О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 346/08.06.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на четвърти юни две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2843 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение от 01.12.2014 г. по гр. д. № 14317/ 2014 г, с което Софийски градски съд, като потвърждава решение № 167/ 09.06.2014 г. по гр. д. № 55678/ 2012 г. отхвърля исковете на М. И. М., както следва:
· срещу Т. М. И. с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част, накърнена с договор по н. а. № 101/ 2003 г. за дарение на един апартамент и с правна квалификация чл. 69, ал. 1 ЗН за делба на този недвижим имот и
· срещу П. Т. М. с правна квалификация чл. 30 ЗН за възстановяване на запазена част, накърнена с договор по н. а. № 50/ 2003 г. за дарение на друг апартамент и с правна квалификация чл. 69, ал. 1 ЗН за делба на този недвижим имот.
Решението се обжалва от М. И. М. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по следните въпроси:
1. Начална ли е за срока по чл. 110 ЗЗД датата на влязлото в сила решение за прогласяване нищожността на договор като привиден, прикриващ дарението, чието намаляване се претендира с иска по чл. 30 ЗН?
2. Задължително ли е обективното съединяване на иска по чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. посл. ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор като привиден, прикриващ дарение, с исковете по чл. 30 ЗН и чл. 69, ал. 1 ЗН? и
3. Има ли условия, които да изключат материалноправната предпоставка на чл. 30, ал. 2 ЗН за реализиране на правото да се иска възстановяване на запазена част от наследството спрямо надарен, който не е призован към наследяване?
К. счита, че въпросите са включени в предмета на делото, обуславят решението, а материалноправните са решени в противоречие с приложена практика на ВС от 1965 и от 1967 г. (основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационния контрол). Не представя практика по процесуалноправния въпрос. Това предполага квалификация на искането и по чл. 280, ал. 3 ГПК. Претендира разноски.
Ответниците по жалбата Т. М. И. и П. Т. М. изключват основанията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК със становището, че са различни въпросите, включени в предмета на делото и обсусловили изводите на въззивния съд. Претендират разноските пред касационната инстанция.
К. състав приема, че жалбата е с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело по искове по чл. 30 ЗН и по чл. 69, ал. 1 ЗН и не попада в ограниченията на чл. 280, ал. 2 ГПК. К. е надлежно легитимиран – ищецът, на когото единствено принадлежи интересът от отмяна. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Жалбата е редовна и допустима, но въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол.
За да потвърди първоинстанционното решение и да отхвърли исковете срещу първата ответница, въззивният съд е приел, че началото на срока на погасителната давност по иска за намаляване на дарението по договора по н. а. № 101/ 2003 г. е датата на откриване на наследството на наследодателя М. М. и към предявяване на исковете е изтекъл общият 5-годишен срок по чл. 110 ЗЗД. Не е възприет доводът, че погасителната давност има своето начало в по-късен момент – датата, на която е влязло в сила решението за прогласяване нищожността на договора по н. а. № 101/ 2003 г. като привиден, прикриващ дарение. Искът по чл. 30 ЗН е отхвърлен като погасен по давност, а обусловеният за делба – поради липса на източник на съсобственост.
За да потвърди първоинстанционното решение и да отхвърли исковете срещу втората ответница, въззивният съд е съобразил, че дарители по договора по втория нотариален акт са наследодателите М. М. и П. М.. Неоснователността на иска по чл. 30 ЗН за намаляване на дарението от М. М. е извел чрез препратка към вече развитите мотиви, ако и да е зачел задължителното действие на друго влязло в сила решение за прогласяване нищожността и на този договор като привиден, прикриващ дарение (чл. 297 ГПК). Неоснователността на иска по чл. 30 ЗН за намаляване на дарението от П. М. въззивният съд е извел от това, че втората ответница не е сред лицата, непосредствено призовани да я наследят и от неспазеното изискване на чл. 30, ал. 2 ЗН. Този иск по чл. 30 ЗН е отхвърлен поради пречка за възникване на потестативното право, а обусловеният за делба – поради липса на източник на съсобственост.
Следователно повдигнатите материалноправни въпроси са включени в предмета на делото и обуславят решението. Въззивният съд ги е решил в съответствие с ППлВС № 7/ 1973 г, ТР № 1/ 04.02.2005 г. по тълк. д. № 1/ 2005 г. и ТР № 3/ 2013 г. по тълк. д. № 3/ 2013 г. на ОСГК на ВКС. И двата са частен случай на извършеното нормативно тълкуване, след което съдилищата са длъжни да приемат че: 1) правото по чл. 30 ЗН за намаляване на дарение се ползва с общия срок на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД и той започва да тече от датата на откриване на наследството на дарител (т. 3, б. „г” ППлВС); 2) наследници по закон по смисъла на чл. 30, ал. 2 ЗН са само непосредствено призованите към наследяване, а не всички възможни (ТР № 1/ 04.02.2005 г) и 3) приемането на наследството по опис е материалноправна предпоставка на правото да се иска намаляване на дарствено разпореждане спрямо лице, което не е призовано да наследява (ТР № 3/ 2013 г). Изложеното изключва неободимостта настоящият състав да изследва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Приложената от касатора практика на ВС предхожда тълкувателните актове. Оттук възможностите са две: 1) тя да е по различни въпроси или 2) да провежда погрешната практика, преодоляна с тълкувателните актове.
По процесуалноправният въпрос въззивният съд е изложил мотиви, но те надхвърлят предмета на делото. Следователно общото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по този въпрос е необосновимо.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът е длъжен да възстанови разноските, сторени от всяка ответница пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решението от 01.12.2014 г. по гр. д. № 14 317/ 2014 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. И. М. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Т. М. И. и на П. И. И. суми от по 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.