ЕГН6003094663 и А. Т. Д. ЕГН6003010472 двамата с адрес [населено място], ул. “Дюните“ №35, да заплатят на Д. А. М., ЕГН7507230860, с адрес гр. Несебър, ул. “Месембрия“ №21, сумата от 5300 лева /пет хиляди и триста лева/ направени в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.