4
Р Е Ш Е Н И Е
№ 356
С., 25.09.20012 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и дванадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
Членове: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при секретаря Стефка Тодорова, изслуша докладваното от съдията Цачева гр.д. № 773 по описа за 2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 290 ГПК.
С определение № 117 от 02.02.2012 година е допуснато касационно обжалване на решение № 698 от 09.02.2011 година по гр.д. № 11721/2010 година на Софийски градски съд в частта му, с която са уважени обективно съединени искове квалифицирани с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ вр. с чл. 225, ал.1 КТ и чл. 228, ал.2 КТ вр. с т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г., предявени от А. О. Г. от [населено място] против [фирма], [населено място].
Касационно обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по материалноправните въпроси по приложението на чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 74 КТ дължи ли се обезщетение за оставане без работа след незаконно уволнение на чужд гражданин с разрешение за временно пребиваване в страната, както и действителна ли е уговорка за обезщетение, дължимо независимо от основанието за прекратяване на трудовото правоотношение.
По приложението на чл. 225, ал.1 КТ вр. с чл. 70, ал.1 ЗНЗ:
Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ, при незаконно уволнение, работникът има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца. Съгласно чл. 73, ал.1 от Закона за насърчаване на заетостта, трудовите и осигурителните отношения на чужденци, наемани на територията на Република България от местни работодатели, се уреждат по условията на българското трудово и осигурително законодателство, т.е. при незаконно уволнение на чужд гражданин, работодателят дължи обезщетение при условията на чл. 225, ал.1 КТ. Времето, за което се дължи обезщетение, независимо от гражданството на лицето, е в зависимост от периода на оставане без работа в рамките на шест месеца след уволнението. Периодът, за който се дължи обезщетение не е обвързан от срока за разрешение за работа в България, тъй като продължителността на този срок е в зависимост от поведението на работодателя – съгласно чл. 70, ал. 2 и чл. 72, ал. 2 ЗНЗ, разрешението за работа по трудово правоотношение се издава от Агенцията по заетостта по искане на местния работодател, по чието искане е и продължаването на срока на разрешението.
По приложението на чл. 74, ал.4 КТ относно уговорката за обезщетение при уволнение:
Съгласно чл. 66, ал. 2 КТ, с трудовия договор страните могат да уговорят всички условия, свързани с предоставянето на работна сила, които не са уредени с повелителни разпоредби на закона и са по-благоприятни за работника от установените с колективен трудов договор. Когато между страните по трудовия договор е постигнато съгласие, че при извършено от работодателя уволнение на служителя се дължи обезщетение в размер на определен брой месечни възнаграждения, уговорката е валидна, тъй като не нарушава повелителни разпоредби на закона и доколкото уговорения срок за обезщетение не е по-кратък от предвидения в чл. 222 КТ или в Колективен трудов договор. Уговорката е валидна винаги, когато уволнението е по причина на работодателя, независимо от основанието за уволнение – съкращаване на щата, намаляване обема на работата, спиране на работата и пр., но не и в случаите, когато извършеното от работодателя уволнение е по причина на работника – дисциплинарно уволнение, по писмено искане на работника, при липса на качества на работника за ефективно изпълнение на работата и пр. Уговореното обезщетение при уволнение по причини на работодателя обаче се дължи само в случаите, когато уволнението е законно или когато уговореното обезщетение е за повече месечни възнаграждения от предвидените в чл. 225, ал.1 КТ, но само за разликата в броя на месечните трудови възнаграждения. Аналогично на обезщетението по чл. 222, ал.1 КТ, това обезщетение не може да се кумулира с обезщетението за незаконно уволнение, тъй като е уговорено за покриване на същите претърпени от работника вреди поради оставане без работа след уволнението.
С влязло в сила решение № 698 от 09.02.2011 година по гр.д. № 11721/2010 година на Софийски градски съд е уважен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ, предявен от А. О. Г. от [населено място] против [фирма], [населено място] – уволнението на ищеца, извършено от работодателя със заповед № 359ЧР от 30.09.2005г. на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ е признато за незаконно и заповедта за уволнение отменена. С решението са уважени и обективно съединените искове с правно основание чл. 344, ал.1, т.3 КТ и чл. 228, ал.2 КТ вр. с т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. Прието е, че обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ се дължи за времето от уволнението до изтичане на срока на трудовия договор, който срок по отношение на ищеца като чужд гражданин, съгласно чл. 70, ал.1 ЗНЗ е в зависимост от срока за разрешение за работа в България, предвид което е присъдено обезщетение в размер на 31050 лева. Като основателен е уважен и искът за обезщетение в размер на 57500 лева, уговорено при прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя – прието е, че клаузата за обезщетение при прекратяване на трудовия договор от работодателя по т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. е валидна, независимо от причината за прекратяване на трудовото правоотношение.
В касационната жалба против въззивното решение, подадена от [фирма], се поддържа, че в нарушение на закона съдът е присъдил обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ на чужд гражданин и без да е установено, че след уволнението ищецът е останал без работа. Изложени са доводи за неправилност на решението в частта му, с която е присъдено обезщетение на основание т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. Поддържа се, че клаузата е недействителна като противоречаща на закона, а изводът на съда за основателност на претенцията е необоснован, явяващ се в противоречие с принципа за добросъвестно упражняване на правата по трудово правоотношение.
Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационното оплакване за неправилно приложение на чл. 225, ал. 1 КТ по отношение на чужд гражданин е неоснователно. Предвид изложените мотиви по приложението на чл. 225, ал. 1 КТ, обезщетение поради незаконно уволнение е дължимо независимо от гражданството на лицето, когато трудовия договор е сключен по искане на български работодател. Ищецът е сключил процесния трудов договор след получено по искане на работодателя разрешение за работа в България – решение № 548 от 14.02.2004 г. на А. по заетостта, издадено по искане на [фирма] (чиито правоприемник е ответника), а искането за продължаване на разрешението е било в правомощията на ответника.
Касационното оплакването, че обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ е присъдено без доказателства, че уволненият служител е останал без работа след уволнението е неоснователно. От доказателствата по делото (трудова книжка и констатация на съда по определение от съдебно заседание от 11.06.2007 г.) е установено, че след прекратяване на трудовия договор с ответника, ищецът не е постъпвал на работа по трудово правоотношение, поради което изводите на съда за дължимост на обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ са правилни.
Неоснователно е и доводът за недействителност на клаузата по т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. Постигнатата между страните договореност е за обезщетение, дължимо при прекратяване на трудовия договор по причини на работодателя, поради което клаузата е валидна. В нарушение на материалния закон обаче съдът е присъдил обезщетение за целият уговорен период от пет месеца, независимо, че уволнението е признато за незаконно и при присъдено обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ. Смисълът на уговорката по т. 13 от трудовия договор е да се обезщетят вреди от уволнението за срок от пет месеца, поради което кумулирането му с обезщетението по чл. 225, ал.1 КТ е в нарушение на закона. Срокът за който обезщетението е дължимо е за разликата между уговорения период и периода, за който е присъдено обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ.
Несъобразявайки изложеното, въззивният съд е постановил обжалваното решение в нарушение на материалния закон, поради което решението в частта, с която искът за обезщетение по т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. е уважен над 31050 лева следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и по арг. от чл. 293, ал.3 ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което искът се отхвърли за разликата между 31050 лева и 57500 лева.
Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал.2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 698 от 09.02.2011 година по гр.д. № 11721/2010 година на Софийски градски съд, ІV „г” състав в частта му, с която предявеният от А. О. Г. със съдебен адрес [населено място] против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 357 КТ вр. с т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. е уважен за разликата над 31050 лева до 57500 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. О. Г. със съдебен адрес [населено място] против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 357 КТ вр. с т.13 от трудов договор от 01.02.2005 г. за разликата над 31050 лева до 57500 лева.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: