Определение №339 от 42572 по ч.пр. дело №1413/1413 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 339

[населено място], 21.07.2016 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и шестнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА

като изслуша докладваното от съдия Николова ч. т. д. №1413 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 396 ал.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение №357/04.04.2016г. по в.гр.д.№239/2016г. на Плевенски окръжен съд, с което е отменено определение от 22.03.2016г. по гр.д. №1094/2016г. на Плевенски районен съд и е допуснато обезпечение на предявения от [фирма], [населено място], против [фирма], [населено място], искове с правно основание чл.26 от ЗЗД и чл.55 от ЗЗД чрез налагане на забрана за разпореждане с правата върху търговска марка Р. ПАРЛАМЕНТ – комбинирана, с регистров №60524 на Патентно ведомство на РБ от [фирма], [населено място].
Частният жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е недопустимо, съответно неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК. Поддържа, че определението е недопустимо поради предвидената в чл.77 от ЗМГО специална подсъдност на исковете за защита на правото върху търговска марка на СГС. Твърди,че въззивният съд се е произнесъл и по следните процесуалноправни въпроси, които са обуславящи за изхода на спора: „Има ли право на иск по чл.75 от ЗМГО лице, разпоредило се с търговската марка, респективно има ли право на обезпечение по чл.22 а от ЗМГО на същия този иск?“ и „Допустима ли е интервенция в чужда правна сфера, чрез забрана за разпореждане с право на собственост, без допускане на гаранция, която да послужи за обезпечение при неоснователна претенция?“. Поддържа, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР№1 от 15.06.2009г. по тълк. дело№1/2008г. на ОСТК на ВКС, в което се приема, че правото на иск по чл.75 ал.1 от ЗМГО възниква при осъществяване на фактическия състав на нарушението по чл.73 от ЗМГО. Поддържа, че въззивният съд е разрешил втория въпрос в противоречие със задължителните разяснения в ТР№6 от 14.03.2014г. по тълк. дело №6/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по частната жалба [фирма], [населено място] моли същата да не бъде допускана до касационен контрол. Поддържа, че жалбата е неоснователна, като твърди,че за исковете по ЗЗД не се прилага специалната подсъдност по чл.77 от ЗМГО, а общата подсъдност по реда на ГПК. Счита, че са налице достатъчно доказателства за вероятната основателност на предявените искове, поради което не следва да бъде определяна гаранция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отд. констатира, че частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу акт, подлежащ на обжалване по реда на чл. 396 ал.2 предл.3 от ГПК, като е спазен преклузивният едноседмичен срок.
За да отмени определението на първоинстанционния съд и да допусне обезпечение на предявения от [фирма], [населено място], иск с правно основание чл.26 от ЗЗД за установяване на нищожност на договор от 05.03.2015г. за прехвърляне на правото върху търговска марка Р. ПАРЛАМЕНТ – комбинирана, с регистров №60524 на Патентно ведомство на РБ, въззивният съд е приел, че искът е допустим и вероятно основателен, тъй като е подкрепен с убедителни доказателства, а избраната от молителя обезпечителна мярка е подходяща.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.
Въпросът дали лицето, прехвърлило търговската си марка, разполага с правото на иск по чл.75 от ЗМГО не е относим към предмета на спора, доколкото искът, на който е допуснато обезпечение, е установителен иск с правно основание чл.26 от ЗЗД, а не специален иск по чл.75 от ЗМГО. Разпоредбата на чл.75 от ЗМГО предвижда изрично възможността за защита по исков ред на правото върху търговска марка, като тези искове са изчерпателно установени в разпоредбата на 76 от ЗМГО. Това са исковете: 1.за установяване факта на нарушението; 2.за преустановяване на нарушението; 3. за обезщетение за вреди; 4. за изземване и унищожаване на стоките, предмет на нарушението, както и на средствата за неговото извършване. Тези искове се предявяват от титуляра на правото на търговска марка срещу всяко трето лице, което използва неправомерно търговската марка. Именно за тези искове е предвидена специална подсъдност в чл.77 от ЗМГО. За обезпечение на тези искове са предвидени и специални обезпечителни мерки в чл.76ж от ЗМГО: 1. забрана за извършване на действия, за които се твърди, че съставляват или ще съставляват неправомерно използване на марка или географско означение; 2. изземване на стоките, за които се твърди, че неправомерно носят марка или географско означение, както и на други доказателства от значение за доказване на нарушението; 3. изземване от употреба на материала или средството по чл. 73, ал. 2 от ЗМГО; 4. запечатване на помещението, в което се твърди, че се извършва или ще се извърши нарушението. За разлика от обезпечителните мерки по чл.76 ж от ЗМГО, които служат за обезпечение на исковете по чл.76 от ЗМГО, разпоредбата на чл.22 а от ЗМГО изрично предвижда,че правото върху търговската марка може да бъде обект на обезпечение по предявен или бъдещ иск. Тази разпоредба визира искове, които ще бъдат предявени не от титуляра на марката, а срещу него, като законът не поставя ограничение за вида им.
В случая не е предявен иск за нарушение на правото върху търговска марка, а иск за установяване нищожността на договора за прехвърляне на правото върху търговска марка. Той не е измежду специалните искове по чл.75 от ЗМГО, съответно за него не се отнася специалната подсъдност на СГС по чл.77 от ЗМГО. Подсъдността на този иск се определя по общите правила на ГПК. По тези съображения се явяват неоснователни и доводите за недопустимост на обжалваното определение като постановено от съд, който не е компетентен по правилата за родова и местна подсъдност.
Вторият поставен въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по отношение на него не се установява посочената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Обжалваното въззивно определение не е постановено в отклонение от задължителните разяснения в ТР№6 от 14.03.2014г. по т.д.№6/2013г. В същото се приема, че преценката за вероятната основателност на иска се извършва въз основа на въведените от ищеца твърдения и подкрепящите ги писмени доказателства (чл. 391 ал.1 т.1 от ГПК), а когато ищецът не разполага с убедителни писмени доказателства, при представяне на гаранция в определен от съда срок при условията на чл. 180 и 181 от ЗЗД, т.е. законът задължава съда да допусне обезпечение винаги, когато искът е допустим и е налице обезпечителна нужда, а вероятната му основателност може да бъде базирана върху изразената от ищеца готовност да внесе гаранция за евентуалните вреди, които ответникът ще претърпи ако обезпечението е неоснователно (чл. 391 ал.3 от ГПК).
Разпоредбата на чл. 391 ал.1 от ГПК предвижда,че обезпечение на иска се допуска, и когато молбата не е подкрепена с писмени доказателства, но бъде представена гаранция в определения от съда размер, съгласно чл.180 и 181 от ЗЗД. Алинея втора на същия текст дава възможност на съда да задължи ищеца по бъдещия иск да представи парична или имотна гаранция в определен от него размер дори и в случай, че са представени писмени доказателства. Следователно определянето на парична гаранция е самостоятелна предпоставка, която позволява допускане на обезпечение, при липса на убедителни писмени доказателства за вероятната основателност на иска. Преценката за необходимостта от определяне на гаранция при допускане на обезпечението във всеки отделен случай се извършва въз основа на вида на предявения иск и представените по делото доказателства. В случая въззивният съд е приел, че пред него са представени убедителни доказателства за основателността на иска, поради което не е определил гаранция по реда на чл.391 ал.1 от ГПК. Правилността на изводите на въззивния съд не подлежи на проверка в производството по допускане на касационното обжалване. Както последователно поддържа в практиката си ВКС обсъждането на събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и поотделно и мотивиране на съображения за тяхното възприемане, е част от императивно възложената от законодателя правораздавателна функция на решаващия съд, правилността на която е предмет на осъществяваната от ВКС касационна проверка при разглеждане на касационната жалба, съответно частната касационна жалба по същество.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното определение на Плевенски окръжен съд.
На ответника по частната касационна жалба не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото няма такова искане, нито доказателства, че такива са направени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №357/04.04.2016г. по в.гр.д.№239/2016г. на Плевенски окръжен съд
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *