6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№332
гр. София, 24.04.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №3911 по описа за 2013г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. М. К., в качеството на [фирма] срещу решение № 2916 от 18.07.2013г. по в.т.д. № 407/2013г. на Благоевградски окръжен съд, с което е отменено решение №1669/28.02.2013г. по гр.д. №1117/2012г. на Благоевградски районен съд, в частта, с която са отхвърлени установителните искове, предявени от [фирма] срещу [фирма] и с която са признати за неверни ревизионна книга от 05.01.2004г. и ревизионни актове №1/05.10.2005г. и №2/29.11.2007г. Вместо това Благоевградски окръжен съд е признал за установено по отношение на [фирма], че дължи на ищеца [фирма], сума в размер на 18 744 лева, на основание договор за доставка на втечнени газове №304/17.09.2007г., договор за наем на технически съоръжения №304/17.09.2007г. и анекс към последния, за която са издадени фактури на 28.11.2008г. и през периода от 23.03.2009г. – 15.11.2011г., мораторна лихва върху нея в размер на 3 479,61 за периода от 28.11.2008г. -22.02.2012г., както и законната лихва, считано от 24.02.2012г. до окончателното й изплащане, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК №1681/27.02.2012г. по ч. гр.д. №608/2012г. по описа на Благоевградски районен съд. Със същото решение е признато за недоказано оспорването на верността на ревизионната книга от 05.01.2004г. и ревизионни актове №1/05.10.2005г. и №2/29.11.2007г., като [фирма] е осъдена да заплати на [фирма] направените разноски в размер на 4731 лева.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон. Жалбоподателката поддържа,че съдът, в противоречие с нормите на чл.228 и чл.230 от ЗЗД и постоянната практика на ВКС, е приел, че предаването на техническото оборудване в състояние, което не е годно за ползването му, както и последващото фактическо неползване на оборудването, нямат никакво отношение към задължението на наемателя за плащане на наемна цена. Поддържа, че наемодателят [фирма] не е изпълнил основното си задължение по договора за наем– да предаде вещта в състояние, годно за ползване по предназначение. Поради това тя, като наемател, е упражнила възражение за неизпълнен договор, като е отказала да изпълни насрещното си задължение за изплащане на наем. Също излага доводи,че решението е необосновано, защото противоречи на събраните по делото доказателства, а съдът не е изложил мотиви защо отказва да кредитира техническата експертиза и показанията на свидетелите. Претендира разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Жалбоподателката поддържа,че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни въпроси , обусловили изхода на спора, в противоречие с практиката на ВКС: Длъжен ли е наемодателят по договор за наем да предаде наетата вещ в състояние, което е годно за уговореното ползване? Това задължение на наемодателя има ли отношение към насрещното задължение на наемателя за плащане на наемната цена по договора за наем? Може ли наемателят да откаже да изпълни насрещното си задължение за плащане на наем, докато наетата вещ не му бъде предоставена в състояние, годно за ползване? Длъжен ли е наемателят да плаща наем за вещ, която не може да ползва фактически, защото не му е предадена в състояние, годно за ползване? Трябва ли наемодателят да осигури ползването / употребата/ на наетата вещ, или монтажът на вещта е достатъчен, за да се приеме, че вещта е предадена в състояние, годно за ползване? Може ли да се приеме, че с монтажа на вещта, наемодателят е изпълнил задължението си да предаде вещта в състояние, годно за ползване, ако не го е пуснал в експлоатация и не е предал техническата документация за оборудването? Жалбоподателката твърди, че съдът се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: решение №81 от 18.07.2013г. по т.д. №143/2012г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №120 от 01.07.2009г. по т.д. №21/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №221 от 08.01.2013г. по гр.д. №399/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. Поставя и други материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: Задължен ли е ищецът – наемодател да докаже предаването и фактическото ползване на вещта от наемателя по иск за плащане на наемна цена въз основа на договор за наем? Може ли да се приложи презумпцията на чл.301 от ТЗ спрямо лице, от името на което е сключен договор за наем без представителна власт, ако това лице не е ползвало вещта и не е плащало наем за нея? Може ли да се приеме, че сторнирането на фактури в счетоводството на мнимо представлявания е противопоставяне по смисъла на чл.301 от ТЗ срещу сключването на договор от негово име без представителна власт? Поддържа, че тези въпроси са решени от съда в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на презумпцията на чл.301 от ТЗ по отношение на наемател, от името на който е сключен договор за наем без представителна власт, обективирана в решение №49 от 31.03.2011г. по т.д. №829/2010г. на ВКС, ТК, ІІ г.о. и решение №57 от 07.06.2011г. по гр.д. №546/2010г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. По последния въпрос се позовава и на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, като счита, че осъществяването на касационен контрол по този въпрос ще допринесе за точното приложение на закона и развитието на правото. Поставя и процесуалноправни въпроси, за които също счита, че са решени в противоречие с практиката на ВКС: Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото, както и всички доводи и възражения на страните? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани от него доказателства, без да обсъди другите и без да изложи защо ги отхвърля по същество? Жалбоподателката твърди, че съдът се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в следните решения: решение №93 от 06.07.2010г. по т.д. №808/2009г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №37 от 29.03.2012г. по гр.д. №241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение №450 от 21.07.2009г. по гр.д. №3547/2008г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и други.
Ответникът [фирма] оспорва допустимостта на касационното обжалване, съответно основателността на жалбата. Прави възражение за прекомерност на претендираното от жалбоподателката адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните са били сключени валидно договор за доставка на втечнени газове и договор за наем на технически съоръжения, и двата договора от 17.09.2007г., като в полза на ищеца съществуват вземания по двата договора в общ размер на 18 744 лева. Въпреки,че двата договора не са подписани от жалбоподателката, съдът е приел,че тя е потвърдила действията по подписването им съгласно чл.301 от ТЗ, като е допуснала инсталацията за течен азот да бъде монтирана в нейния цех и като е осчетоводила издадените по договора за наем фактури. Приел е също,че ищецът [фирма] е изпълнил задължението си да предаде вещта съгласно сключения между страните договор за наем на технически съоръжения от 17.09.2007г., поради което за наемателя е възникнало задължение за плащане на уговорената наемна цена за периода от м. март 2009г. до м. ноември 2011г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
Първите шест въпроса, формулирани от жалбоподателката Д. М. К., в качеството на [фирма], са относими към предмета на конкретното дело, образувано по предявен иск по чл.422 от ГПК за установяване на съществуване на вземане за наемна цена. По отношение на тях обаче не е налице релевираната от жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Тази предпоставка предполага по формулирания материално правен въпрос въззивният съд неправилно да е приложил норми от действащото право, по тълкуването на които е налице практика на ВКС. В случая изводът на въззивния съд за съществуването на спорното вземане за наемна цена, не е обусловен от тезата, че наемодателят не е длъжен да предаде вещта, в състояние годно за ползване или че не е длъжен да осигури ползването на наетата вещ. Въззвният съд е извършил задълбочен анализ на събраните по делото доказателства, като е направил собствените си фактически констатации и е достигнал до извода,че наемодателят [фирма] е изпълнил задължението да предаде отдадената под наем инсталация в състояние, годно за ползване, включително като е извършил монтаж на инсталацията, от който момент е уговорено да започне плащането на наемната цена. Обуславяйки възникването на вземането за наемната цена от изпълнението на задължението на наемодателя да предаде вещта в състояние, отговарящо на ползването, за което е наета, въззивният съд е съобразил практиката на ВКС, включително цитираните от жалбоподателката решения. Неизпълнението на други допълнителни задължения по договора, свързани с ползването на вещта, няма отношение към предаването й, нито освобождава наемателя от задължението за плащане на наемната цена, а му дава правата по чл.230 ал.2 от ЗЗД. Още повече в случая, съдът е приел, че не е опровергана доказателствената сила на констатациите в ревизионния акт от 29.11.2007г. на Държавна инспекция за технически надзор, видно от който обектът е пуснат в експлоатация и на обслужващия го персонал е проведен инструктаж, тоест налице е не само предаване, но и осигуряване на необходимите условия за експлоатация на инсталацията. Поради това твърдяното от жалбоподателката отклонение от задължителната практика на ВКС се явява недоказано и селективното основание по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК не е налице. Доколко фактическите констатации на съда се подкрепят от събраните по делото доказателства е въпрос на правилност на обжалваното решение, който не следва да се обсъжда във фазата на селектирането на касационните жалби.
По отношение на втората група материалноправни въпроси досежно приложението на чл.301 от ТЗ, също не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Съобразяването на предпоставките за приложението на презумпцията по чл.301 от ТЗ е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС. Във всеки отделен случай решаващият съд преценява фактите в тяхната съвкупност и последователност на осъществяване, за да направи своя извод дали определено действие на лицето, представляващо търговеца, съставлява противопоставяне на действия, извършени от негово име без представителна власт. Поради това и не може да се даде общ отговор на въпроса дали сторнирането на фактури, осчетоводени при мнимо представлявания търговец, съставлява противопоставяне, доколкото във всеки конкретен случай следва да се вземе предвид кога представляващият дружеството действително е узнал за извършените без представителна власт действия. По отношение на този въпрос не е налице и селективното основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Липсва непълнота или неяснота на закона, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия, поради което въпросите не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл.280 ал.1 т.3 от ГПК/.
Не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол и по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос. Изводите на решаващия съд за наличие на валидно възникнало между страните наемно правоотношение, както и за изпълнението на същественото задължение на наемодателя да предостави за ползване отдадения под наем обект, са направени въз основа на задълбочена преценка на доказателствения материал по делото и при съобразяване на заявените от страните доводи и възражения, които подробно са обсъдени. Следователно не е налице твърдяното от касатора противоречие със задължителната практика. Така формулиран въпросът всъщност е свързан с въведеното в касационната жалба оплакване за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, поради което, по арг. от чл. 281, т. 3 от ГПК, не подлежи на обсъждане в производството по чл. 288 от ГПК. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за частичното им възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която, съгласно чл. 290, ал. 2 от ГПК, е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба по същество.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На ответника по жалбата не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не са представени доказателства за действителното извършване на такива. В отговора на касационната жалба са посочени като приложения фактура и платежно нареждане за платено адвокатско възнаграждение, но тези документи не са представени по делото.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2916 от 18.07.2013г. по в.т.д. № 407/2013г. на Благоевградски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.