2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
гр. София, 06.03. 2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 7381 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. А. П. срещу решение № 163/19.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 337/2014 г. на Ямболския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № 483/08.07.2014 г. по гр. дело № 408/2014 г. на Ямболския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателката срещу [фирма], искове за признаване за незаконни и отмяна на дисциплинарните наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”, наложени й съответно – със заповед № 4/06.01.2014 г. и заповед № 21/22.01.2014 г. на управителя на ответното дружество; в тежест на жалбоподателката са възложени и разноските по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване решение на въззивния съд и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и съображения за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответното [фирма], в отговора си излага становище и съображения, че не са налице наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на жалбоподателката, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните три правни въпроса: 1) процесуалноправен – когато в производство по трудов спор по оспорване на дисциплинарно наказание е направен довод (оплакване) за неравноправно третиране – дискриминация, по признак членство в синдикална организация, съдът има ли правомощие да откаже да разгледа този довод (оплакване) с мотива, че той има значение само в производствата пред Комисията за защита от дискриминация (КЗД); 2) материалноправен – относно вината при дисциплинарните нарушения, като субективно отношение на работника/служителя към деянията му, при конкуренция на обществен интерес (синдикално сдружаване и защита на трудови права) и частен интерес (на работодателя); и 3) материалноправен – относно приложимостта на критерия „маловажен случай”, формулиран в чл. 93, т. 9 от НК, към деянията, които макар и формално да осъществяват фактически състав на дисциплинарно нарушение, като „неуплътняване на работното време”, с оглед на липсата или незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи обстоятелства, имат много по-ниска степен на укоримост в сравнение с други дисциплинарни нарушения от същия вид.
В изложението си жалбоподателката сочи и трите допълнителни основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК, като цитира текстовете на тези разпоредби от закона. Само по отношение на процесуалноправния въпрос, обаче надлежно е наведено от нейна страна допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа и се излагат съображения, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 416/03.12.2013 г. по гр. дело № 1844/2013 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 115/02.08.2013 г. по гр. дело № 626/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, които са постановени по реда на чл. 290 от ГПК.
С първото от тези решения на ВКС, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е даден отговор на въпроса за разпределение на доказателствената тежест при въведено в рамките на трудовия спор оплакване за неравно третиране по смисъла на ЗЗДискр, а именно: Съгласно чл. 127, ал. 1 от ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици. В производството по трудов спор за отмяна на незаконно уволнение, ответникът-работодател следва да установи всички факти, дали му основание да упражни потестативното си право да прекрати извънсъдебно трудовото правоотношение. Когато работникът твърди, че уволнението му е проява на дискриминация, то съгласно чл. 9 от ЗЗДискр, ответникът-работодател следва да докаже, че правото на равно третиране не е било нарушено, но след като ищецът докаже факти, от които може да се направи извод, че е била налице дискриминация. Във второто от посочените решения на ВКС е прието и че съгласно константната практика на ВКС, преценката на работодателя за промяна на изискванията за заемане на дадена длъжност е суверенна и е по целесъобразност – тя не подлежи на съдебен контрол, стига по този начин да не се нарушава императивна правна норма, да не се злоупотребява с право или да не се установява дискриминационен подход; както и че страните по трудовите правоотношения следва да спазват императивните законови изисквания, сред които са и забраната за злоупотреба с право или пряка и непряка дискриминация, поради което контролът на съда за законосъобразност на уволнението във всички случаи и в частност по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ, включва и преценката дали трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите.
В противоречие с тази, задължителна за него практика на ВКС, в мотивите към обжалваното по настоящото дело въззивно решение, окръжният съд е приел, че наведените от жалбоподателката-ищца (още с исковата й молба – при оспорването на наложените й дисциплинарни наказания „забележка” и „предупреждение за уволнение”), доводи за дискриминация на синдикалните членове в предприятието от страна на ответника-работодател (и конкретно – спрямо нея, като председател на синдикалната организация), „се преценяват като неоснователни”, тъй като същите биха били релевантни в едно специално производство по ЗЗДискр, т.е. – съдът е отказал да разгледа тези доводи по същество в рамките на трудовия спор.
По отношение на останалите два – материалноправни въпроса, изведени в изложението на жалбоподателката, същата не е навела надлежно никое от посочените в изложението, допълнителни основания по т. 1, т. 2 или т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. В тази връзка не се твърди и не са изложени никакви съображения, тези два материалноправни въпроса да са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, или с конкретни, влезли в сила съдебни актове на съдилищата, като такива актове не са и сочени и представени, нито са изложени каквито и да било доводи, тези два материалноправни въпроса да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Отделно от това, в изложението си самата жалбоподателка поддържа, че въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното решение по първия от тези два материалноправни въпроса (втори по ред в изложението), с което тя самата отрича този въпрос да съставлява в случая общо основание за допускане на касационното обжалване, по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – и т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Не съставлява такова общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, и другият материалноправен въпрос, тъй като критерият „маловажен случай”, по смисъла на чл. 93, т. 9 от НК, няма и не би могъл да има никакво отношение към института на дисциплинарната отговорност по КТ, където критериите за съразмерност на наложеното дисциплинарно наказание с извършеното дисциплинарно нарушение са установени с разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от КТ.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, само по процесуалноправния въпрос, изведен от страна на жалбоподателката, а именно: когато в производство по трудов спор по оспорване на дисциплинарно наказание е направен довод за неравноправно третиране – дискриминация, по признак членство в синдикална организация, съдът има ли правомощие да откаже да разгледа този довод с мотива, че той има значение само в производствата пред КЗД.
Жалбоподателката-ищца не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 163/19.09.2014 г., постановено по въззивно гр. дело № 337/2014 г. на Ямболския окръжен съд;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.