О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№295
гр. София, 22.04. 2014 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV отделение, в закрито заседание на пети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Г.Никова ч. гр. дело № 6941 по описа за 2013 г. взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение, постановено на 09.08.2013 г. от Софийски градски съд, ГК, ІІ „б” въззивен състав по ч.гр.д.№ 5758/2013 г. е оставена без уважение като неоснователна частната жалба на С. М. С. и В. Б. С. чрез адвокат Р. К. срещу разпореждане от 13.02.2013 г. на СРС, постановено по гр.д.№ 5958/2007 г. на 78 състав, с което подадената от С. М. С. и В. Б. С. чрез адвокат Р. К. въззивна жалба с вх.№ 1051808 от 06.12.2011 г. срещу постановеното по гр.д.№ 5958/2007 г. решение № 6686716 от 21.11.2011 г. е върната поради неизпълнение на разпореждане от 24.01.2013 г. С разпореждането от 24.01.2013 г. е дадено указание на С. и В. С. да представят документ за внесена държавна такса в размер на 1 033,06 лв. във връзка с подадената от тях въззивна жалба с вх.№ 1051808 от 06.12.2011 г., насочена срещу решението по извършване на съдебна делба, като от материалите по делото се установява, че жалбоподателите изобщо не са заплатили посочената държавна такса, водени от разбирането, че такава по принцип не се дължи, защото делбеният имот е поделяем и не следва да бъде изнасян на публична продан, както и защото възприетата от първоинстанционния съд оценка на делбения имот е занижена.
Определението на СГС е обжалвано от С. М. С. и В. Б. С. чрез адвокат Р. К. с оплаквания, че е незаконосъобразно и с искане да бъде отменено. Поддържат, че неправилно съдът е приел, че при обжалване на решение по извършване на делба се дължи заплащането на държавна такса. Поддържат, че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите „Дължи ли се и в какъв размер държавна такса по въззивни жалби срещу първоинстанционни решения във втора фаза на делбени производства”. Наличието на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновават с липсата на пряка процесуална норма, уреждаща държавната такса при въззивно обжалване на решения във втора фаза на делбени производства.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Администриращият съд е извършил размяна на книжата между страните, като ответникът по касация М. М. Я. чрез адвокат М. В. е депозирал отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че частната касационна жалба е неоснователна по същество.
По наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК и с оглед разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество частна касационна жалба против определение на въззивен съд, с което се оставя без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, когато в определението на въззивния съд се съдържа произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК.
В случая жалбоподателите се позоват на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържат, че въпросите в изложението им са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В тази връзка на първо място следва да се имат предвид разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГКТК. Съобразно тях съответният обуславящ правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В разглеждания случай произнасянето по въпросите „Дължи ли се и в какъв размер държавна такса по въззивни жалби срещу първоинстанционни решения във втора фаза на делбени производства” не би имало изискваното с чл.280, ал.1, т.3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика.
На първо място е налице позитивно-правна регламентация, а именно чл. 355, изр. 1 ГПК и аналогичната му разпоредба на чл. 293-а, изр. 1 ГПК (приложим при условията на § 2, ал. 1 ПЗР ГПК), която не съдържа непълнота, неяснота или противоречия, подлежащи на преодоляване посредством тълкуване по реда на чл. 290 ГПК или чл. 124 ЗСВ. Цитираните норми разпореждат, че страните по делбените дела заплащат разноски съобразно стойността на дяловете им, а същевременно разпоредбите на Глава VІІІ от ГПК предвиждат, че държавните такси са съставна част на разноските по водене на делото. На следващо място, с т. 17 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГКТК се прие, че държавна такса се дължи още при подаването на жалба срещу решение за допускане на делбата, като размера й се определя като по неоценяем иск по чл. 18, ал. 1, вр. чл. 3 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Мотивите за това разрешение са, че съгласно общото правило на чл. 71, ал. 1 ГПК по водене на делото се събират държавни такси, като в нормативен акт може изрично да бъде уредено, че по определени съдебни производства не се събира държавна такса, но за делбата подобно законово изключение не е предвидено. Следователно за жалба срещу решение, с което е допусната делба, се дължи държавна такса и доколкото към този момент имуществото и дяловете на съделителите не са остойностени, не е възможно да се изходи от чл. 1 ТДТГПК, поради което и следва да намери приложение разпоредбата за неоценяемите искове.
В унисон с тези принципни положения и в тяхно развитие, с определение № 200 от 26.05.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 145/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че при обжалване на решение по извършване на делбата както досежно избора на способ за извършване на делбата, така и досежно определената от съда като дължима сума за уравнение на дяловете, съделителят дължи държавна такса в размер на 2% от стойността на своя дял по аргумент от разпоредбите на чл. 8 и чл. 18 от Тарифата за държавните такси,които се събират от съдилищата по ГПК, тъй като това е стойността, която определя обжалваемия му интерес – да получи имущество на стойност, равна на стойността на дела му в съсобствеността и да заплати при необходимост на останалите съделители за уравнение на дяловете само онази стойност, с която цената на получения от него в реален дял имот надвишава стойността на дела му в съсобствеността. Цитираното определение № 200 от 26.05.2011 г. е постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и с оглед постановките на т. 2 от Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ВКС, ОСГКТК то се явява част от задължителната съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Предвид това и доколкото възприетото с това определение разрешение се споделя и от настоящия състав на Върховния касационен съд, се налага извода, че на въпросите „Дължи ли се и в какъв размер държавна такса по въззивни жалби срещу първоинстанционни решения във втора фаза на делбени производства” е даден отговор, съществуването на който изключва наличието на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно определение, което изцяло е съобразено със Закона и задължителната съдебна практика.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение, постановено на 09.08.2013 г. от Софийски градски съд, ГК, ІІ „б” въззивен състав по ч.гр.д.№ 5758/2013 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: