4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 386
С. 13.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в закрито заседание на 11 март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Ценка Георгиева
ЧЛЕНОВЕ: Мария Иванова
Илияна Папазова
разгледа докладваното от съдията Ц. Г.
дело № 6558/2013 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото.
Ищецът П. Л. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Ал. Л., обжалва въззивното решение на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б с-в, от 24.06.2013г. по в.гр.д. № 6666/2013г. в частта, с която е потвърдено решението на Софийски районен съд, 58 с-в, № 248 от 02.05.2012г. по гр.д. № 61776/2010г. в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 128 КТ за сумата от 2 954,55 лв. неизплатена сума за допълнително трудово възнаграждение.
От ищеца е постъпила и частна жалба срещу същото решение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната му жалба в частта, с която е обжалвано отхвърляне на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 3100 лв. до 22 418,88 лв.
Ответникът [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. М. обжалва въззивното решение на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от П. Л. К. искове по чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ.
Всяка от страните оспорва касационната жалба на противната страна.
І. Върховният касационен съд, състав на трето г.о. намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение ВКС съобрази следното:
За да постанови решението въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищецът П. Л. е заемал длъжност „началник отдел бункероване” по безсрочно трудово правоотношение. От правна страна е приел, че исковете с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1, 2, 3 КТ са основателни поради недействителност на допълнителното споразумение № 102 от 09.11.2009 г. /с което трудовото правоотношение е изменено в срочно/ на основание чл. 74 ал. 1 КТ във вр. чл. 68 ал. 3 КТ. Поради недействителност на клаузата за срок на трудовия договор, извършеното на основание чл. 325, т. 3 КТ уволнение – поради изтичане на уговорения срок, е незаконосъобразно. Приел е, че недействителността не е констатирана служебно от съда, тъй като в исковата молба има позоваване както на заплашване от страна на работодателя, така и са изложени доводи за “нищожност” поради противоречие със закона – трансформиране на безсрочното Т. в срочно Т.. Дейността на ищеца не е с временен, краткотраен или сезонен характер, нито работодателят е установил други обективни икономически или технологични причини. Ответникът не е доказал и наличието на “изключение” по чл. 68 ал .4 КТ във вр. § 1 т. 8 от ДР на КТ.
Относно претенцията за присъждане на неизплатено допълнително трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда, съдът е приел, че ищецът не е доказал фактическия състав – че е възникнало за ответника задължение за заплащане в пълен размер на допълнителното възнаграждение, така както е посочено в Правилника за реда и начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение, съобразно Наредбата за структурата и организацията на работната заплата.
1. По жалбата на ищеца:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване ищецът моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК по въпросите: възможно ли е във Вътрешните правила за организация на работната заплата работодателят да предвижда по-благоприятен за работника режим на допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда, а именно като го предвижда като такова с постоянен характер; при положение, че допълнителното трудово възнаграждение за постигнати резултати от труда е уредено от Вътрешните правила за организация на работната заплата като такова с постоянен характер, то тогава върху кого лежи доказателствената тежест в процеса относно факта, че такова възнаграждение не се е следвало на работника. Прилага решение на Районен съд Ботевград на което липсва отбелязване за влизане в сила.
ВКС намира, че и двата въпроса съдържат условие /че допълнителното възнаграждение е с постоянен характер/, което не е възприето от съда. По този въпрос съдът е приел, че за процесния период по-голямата част от допълнителното възнаграждение е било заплатено, а относно незаплатена разлика от 2954,55лв. ищецът не е доказал, че е възникнало за ответника задължение за заплащане в пълен размер на допълнителното възнаграждение, така както е посочено в Правилника за реда и начина на определяне на допълнителното трудово възнаграждение, съобразно Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. Т.е. съдът приема, че допълнителното възнаграждение не е с постоянен характер и не се дължи безусловно, а така както е уговорено в допълнителното споразумение от 07.11.2008г. – като възможност. Работодателят може да заплаща допълнително възнаграждение в размер до 1485 лв. за постигнати резултати от труда.
Предвид изложеното така поставените въпроси не са от значение за решаването на делото.
2. По жалбата на ответника:
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът [фирма] моли да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по въпроса „възможно ли е съдът да се произнесе по искане, с което не е бил сезиран”. Въпросът е поставен във връзка с обявяване за недействително на изменението на трудовото правоотношение от безсрочно в срочно, извършено с допълнителното споразумение № 102/09.11.2009г.
ВКС намира, че няма вероятност въззивното решение да е недопустимо в обжалваната от ответника част, за да се допусне касационно обжалване за проверка на допустимостта му. Исковата молба съдържа оплаквания за „нищожност” на посоченото допълнително споразумение поради противоречие на закона. Разпоредбата на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ по императивен начин урежда възможността за изменение на безсрочно трудово правоотношение в срочно, като при нарушение на посочените правила, съгласно чл. 68, ал. 5 КТ трудовият договор се смята сключен за неопределено време.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по жалбата на [фирма].
ІІ. По частната жалба:
Ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната му жалба в частта, с която е обжалвано отхвърляне на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 3100 лв. до 22 418,88 лв.
Относно частично неприсъденото обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ съдът е приел въззивната жалба на ищеца за процесуално недопустима. Приел е, че в първоинстанционното решение липсва отхвърлителен диспозитив относно разликата над 3100 лева до сумата от 22 418,88 лева обезщетение по чл.225 ал.1 КТ за оставане без работа за срок от шест месеца за периода 10.11.2010 г – 10.05.2011 г., поради което въззивната жалба вх.№1021219 от 23.05.2012 г в СРС в тази част има характер на искане за допълване на решението на СРС. СРС е постановил по указания на СГС решение по допълване от 28.03.2013г., което не е обжалвано от страните и е влязло в сила на 27.04.2013г. Следователно за разликата над 3100 лв. до сумата от 22 418,88 лв. обезщетение по чл.225 ал.1 КТ за оставане без работа за срок от шест месеца за периода 10.11.2010г. – 10.05.2011г. е налице влязло в сила решение между страните, което установява, че този период не е бил предмет на делото. Допълнителните решения имат силата и последиците на основното решение по делото, включително и сила на пресъдено нещо. Въпросът не може да се преразгледа отново /чл.299 ал. 2 ГПК/, липсва предмет на обжалване и производството в тази част трябва да се прекрати.
Решението, което в тази част има характер на определение, е правилно. Дори и да се приеме, че въззивната жалба на ищеца, която съдържа оплаквания по претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ в пълния й според ищеца размер, сезира надлежно въззивния съд, то претенцията в тази й част е недопустима поради липса на иск за сумата над 3100 лв. С исковата молба е заявено искане за присъждане на „обезщетение за времето от 10.11.2010г. до датата на фактическото възстановяване на работа”, без да е посочен размера на обезщетението. Поради това искът е оставен без разглеждане до посочване размера на претенцията. С молба от 2.02.2011г. ищецът е уточнил, че претендира 3100 лв. за периода от 10.11.2010г. до 10.12.2010г., за един месец. Изменение на иска впоследствие не е предприето. При тези данни липсва иск за периода над един месец след уволнението и за сумата над 3100 лв., поради което въззивната жалба в тази част правилно е оставена без разглеждане.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд, АО, ІІІ-Б с-в, от 24.06.2013г. по в.гр.д. № 6666/2013г.
ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в частта, с която е оставена без разглеждане въззивната жалба на П. Л. К. в частта, с която е обжалвано отхвърляне на претенцията по чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 3100 лв. до 22 418,88 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
Председател:
Членове: