Определение №316 от 43266 по търг. дело №640/640 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 15.06.2018 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осми май две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 640 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на А. Р. Ч. и Ф. И. Ч. чрез процесуалния им представител адвокат П. С. и на [фирма] – [населено място] срещу решение № 2133 от 18. 10. 2017 г. по гр. д. № 5434/2016 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
Касаторите А. Р. Ч. и Ф. И. Ч. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 19. 05. 2016 г., постановено по гр. д. № 4236/2012 г. на Софийски градски съд, ГО, 14 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма] частични искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на Р. А. Ч. при ПТП на 22. 05. 2010 г. за разликите над уважените размери от 88 000 лв. до пълните предявени размери от 120 000 лв.
Касаторите А. Ч. и Ф. Ч. поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и на процесуалния закон и необоснованост. Излагат, че размерът на обезщетенията за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, като не са взети предвид критериите, установени със задължителните разяснения на ППВС № 4/1968 г. Считат, че крайният извод на съда за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, тъй като не е бил с поставен обезопасителен колан, е направен при допуснати нарушения на процесуалните правила и е необоснован. В нарушение на материалния закон и необосновано съдът заключил, че степента на съпричиняване от страна на пострадалия е 20 %. Допускането на касационно обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Ответникът по обсъдената касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице твърдяните от касаторите – физически лица основанията за допускане на касационно обжалване.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд за осъждането на застрахователя да заплати обезщетения за неимуществени вреди на А. Ч. и Ф. Ч. за сумите над 48 000 лв. до 88 000 лв.
Касаторът [фирма] поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано – чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК. Оспорва извода на въззивния съд за липса на съпричиняване на пострадалия, тъй като по делото не е установено същият да е знаел и да е възприел употребата на алкохол от страна на водача на превозното средство. Поддържа, че досежно рисковото поведение на пострадалия била налице обвързваща сила на присъдата /чл. 300 ГПК/. Излага доводи за неправилно приложение на нормата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимите обезщетения за неимуществени вреди на ищците. Твърди наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба на [фирма] – А. Ч. и Ф. Ч. я оспорват, като изразяват становище за липсата на предпоставките за достъп до касация, поддържани от застрахователя.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното.
Касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е доказано осъществяването на елементите на фактическият състав по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за ангажиране отговорността на ответника-застраховател на прекия причинител спрямо ищците, а именно: наличие на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност”, покриващ отговорността на прекия причинител, и обвързващ страните по него към момента на настъпване на произшествието, осъществяване на предпоставките по чл. 45 ЗЗД за деликтната отговорност на застрахования делинквент към увредените ищци – извършване на противоправно деяние от страна на прекия причинител И. Д. К., неимуществени вреди – болки и страдания на ищците от причинената смърт на сина им Р. А. Ч., причинна връзка между противоправното деяние и вредоносния резултат и виновност на прекия причинител.
По спорните въпроси, определени от предмета на въззивното обжалване и посочени от въззивния съд, за размера на обезщетението за претърпените от всеки от ищците неимуществени вреди от смъртта на починалия им син, за наличието на съпричиняване от страна на починалия и за процента на съпричиняването въззивният съд е споделил крайните изводи на първоинстанционния съд, че справедливото обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД за вредите на ищците възлиза на 110 000 лв. като обезщетенията следва да бъдат намалени с 20 % поради установеното съпричиняване от страна на починалия, тъй като същият е бил без поставен обезопасителен колан. Въз основа на обсъдените свидетелски показания, събрани в първоинстанционното и въззивното производство, съдът е приел за доказани претърпените от ищците неимуществени вреди във връзка със смъртта на сина им Р. Ч.. Отчетено е, че починалият е бил само на 26 години, в активна работоспособна възраст. Приживе той и родителите му са живеели заедно, в общо домакинство и са поддържали хармонични и близки отношения, основани на любов и взаимна подкрепа. Съдът е съобразил, че починалият е помагал в домакинството, в ремонта на семейната къща, изплащал е изтеглен от баща си ипотечен кредит и е изпращал парични средства на родителите си, когато заминал да работи в чужбина. Анализът на свидетелските показания е основа за извода на съда за влошено психично и физическо здраве на ищците вследствие процесния инцидент, за душевен дискомфорт, трудности в материален и морален аспект. При съобразяване годината на ПТП – 2010 г. съдът е направил заключение за размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди на ищците от 110 000 лв.
Във въззивното решение е отразен и изводът на съда за основателност на направеното от ответника-застраховател възражение за съпричиняване от страна на починалия при ПТП, тъй като същият е бил без поставен обезопасителен колан на задната седалка и това поведение се намира в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт предвид механизма на ПТП. Преценката за наличие на принос на пострадалия е основана на заключението на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза, направено при експертното обсъждане на обстоятелствата, че с оглед липсата на колан тялото на пострадалия е било свободно движещо се и е напуснало купето на автомобила при удара, и съобразяване на скоростта на движение на лекия автомобил /88 км/ч/, интензивността на удара, местоположението на тялото на Ч. към момента на ПТП – задна лява седалка и установените при него травматични увреждания – травматичен шок, мозъчно сътресение, контузионен бял дроб, луксация на лявата лакетна става, посттравматична дискова херния, притискане на гръбначния мозък в шиен отдел с оток и кръвоизлив в него, централна долна параплегия /липса на движение в долните крайници/. Съдът е изтъкнал експертното мнение, че ако е бил с поставен предпазен колан, пострадалият е нямало да изпадне от автомобила и на същия е възможно да се причинят увреждания по тялото, но те биха били в много по-ниска степен, тоест смъртта не би настъпила. Определеният процент на съпричиняване – 20 % е обоснован от въззивния съд с поведението на пострадалия и с механизма на ПТП, установен с цитираната експертиза, съответно с неправилно избраната скорост от водача /с концентрация на алкохол в кръвта от 0, 65 на хиляда/ при десния завой и мократа асфалтова настилка и с неадекватното рязко завиване с волана от същия.
Въззивният съд е споделил направеното от първоинстанционния съд заключение за неоснователност на възражението за съпричиняване от страна на пострадалия Р. Ч., който се е качил в автомобил, управляван от водач, повлиян от алкохол, предвид липсата на пълно и главно доказване на знанието за това от страна на починалия. В мотивите на въззивния акт е отразено, че квалифициращ признак на установеното с влязла в сила присъда деяние на виновния за ПТП водач е извършването му в пияно състояние – с концентрация на алкохол в кръвта 0, 65 на хиляда, но по делото няма ангажирани доказателства пострадалият да е възприел употребата на алкохол от страна на водача. Апелативният съд е изтъкнал, че изводът за съпричиняване не може да се основава на мотивите на присъдата.
По касационната жалба на А. Ч. и Ф. Ч. настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с нормата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 2. Задължен ли е съдът да вземе предвид лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към момента на увреждането като ориентир при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; 3. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички наведени доводи от страните и да изложи аргументи защо приема едни доводи, а други отхвърля; 4. Следва ли да бъде доказан при условията на пълно и главно доказване фактът, свързан с непоставяне от пострадалия в ПТП на предпазен колан, при въведено в процеса възражение от застрахователя за съпричиняване, и може ли експертизата да основе изводите си за наличие на този факт на твърденията в обвинителния акт; 5. Следва ли въззивният съд да изследва наличието на причинно-следствена връзка между поведението на пострадалия при ПТП /непоставяне на предпазен колан/ и настъпилия вредоносен резултат /смърт/ при прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД; 6. Как следва да бъде установена причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия при ПТП и настъпили вредоносен резултат при въведено в процеса възражение от застрахователя за непоставен предпазен колан и следва ли съдът да назначи експертиза за установяването й; 7. Как следва да се разпределя отговорността за причиняването на деликта и да се определя процентът на съпричиняване във вредоносния резултат с оглед приноса на всеки от участниците в ПТП. Въведено е основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради произнасянето на въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС. Прави се позоваване на ППВС № 4/1968 г. и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 15 от 16. 06. 2017 г. по т. д. № 2662/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2011 г., II т. о., решение № 114 от 3. 11. 2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, решение № 320 от 4. 10. 2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, решение № 51 от 13. 02. 2012 г. по гр. д. № 465/2011 г. на ВКС, решение № 163 от 12. 11. 2014 г. по т. д. № 3450/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 104 от 25. 07. 2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. по първи въпрос; на решение № 83 по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о. по втори въпрос; на ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1953 г., решение № 166 от 15. 07. 2013 г. по гр. д. № 1258/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 210 от 15. 08. 2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 93 от 6. 07. 2010 г. по т. д. № 808/2009 г., I т. о., решение № 125 от 29. 05. 2012 г. по гр. д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 200 от 21. 10. 2013 г. по гр. д. № 2254/2013 г. на ВКС, II г. о. по втори въпрос; на решение № 67 от 15. 05. 2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС и решение № 43 от 16. 04. 2009 г. по т. д. № 648/2008 г на ВКС, II т. о. по четвърти въпрос; на ППВС № 17/1963 г. по пети въпрос; на Тълкувателно решение № 1/2000 г. от 4. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС по шести въпрос и на решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г., I т. о. по седми въпрос. При условията на евентуалност се поддържа искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК поради очевидната му неправилност.
Поставените първи и втори въпрос могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи, но не е налице допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със съществуващата задължителна практика на ВКС. В цитираните от касаторите ППВС № 4/1968 г. и решения на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните житейски отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от жалбоподателите решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т. д. № 1015/2017 г. на ВКС и служебно известните на съда решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 28. 12. 2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I т. о. и др./. Съгласно постоянната и задължителна практика на ВКС, намерила израз в посочените от жалбоподателите решение № 83 от 6. 07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о. и решение № 1 от 26. 03. 2012 г. по т. д. № 299/2011 г., II т. о. и служебно известните на състава решение № 66 от 3. 07. 2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 242 от 12. 01. 2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, II т. о и др. при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчитат конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Застъпеното разбиране в тази практика е, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетенията за неимуществените вреди на ищците, въззивният съд е съобразил изяснените в задължителната практика на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото релевантни обстоятелства, като ги е оценил адекватно поотделно и в тяхната съвкупност. Извършената от съда преценка досежно дължимия размер на обезщетенията е към датата на събитието – 24. 06. 2010 г., което сочи на отчитане от съда на социално-икономическите условия в страната към този конкретен момент, съответно на основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на касаторите в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор.
По отношение на поставения от касаторите Чилингирови в контекста на определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди трети процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд при постановяване на акта си да се произнесе по всички доводи на страните също не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 9. 12. 2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Съгласно цитираните от касатора ППВС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, и известното на съда решение № 63 от 17. 07. 2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о. и посочената в него практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случая в съответствие със задължителната практика на ВКС въззивният съд при съобразяване на пределите на въззивните жалби и на отговорите на жалбите, е извършил самостоятелна преценка на събраните доказателства, относими към твърденията за претърпени от касаторите неимуществени вреди и към установяване на техния размер, като е обсъдил въведените от страните доводи и възражения и подвел установените факти под приложимата норма на чл. 52 ЗЗД.
Поставените четвърти, пети, шести и седми въпроси в изложението на касаторите Чилингирови за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказването на съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия, както и за определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на делинквента са релевантни за делото, но при произнасянето по тях въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна и задължителна практика на касационната инстанция. В цитираните от жалбоподателя ППВС № 17/1963 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК и в служебно известните на настоящия състав решение № 206 от 12. 03. 2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24. 06. 2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12. 11. 2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 169 от 02. 10. 2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04. 02. 2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о. и решение № 92 от 24. 07. 2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о. се приема, че за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд, и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Само обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил без поставен предпазен колан, не е достатъчно, за да се приеме за доказано наличието на съпричиняване на увреждането. В тези случаи намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо, само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Съгласно даденото в посоченото от жалбоподателите решение № 117 от 8. 07. 2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о. разрешение при извода, че поведението на пострадалия е в причинна връзка с настъпването на злополуката и основание за приложение на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, съдът следва да съобрази степента на приноса за настъпването на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат. Въззивният съд се е произнесъл по релевираното от страна на ответника застраховател възражение за съпричиняване, като е извършил съвкупна преценка на ангажираните в производството доказателства, въз основа на която е приел за доказано, че пострадалият не е бил с поставен обезопасителен колан в нарушение на ЗДвП и това му поведение е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалия и на виновния водач въззивния съд е отчел поведението на увредения и на виновния водач с оглед доказания в процеса механизъм на ПТП и установените нарушения на правилата за движение по пътищата на двамата. Следва да бъде отбелязано, че крайният извод на съда досежно факта, че пострадалият не е бил с поставен обезопасителен колан е изграден на основата на заключението на комплексната съдебно-медицинска и авто-техническа експертиза. Това обсъдено от въззивния съд заключение обективира експертното мнение, че пострадалият е бил без поставен колан, подкрепено с установеното досежно механизма на ПТП, местоположението на пострадалия след произшествието – извън купето на автомобила и получените от него увреждания. Ето защо поставеният въпрос във връзка с годността на обвинителния акт като доказателство за факта, че починалият е бил без поставен предпазен колан към момента на настъпване на произшествието, не отговаря на изискването по чл. 280, ал. 1 ГПК. Същото се отнася и за поддържания във връзка с доказването на причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат подвъпрос за задължението на съда да допусне служебно експертиза за установяването на тази връзка в хипотезата на съпричиняване поради непоставен предпазен колан. Въпросът е несъответен на процесуалните действия на въззивниците, ищци с оглед отправеното от тях искане да бъде допусната комплексна експертиза във въззивното производство и на отхвърлянето на това искане от въззивния съд при преценката за събрани по делото доказателства, включително такава експертиза по правнорелевантния въпрос дали смъртта на пострадалия би настъпила, ако по време на произшествието е бил с поставен предпазен колан. Поддържаните от касаторите липса на пълно доказване на твърдяното поведение на пострадалия, с което да е съпричинил увреждането, и на съпоставка на поведението на делинквента и починалия от значение за определения процент съпричиняване е свързана с правилността на изводите във въззивното решение, по която настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК.
Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касационните жалбоподатели – физически лица основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно чл. 281 ГПК решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Критерият по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК изисква квалифицирана форма на неправилност. За да е очевидно неправилно решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, следва да е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. В случая въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано – изводите на съда не са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила. Изложените от касаторите доводи са за неправилно прилагане на материалния закон и за необоснованост на обжалваното решение и преценката за тяхната основателност би могла да бъде осъществявана само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол.
По касационната жалба на [фирма] настоящият състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната от дружеството част на съдебния акт.
Касаторът – застрахователно дружество е поставил по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следните въпроси: 1. „Дали в случаите, при които съвместната употреба на алкохол от пострадалия и водача на МПС преди настъпването на произшествието е установена като факт по воденото наказателно производство, този факт е съобразен при определяне на правната квалификация на деянието и относно наказанието и не може да бъде установен впоследствие поради обективно съществуващи пречки – летален изход на лицата, възприели непосредствено този факт, като същевременно не се оспорва и от насрещната страна по повод възражение за себепоставяне в риск поради съгласието на пострадалия да бъде превозван от алкохолно повлиян водач, съпричиняването на пострадалото от деликта лице следва да се счита за установено“; 2. „Дали с оглед произнасянето по заявено възражение за съпричиняване, основано на знание на пострадалия за употреба на алкохол от водача, гражданският съд следва да възприеме факта, на който се основава възражението за принос за настъпил в случаите, в които наказателният съд е обсъдил същия този факт при квалификацията на деянието и за индивидуализиране на наказанието, вкл. по аргумент от нормата на чл. 300 ГПК“ и 3. „Дали при обсъждане на възражение за съпричиняване на пострадало от ПТП лице, основано на довод за съвместна употреба на алкохол с водача преди настъпване на произшествието в превес са фактите, обсъдени от наказателния съд и формираните при обсъждане на тези факти мотиви на постановения съдебен акт, пред свидетелските показания, ангажирани в гражданското съдопроизводство“. Позоваването на касационния жалбоподател е на съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като разрешенията във въззивното решение по поставените въпроси противоречат на разясненията по т. 18 от Тълкувателно решение № 1 от 4. 01. 2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС и на Тълкувателно решение № 1/2014 г. от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и тъй като се касае до въпроси от значение за точното прилагане на закона.
Така формулираните въпроси могат да бъдат уточнени в рамките на правомощията на касационния съд като въпроси за доказателственото значение на влязлата в сила присъда и доколко констатациите на наказателния съд в мотивите на присъдата обвързват гражданския съд по повод направено възражение за съпричиняване на вредите от страна на пострадалия. Тези въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, но не е налице втората група предпоставки за допускане на касационното обжалване – решаването им да е в противоречие с практиката на ВКС, респ. да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Тук на първо място следва да бъдат съобразени възпроизведените по повод касационната жалба на ищците Чилингирови и приложими разрешения в практиката на ВКС досежно доказването на възражението за съпричиняване. Съгласно задължителните указания по т. 7 на Тълкувателно решение № 1/2014 г. от 23. 12. 2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС налице е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол. В мотивите към цитираната точка са дадени разясненията, че тежестта за доказване е върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса – делинквент или застраховател. Тя следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно, в което е пътувал, е употребил алкохол. Следователно единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Формирана е и последователна практика на касационната инстанция, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, а именно: решение № 55 от 30. 05. 2009 г. по т. д. № 728/2008 г., I т. о., решение № 25 от 17. 03. 2010 г. по т. д. № 211/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 163 от 26. 10. 2011 г. по т. д. № 1025/2010 г., II т. о., решение № 168 от 23. 11. 2012 г. по т. д. № 509/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 67 от 15. 05. 2014 г. по т. д. № 1873/2013 г., I т. о. и др., според която влязлата в сила присъда се ползва със сила на пресъдено нещо единствено за изчерпателно посочените в чл. 300 ГПК обстоятелства, тоест тя е задължителна за съда, разглеждащ гражданскоправните последици от конкретното деяние, но само относно това дали то е извършено или отречено, дали е противоправно и дали деецът е виновен. Тя има доказателствено значение за вината, противоправността и деянието само на извършителя на престъплението, за което му е наложено съответното наказание. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако съпричиняването представлява елемент от състава на престъплението и не е било предмет на изследване в наказателното производство по конкретното дело. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици на деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, с оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса следва да бъдат установени конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. Без значение е дали за същите са събрани доказателства в хода на наказателното производство. Фактът на съпричиняване подлежи на самостоятелно доказване в гражданското производство и за него гражданският съд не може да формира изводите си въз основа събраните в наказателното производство доказателства, нито въз основа интерпретацията им от наказателния съд в мотивите на присъдата. Извършената от въззивния съд преценка за неоснователност на второто въведено от застрахователя възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия е изцяло съобразена с цитираната практика, като съдът е отчел задължителната сила на присъдата /чл. 300 ГПК/ само относно квалифициращия признак на деянието на водача на МПС – управление след употреба на алкохол /с концентрация на алкохол в кръвта 0, 65 на хиляда/ и липсата на осъществено пълно доказване на релевантното знание на пострадалия, необхванато от състава на престъплението. По тези съображения настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е обосновано от касатора – застрахователно дружество и алтернативното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни и противор

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *