О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 443
Гр.София, 30.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 1366/2015 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на процесуалния представител на И. Р. Я. от [населено място] – адв. И. М., против определение № 3157 от 23.12.2014 г. по ч.гр.д. № 3589/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 15737/25.07.2014 г. по т.д. № 7667/2014 г. по описа на Софийски градски съд, І-во ГО, ХІV-ти състав за прекратяване на производството по делото на основание чл. 130 ГПК, като недопустимо.
В частната жалба се съдържат оплаквания, че обжалваното определение е неправилно – необосновано и постановено в нарушение на закона, поради което се моли да бъде отменено, а делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Допускането на касационно обжалване се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, свързани със защитата на длъжника след проведено заповедно производство и процесуалната възможност при осъществено принудително изпълнение и събиране на вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение да бъде предявен иск за неоснователно обогатяване срещу кредитора.
Против частната жалба не е постъпил писмен отговор от ответната страна – Ю. БЪЛГАРИЯ АД [населено място].
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и изложените в частната жалба основания за допускане на касационно обжалване и касиране на определението, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна и против акт, подлежащ на касационно обжалване в хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Съставът на Софийския апелативен съд е бил сезиран с частна жалба против определение на СГС, ГО, ХІV състав, с което е прекратено като недопустимо производство по предявени от И. Я. Р. против Ю. БЪЛГАРИЯ АД обективно съединени искове с правно основание чл. 55 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за връщане на сумата 29 958.63 лв., платена от ищеца на ответника по изпълнително дело № 20108530400245 по описа на ЧСИ А. Д. с рег.№ 853, както и за заплащане на законна лихва върху направените при начална липса на основание плащания по изпълнителното дело, в размер на 3 503.79 лв.
В исковата молба, подадена на 24.03.2014 г., възстановяването на платените от жалбоподателя суми, събрани принудително, се претендира с оглед инициирано от него по време на изпълнителния процес досъдебно наказателно производство /понастоящем спряно/. В същото е установено, че неизвестен служител на Д. БАНКА АД – клон К., чрез съставяне на официален документ с невярно съдържание – договор за потребителски кредит № 328/29.08.2006 г. е дал възможност на Весел П. Ч. в качеството му на кредитополучател да получи без основание от Банката сумата от 15 000 лв. Установено е, че подписът на кредитополучателя принадлежи на Весел Ч., но подписите на поръчителите не са положени от посочените лица. Поради това, че не е подписал договора за кредит, ищецът счита, че с получените от него суми по изпълнителното дело Банката се е обогатила неоснователно.
За да сподели извода на първоинстанционния съд за недопустимост на така предявените искове, въззивният съд е констатирал, че съобразно издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.09.2009 г., ищецът в качеството си на поръчител по договор за банков кредит е солидарно осъден с други две лица да заплати на ответника посочените в заповедта парични суми, ведно с лихви и разноски, т.е. има качеството на длъжник. Приел е, че защитата на длъжника в заповедното производство е изчерпателно регламентирана с разпоредбите на чл. 414, ал. 1, чл. 423, ал. 1 и чл. 424 ГПК: той може да подаде бланкетно възражение пред заповедния съд в законния срок и да принуди банката да предяви иск за съществуване на вземането си; при определени предпоставки може в нов срок да подаде възражение направо до въззивния съд, както и да оспори вземането на банката по исков ред – при наличие на новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства, които не са могли да му станат известни своевременно, отново в посочен от закона преклузивен срок. Оспорването на вземането може да бъде осъществено само чрез лимитативно уредените в ГПК ред, срокове и средства, т.к. с влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, близък до силата на пресъдено нещо относно вземането. С предявения иск по чл. 55 ЗЗД ищецът се стреми да постигне идентични правни последици с горепосочените възможности за защита, които е пропуснал, поради което избраният от него способ, предприет 4 години след получаване на поканата за доброволно изпълнение /02.06.2010 г./, е недопустим.
При така формираната решаваща воля на въззивния съд за недопустимост на исковете, жалбоподателят поставя следните въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, разрешаването на които счита за значимо за развитието на правото и точното прилагане на закона:
С изтичането на сроковете по чл. чл. 414 – 424 ГПК и с влизане в сила на заповедта за изпълнение и събиране на вземането по нея, допустимо ли е предявяването на иск за неоснователно обогатяване на кредитора от лице, което не е страна по правоотношението, но от което е събрана в изпълнителното производство стойността на вземането?
При влизане в сила на заповедта за изпълнение, получава ли се някакъв ефект на силата на пресъдено нещо, който да преклудира възможността за предявяване на иск от длъжника за неоснователно обогатяване?
С влизане в сила на заповедта за изпълнение, получава ли се някакъв ефект на силата на пресъдено нещо и длъжникът може ли да се ползва от друга форма на защита, извън тази в заповедното производство?
Съставът на Върховния касационен съд намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд.
Първият въпрос не се преценява като обуславящ за крайния извод на съда, т.к. исковете не са предявени от трето за спора лице, а от длъжник в заповедното производство, който е пропуснал срока да възрази относно действителността на вземането срещу него.
Относно последиците от влязлата в сила съгласно чл. 416 ГПК заповед за изпълнение и възможностите на длъжника за защита по исков ред извън предвидената такава в заповедното производство е създадена задължителна съдебна практика, намерила израз в определения по чл. 274, ал. 3 ГПК и решения по чл. 290 ГПК, с които е било допуснато касационно обжалване именно на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тя обосновава извод за недопустимост на общите искове, предявени от длъжника против кредитора, свързани с оспорване на вземането по влязлата в сила заповед за изпълнение като несъществуващо.
Съгласно определение № 480/27.07.2010 г. по ч.гр.д.№ 221/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, предвидените в ГПК преклузивни срокове, в които длъжникът следва да оспори дължимостта на вземането чрез възражение, придават на влязлата в сила заповед за изпълнение ефект, близък до силата на пресъдено нещо, защото единствената възможност за оспорване на самото вземане са основанията по чл.424 ГПК. Извън тях и след срока по чл.424 ал.2 ГПК длъжникът не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва вземането по заповедта за изпълнение.
С определение № 956/22.12.2010 г. по ч.т.д.№ 886/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО е изяснено, че неподаването на възражение по чл. 414, ал. 1 ГПК, оттеглянето му или влизането в сила на положително съдебно решение по иска по чл. 422 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение. Оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудира, освен ако не са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК /в първия случай – при новооткрити обстоятелства и доказателства, а във втория – при новонастъпили факти след влизане в сила на заповедта за изпълнение/.
Липсват основания за изменение или осъвременяване на цитираната задължителна съдебна практика, с която обжалваното определение е изцяло съобразено, както и за възприемането на ново тълкуване, т.к. законовите разпоредби и обществените условия не са се променили впоследствие. Предвид изложеното, не са налице условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на определението до касационен контрол.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3157 от 23.12.2014 г. по ч.гр.д. № 3589/2014 г. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: