О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 365
[населено място], 26.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на първи февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2163 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя М. Т., чрез пълномощника адв.Й. И. срещу решение № 696/02.04.2015г. по в.т.д. № 3611/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в в частта, с която е отменено частично решение № 319/23.03.2011г. по т.д. № 1104/2009г. на СГС, ТО, 2-ри с-в и е осъден касаторът да заплати на [фирма] на осн. чл.79, ал.1 вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД сумата в размер общо на 293 359,68лв., представляваща пропорционално увеличено възнаграждение на консултанта, дължимо по сключен на 05.06.2006г. между страните договор за консултантски услуги за м.09, м.10 и м.11.2007г. по проект „У. Фър 1“ и за м.03, м.04, м.05, м.06, м.07 и м.08.2008г. по проект„У. Фър 2“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът [фирма] в писмения отговор на касационната жалба оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по същество основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение апелативният съд е приел, че е сезиран с иск на осн. чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на допълнително възнаграждение на изпълнителя по сключен на 05.06.2006г. между страните консултантски договор. Разгледал е клаузите по договора, с които [фирма] се е задължило да осъществи услуги във връзка с изпълнение на два проекта по изграждане на конкретни обекти и свързаните с това дейности по проектиране, управление на разходите, тръжна процедура, строителство, завършване и общи. Апелативният съд е съобразил, че е било договорено възнаграждение за консултанта, платимо от касатора в размер на 324 000 евро за 15 месеца срок на изпълнение на договора по първия проект /до 05.09.2007г./ и 342 000 евро за 18 месеца по втория проект /до 05.12.2007г./, като сумите не включват ДДС. САС е констатирал постигнатата между страните изрична договорка по Приложение С, че при значително забавяне на проекта извън контрола на изпълнителя / напр. стратегическо решение, стачка, недостиг на материали или работна ръка и др./ на последния се полага пропорционално увеличение на възнаграждението. Строителството на обектите е било възложено на [фирма] по договори между последното и касатора, сключени на 24.11.2006г. за първия обект и на 22.03.2007г. за втория обект с договорени срокове за завършване на строителството: 16.09.2007г. и респ. 30.06.2008г. / съобразно анекс към втория договор /. Въззивната инстанция е приела, че обектите са завършени след изтичане на сроковете за завършване на проектите по договора за консултантски услуги предвид издадените сертификати за завършване на 04.01.2008г. за „У. Фър 1“ и на 26.08.2008г. за „У. Фър 2“ . След обсъждане на всички събрани доказателства, вкл. и на назначената при повторното разглеждане на спора основна и допълнителна СТЕ, САС е намерил, че причините за забавата в изпълнението са комплексни- обусловени са от действието/бездействието на консултанта, възложителя и строителя. Консултантът е допуснал забава при издаване на change order assessment /C./, като тяхното издаване се налага от направени предложения от строителя за промени / в интериорния проект, включване на допълнителни или променени СМР във връзка със СПА центъра, допълнително озеленяване и пр./, които основно са инициирани от инвеститора. Решаващият съд е съобразил, че тези промени са направени в последните етапи на строителството, при това при изрично изразени резерви от консултанта по отношение декларираната от строителя готовност за завършване на строителството в срок. Строителят е допуснал забавяне в доставката на материали, не е осигурил достатъчна работна сила и адекватна логистика на оборудването. САС е възприел заключението на вещото лице, че отклонението на консултанта от допустимия срок за издаване на С. не може да се разглежда като водещ, единствен и изключителен фактор за удължаване процеса на строителство. Съдът е изходил от спецификата на работата по изграждане на конкретните обекти, която налага взаимосвързаност на всички ангажирани субекти по изпълнението и недостатък или промяна в работата на който и да е от тях рефлектира върху предначертаната организация на строителството. Въззивната инстанция е съобразила изводите на вещото лице по СТЕ, че забавата на всеки един от участниците в процеса на изпълнение на обектите не може да се дефинира отделно и се определи в процентно съотношение какво участие има всеки един от тях в причините, довели до забавяне в изграждането и приключването на проектите. Тълкувайки вложеното от страните по консултантския договор съдържание в условието „извън контрола“ по Приложение С, уреждащо пропорционалното възнаграждение на консултанта за допълнителния срок, САС е намерил, че такова възнаграждение не се дължи на консултанта единствено само при изключителна негова вина за забавата. След като е констатирал, че консултантът е продължил да работи по проектите и след крайните договорени срокове за изпълнението им до тяхното фактическо цялостно завършване, то апелативният съд е заключил че се дължи от касатора заплащане на възнаграждение в размер общо на 293 359,68 лв. по процесния договор. В този смисъл е отменил частично първоинстанционното решение и постановил ново за осъждане на касатора.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: “ 1/ Обвързан ли е от указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение въззивният съд от гледна точка на даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици?; 2/ По иска за ангажиране на отговорност за договорно неизпълнение, респ. забава в изпълнението представлява ли вината юридически факт иманентно съдържащ се в самата договорна отговорност и предпоставящ съществуването й и съответно в случай на наличието на оборима презумпция за вина чия е тежестта да обори презумпцията?; 3/ В процеса по реализиране отговорността на изпълнителя по договора за изработка с пълно и главно доказване ли трябва да се обори презумпцията за небрежност на изпълнителя?; 4/ Виновно ли е поведението на консултанта, когато консултира и изготвя договор за строителство, в който сроковете не са съобразени с консултантския договор и сроковете по него?; 5/ Извън контрола на изпълнителя ли е спазването на сроковете по договора за консултантски услуги?; 6/ Следва ли да се зачетат съвпадащите изявления на страната относно факти, неизгодни за нея и релевантни за спорното право и какво значение имат като доказателствено средство? ; 7/ Вярно ли е, че по договор за изработка изпълнителят дължи резултат и услугите се престират на риск на изпълнителя? ; 8/ По договор за изработка, в който страните са договорили вида и обема на услугите и дължимата за тях цена, допустимо ли е при положение, че цената за договореното вече е била платена, да се претендира допълнително възнаграждение за същите услуги, единствено поради предоставянето на услугите извън договорените срокове?“
Касаторът въвежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване както следва :
По първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното решение със задължителната практика на ВКС съобразно Решение № 246/15.01.2014г. по гр.д. № 3417/13г. на ВКС, II г.о.; Решение № 503/02.09.2011г. по гр.д. № 237/10г. на ВКС, II г.о.; Решение № 52/01.03.2012г. по гр.д. №485/11г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 80/08.05.2012г. по гр.д. № 1315/10г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 606/013.11.2009г. по гр.д. № 256/09г. на ВКС, II г.о.; Решение № 218/14.11.2013г. по гр.д. № 2324/13г. на ВКС, II г.о.; Решение № 55/14.04.2014г. по гр.д. № 12/13г. на ВКС, II г.о.; Решение № 209/12.11.2013г. по гр.д. № 32/13г. на ВКС, I г.о.; Решение № 195/04.07.2012г. по гр.д. № 632/11г. на ВКС, I г.о.
По втория въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 158/30.09.2013г. по т.д. № 679/12г. на ВКС, II т.о.; Решение № 397/11.10.2011г. по гр.д. № 1569/10г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 123/30.05.2011г. по гр.д. № 890/10г. на ВКС, III г.о.
По трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 1050/21.10.1991г. по гр.д. № 853/91г. на ВС, I г.о. и Решение № 469/21.02.1972г. по гр.д. № 3196/71г. на ВС, II г.о.
По четвърти и пети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 2834/19.11.1974г. по гр.д. № 1895/74г. на ВС, I г.о. , а по пети въпрос и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като липсвали постановени решения от ВКС по този въпрос, а с отговора му ще се отстранят неясноти и непълноти на закона.
По шести въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 1329/11.07.1995г. по гр.д. № 2372/94г. на ВС, V г.о . и Решение № 1/19.03.2001г. по гр.д. № 687/2001г. на ВС, II г.о .
По седми и осми въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие със задължителната практика на ВКС по Решение № 663/07.03.1957г. по гр.д. № 1388/57г. на ВС, IV г.о .
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
ВКС намира, че поставеният от касатора първи въпрос покрива изискването за наличие на общо основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на САС. Не е налице допълнителният критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните съображения: Обжалваното въззивно решение е постановено след връщане на делото от ВКС по реда на чл.294 ГПК. В решенията на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, на които се позовава касаторът е прието, че съгласно чл.294, ал.1 ГПК когато отменя въззивното решение и връща делото за ново разглеждане, ВКС дава указания относно тълкуването и прилагането на закона, които са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото. Указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават съда да приеме правната квалификация на иска, посочена в касационното решение, както и какви процесуални действия трябва да извърши или повтори и кои процесуални действия може да извърши. Задължителността на указанията на касационната инстанция се отнася само към правилното приложение на закона, докато по събраните нови доказателства въззивният съд извърша преценката си по вътрешно убеждение и въз основа на него изгражда своите изводи относно фактите по делото. В конкретния случай в отменителното решение касационната инстанция е дала указания по тълкуване и прилагане на нормата на чл.154, ал.2 ГПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.81, ал.1 ЗЗД в смисъл, че общият принцип за презумпция за виновност при наличие на неизпълнение на поети с договора задължения, означава, че в тази хипотеза всяка неизправна страна следва да обори презумпцията за наличие на вина за неизпълнение на поети от нея договорни задължения. Поради което ВКС е указал на апелативния съд при новото разглеждане на спора да изследва причините за забавата и да изпълни задължението си по чл.195, ал.1 ГПК за служебно назначаване на техническа експертиза със задача след проверка на цялостната строителна документация по изграждане на двата обекта да даде заключение за причините довели до забавата в изпълнението и приемането на сградите, след което съдът да прецени, дали тези причини са следствие от виновно поведение от страна на възложителя, изразяващо се в лошо или неточно или забавено изпълнение на неговите задължения по договора, с оглед понасяне на отговорност пред консултанта. Следователно задължителните указания на ВКС не касаят дадено в отменителното решение тълкуване на установените по делото факти и правните им последици, а събиране на нови доказателства чрез назначаване на СТЕ с конкретна задача и въз основа на тях да се изследват релевантните за конкретния спор въпроси относно причините за забавата и дали се установява обуславящо за тях виновно поведение на възложителя. При новото разглеждане на спора САС е назначил указаната експертиза, като в мотивите на постановения от него съдебен акт е изложил преценката си кои релевантни за спора факти въз основа на новите заключения / основно и допълнително/ на вещото лице счита за осъществени – детайлно е констатирал причините за забавата в изпълнение на проектите, в каква обусловеност се намират действията/бездействията на възложител, строител и консултант, предвид договорения обем задължения за всеки от тях и спецификата на конкретните проекти. Към така установените нови факти по делото въззивният съд е приложил визираните в отменителното решение на ВКС правни норми и е приел за настъпили определени правни последици. Следователно не е налице произнасяне от САС с обжалваното решение в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС по приложението на чл.294, ал.1 ГПК. В изложението по този първи въпрос касаторът навежда доводи за необоснованост на изводите на въззивния съд при обсъждане на заключенията на вещото лице по изслушаните СТЕ, но тези оплаквания могат да бъдат проверени в последващ етап от касационното производство, само ако касационната жалба бъде допусната до касационно обжалване.
По същество вторият поставен въпрос представлява част от дадените с отменителното решение на ВКС задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона, поради което настоящият състав приема, че той се включва в обсъдения по-горе въпрос. Поради което и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по него се явява неоснователно. В допълнение може да се посочи, че САС не е приел, нещо различно като отговор от дадения такъв с Решение № 158/30.09.2013г. по т.д. № 679/12г. на ВКС, II т.о. Конкретните причини за удължаване срока за завършване на обектите, поведението на отделните участници и как то е допринесло за тях са разгледани в контекста на указанията на ВКС за изясняване на проблема дали е налице виновно поведение от страна възложителя в изпълнение на неговите задължения по договора с оглед достигане на краен извод следва или не възложителят да понесе отговорност пред консултанта за пропорционално увеличаване на възнаграждението на последния при значително забавяне в изпълнението на проекта. Останалите цитирани от касатора решения на ВКС – Решение № 397/11.10.2011г. по гр.д. № 1569/10г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 123/30.05.2011г. по гр.д. № 890/10г. на ВКС, III г.о. не изпълват съдържанието на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като първото от тях е постановено по реда на чл.303, ал.1, т.1 ГПК, а второто е по въпрос различен от повдигнатия в изложението.
Третият поставен от касатора въпрос излиза извън хипотезата на предявения в настоящия процес иск, тъй като същият не е за реализиране отговорността на консултанта по договор за изработка, а за ангажиране отговорността на възложителя по клауза за заплащане на допълнително възнаграждение. Освен това въззивният съд не е отрекъл необходимостта от главно и пълно доказване за оборване на законово създадена презумпция, а е приел с оглед на събраните доказателства, че не е налице изключителна вина на консултанта за забавата. Не е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото Решение № 1050/21.10.1991г. по гр.д. № 853/91г. на ВС, I г.о. и Решение № 469/21.02.1972г. по гр.д. № 3196/71г. на ВС, II г.о. не попадат сред задължителната съобразно разясненията по т.2 от ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС практика на ВКС.
Четвърти, пети и осми въпроси не представляват по естеството си материалноправни или процесуалноправни въпроси представляващи общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Така формулирани те предполагат проверка на правилността на обжалваното решение, касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд и обсъждане на събраните по делото доказателства, поради което по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване.
Повдигнатият с шести въпрос по изложението проблем за направено по процесните С. признание от консултанта не е обсъждано от въззивния съд, а и с оглед нормата на чл.175 ГПК то следва да се преценява съобразно всички доказателства по делото и не се ползва с абсолютна доказателствена сила. Предвид липсата на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК обжалваното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по този въпрос.
По седмия от поставените въпроси апелативният съд не е дал решение различно от застъпеното от касатора, а именно че при договор за изработка се дължи от изпълнителя резултат. По отношение на риска не е прието, че той не е за изпълнителя, а е съобразено конкретно договореното от страните по Приложение С като условие кога удължаването на срока на изпълнение стои извън отговорността /„контрола“/ на консултанта. Следователно липсва общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
Разноски за производството не се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 696/02.04.2015г. по в.т.д. № 3611/2013г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 с-в в частта, с която е отменено частично решение № 319/23.03.2011г. по т.д. № 1104/2009г. на СГС, ТО, 2-ри с-в и е осъдено [фирма], [населено място], да заплати на [фирма], [населено място] на осн. чл.79, ал.1 вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД сумата в размер общо на 293 359,68лв., представляваща пропорционално увеличено възнаграждение на консултанта, дължимо по сключен на 05.06.2006г. между страните договор за консултантски услуги за м.09, м.10 и м.11.2007г. по проект „У. Фър 1“ и за м.03, м.04, м.05, м.06, м.07 и м.08.2008г. по проект„У. Фър 2“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.