О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 368
София, 08.04.2016
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети април, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦЕНКА ГЕОРГИЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия Папазова гр.д.№ 1285 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадени две касационни жалби от В. М. Л. от [населено място] и от прокурор в Апелативна Прокуратура П. против въззивно решение № 243 от 21.12.2015г. по в.гр.д.№ 603/2015г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 1425 от 24.07.2015г. по гр.д.№ 371/2015г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен иска с правно основание чл.2б ЗОДОВ за сумата над 5 000лв. до 10 000лв. и вместо това е постановено друго,с което в полза на В. М. Л. е присъдена допълнително сумата от 5 000лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушение на правото й на разглеждане и решаване на делото в разумен срок при продължило 8 години, 3 месеца и 24 дни срещу нея наказателно производство /по сл.д.№ 151/2006г.,н.о.х.д.№ 1091/2006г. на ПРС, в.н.о.х.д. № 1794/2007г. на ПОС, н.о.х.д.№ 7887/2010г. на ПРС, в.н.о.х.д.№ 163/2012г. на ПОС, н.о.х.д.№ 1625/2012г. на ВКС, в.н.о.х.д.№ 88/2013г. на ПОС, н.о.х.д.№ 1881/2013г. на ВКС/ за престъпление по чл.290 ал.1 НК, по което е оправдана с решение по н.о.х.д.№ 1881/2013г. на ВКС, ведно със законната лихва, считано от 5.02.2015г. и е потвърдено решение № 1425 от 24.07.2015г. по гр.д.№ 371/2015г. на Пловдивски окръжен съд в останалата част досежно иска с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ, който е уважен до размер на 7 000лв. и са присъдени следващите се разноски.
Жалбите са подадени в срок и са срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта им, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като прецени изложените доводи и данните по делото, намира следното :
Досежно иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ въззивният съд е приел, че обезщетение в размер на 7 000лв.е достатъчно да обезщети претърпените неимуществени вреди в резултат на незаконно воденото производство. Аргументирал се е с факта, че обвинението не е за тежко по смисъла на НК престъпление, наложена е най-леката мярка за неотклонение е „подписка”, както и че търпените болки и страдания са в „рамките на обичайните за лице в такова положение”. Относно заключението на приетата по делото медицинска експертиза, установяваща заболяване на щитовидната жлеза „хипотиреоидизъм” при ищцата с давност от пет години, съвпадаща с воденото производство, съдът е счел, че няма доказателства, сочещи че именно преживеният стрес е определящата причина за появяване за заболяването.
Относно иска по чл.2б ЗОДОВ, въззивният съд го е приел за основателен, като е определил обезщетение от 10 000лв. Счел е, че прекомерното забавяне е по вина на разследващите органи, които своевременно не са проявили необходимата активност да предприемат действия за разпит на свидетели и на обвиняемата, вместо което са спирали производството. Освен това се касае за производство за лъжесвидетелстване по чл.290 НК, което не може да се определи като сложно от фактическа и правна страна /състава му включва установяване на два елемента: потвърждаване/затаяване на истина и действие на лицето като свидетел пред орган на власт/. По делото е имало един обвиняем и не са събирани многобройни доказателства. В мотивите си съдът е акцентирал и на факта, че цялото производство /при което прокуратурата двукратно е повдигала и поддържала обвинение/ е водено за деяние, което изначално не съставлява престъпление. Посочил е, че в конкретния случай вредите не се нуждаят от изрично доказване, тъй като причиняването им е естествена и закономерна последица на установеното нарушение на правото да се разгледа и реши спора в разумен срок.
При тези мотиви, като основание за допустимост касаторът В. Ж. И. се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.1 от ГПК с твърдение, че въззивният съд е постановил акта си в противоречие с установената практиката /решения на ІІІ г.о. с № 187 от 3.12.2015г. по гр.д.№ 829/2015г. и № 292 от 11.03.2015г. по гр.д.№ 3435/2014г./ по въпрос, касаещ задължението на въззивния съд да съобарзи всички обективно съществуващи обстоятелства при определяне размера на обезщетението съобразно ППВС № 4/1968г. и дали при повдигнато обвинение за деяние, което изначално не съставлява престъпление, по което производството е продължило 8 години, 3 месеца и 24 дни, проявеният явен непрофесионализъм не обосновава завишен размер на обезщетение, с оглед драстичното нарушение на задължението прокуратурата да повдига и поддържа обвинения единствено за извършени престъпления?
Касаторът Прокуратура на РБ се позовава на основанията за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса за критерия за точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, във връзка с който прилага постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС. Желае да се допусне касационно обжалване и на основание чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпроса за начина, по който се определя продължителността на производството, за което се дължи обезщетение по чл.2б ЗОДОВ и по-специално – дали се включват и извънредните способи или делото се счита за приключено с изчерпване на инстанционното производство.
Срещу подадените касационни жалби не са постъпили отговори.
Първият поставен и от двамата касатори въпрос, касае критериите, въз основа на които се определя обезщетението за неимуществени вреди по ЗОДОВ и дали в случая те са съобразени. По него практиката е многобройна, при това единна и непротиворечива и по мнение на настоящия съдебен състав, е приложена точно от въззивния съд. Критериите за понятието „справедливост” отдавна са наложени с т.ІІ от ППВС №4 от 23.12.1968г.,т.3 и т.11 от ТР № 3 от 22.04.2004г. и т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001г. и те се прилагат съобразно релевантните факти и обстоятелства, установени за всеки отделен случай. В настоящия – видно от гореизложените му мотиви – въззивният съд е постановил акта си съобразно презумцията, че прекомерно дългото производство неизбежно причинява вреди, като съобразно нея той е дал паричната оценка на дължимото обезщетение, а относно иска по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е съобразил продължителността на воденото производство, неговия характер, вида и тежестта на деянието, за което е повдигнато обвинение, отражението му върху общественото положение на обвиненото лице, всички следващи се от житейската логика вреди, свързани със засягането на честта и достойнството на неправилно обвиненото лице, причинените му негативни емоции и психологически проблеми, както и тяхното конкретно негативно отражение. В случая следва да се има пред вид, че общо присъденият размер като обезщетение за причинените неимуществени вреди в резултат както на упражнената процесуална принуда от незаконно обвинение, така и от липсата на проведено ефективно разследване в разумен срок възлиза на 17 000лв., която сума е определена при отчитане на само на индивидуалните особености, но и на обществените – икономическите условия в страната, жизнения стандарт, възприемането на понятието „справедливост” на настоящия етап от развитието на обществото в държавата, съобразно реалните доходи.
Относно втория поставен въпрос в жалбата на В. Л., следва да се посочи, че отговорността по ЗОДОВ е обективна. Съдът при определяне на обезщетението не изследва въпроса за вината на органа, причинил увреждането, а се ръководи от наличието на вреда. В този смисъл обстоятелството релевантно за размера на обезщетението е наличието на допуснато нарушение от страна на прокуратурата, а не в каква степен то следва да бъде оценено /като драстично или не, дали е професионално или не/.
По втория въпрос, поставен от Прокуратурата, също не следва да се допуска касационно обжалване. В постановени по реда на чл.290 ГПК свои решения /например № 66 от 2.04.2015г. по гр.д.№ 5813/2014г. на ІІІ г.о., по гр.д.№ 5721/2015г. на ІІІ г.о.,/ ВКС нееднократно е посочвал, че в производството по чл.2б ЗОДОВ съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение на правото на разглеждане на делото в разумен срок съобразно примерно посочените в закона /чл.2б ал.2/ критерии, но прилага и съобразява стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно последните ЕСПЧ не взема пред вид извънинстанционните производства, в които се решава въпроса дали да се уважи искането за възобновяване /например §18 от Жуси срещу Франция № 42277/1998г./ Но ако искането за възобновяване бъде уважено /както двукратно е било при настоящето производство/, се възстановява висящността на спора и в тези случаи се взема пред вид общата продължителност на производството – първоначалното и възобновеното. Общата продължителност се изчислява като се събират периодът от първото производство до приключването му и периодът след възобновяването до приключването му /§14-15 от А. срещу Румъния № 73502/2006г., §32 М. срещу България № 69316/2008г./
Мотивиран от изложеното, като счита, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 243 от 21.12.2015г. по в.гр.д.№ 603/2015г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.