О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
София 31.03.2014 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател : БОРИСЛАВ БЕЛАЗЕЛКОВ
Членове : МАРИО ПЪРВАНОВ БОРИС ИЛИЕВ
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 482/2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат П. С., срещу решение №964 от 17.05.2013 г. по гр. дело №197/2013 г. на Софийския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 03.08.2012 г. по гр. дело №4633/2008 г. на Софийския градски съд за отхвърлянето на иска му с правно основание чл.45 ЗЗД срещу Н. В. С. и Д. М. Б. за разликата над 30 000 лв. до 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му Т. С. П..
Касационни жалби са постъпили и от Н. В. С. и В. Ф. К., трето лице помагач на Н. В. С., срещу същото решение в частта, с която е отменено решение от 03.08.2012 г. по гр. дело №4633/2008 г. на Софийския градски съд и искът е уважен за сумата 30 000 лв.
Ответникът Д. М. Б., [населено място], не е заявил стновище.
Въззивният съд е преценил, че съобразно характера и степента на търпените болки и страдания за обезщетяването на ищеца са необходими 30 000 лв. Изложени са подробни мотиви за основателността на иска в този размер. Прието е, че с влязла в сила присъда ответниците са признати за виновни в това, че на 10.01.2004 г., поради немарливо изпълнение на правно-регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност в района на [фирма] – Доменно производство, са нарушили правилата за безопасност, установени в нормативни актове и са причинили смъртта на повече от едно лице, включително и на сина на ищеца Т. С. П..
Последният е работил като пожарникар във [фирма] и при извършването на спасителна операция при възникналия пожар в Доменно производство е бил обгазен с доменен газ и е загинал.
Неговият работодател [фирма] е осъден на основание чл. 200 КТ да заплати на ищеца сумата от 27 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина му, която сума обаче не му е заплатена. Налице са всички предпоставки за присъждане обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Критерият при определяне на обезщетението за болките и страданията, претърпени от ищеца, са отношенията му с пострадалия, мъчителното понасяне и трудното преживяване на загубата на близък човек. Установено е, че ищецът е бил в близки отношения със сина си, разчитал е на неговото непрекъснато присъствие в живота си, като духовна и материална опора. Пострадалият се е грижел за баща си, почти ежедневно са се виждали и ищецът е разчитал на сина си. След като ищецът не е получил плащане на присъденото обезщетение по чл.200 КТ по аналогия следва да се приложи ТР от 6.VІ.2012 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС, с което се приема , че при уважен иск срещу деликвента по чл. 45 ЗЗД е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 226, ал.1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „ ГО”. Неоснователно е направеното възражение от ответниците за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Наличието на алкохол в кръвта и урината му не са в причинна връзка с настъпването на смъртта От медицинската експертиза се установява, че алкохолното опиване на пострадалия е най-леката стойност като са нарушени само фината координация на движенията, а високата концентрация на карбоксихемоглобин /62%/ в кръвта би причинила смъртта и без наличие на алкохол. От доказателствата по делото не може да се направи извод, че пострадалият с поведението си е допринесъл за вредоносния резултат.
Касаторът С. П. С. е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по правни въпроси за това как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди; за задължението на въззивния съд да съобрази всички установени по делото обстоятелства, за да определи справедлив размер на обезщетението. Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата. Представени са ППВС №4/23.12.1968 г. и съдебни решения.
Според касаторите Н. В. С. и В. Ф. К. в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси за това може ли да се прилага по аналогия тълкувателно решение на ВКС като трудовото правоотношение се приравни на застрахователното; длъжен ли е въззивният съд да обсъди задълбочено всички събрани доказателства по направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат и относно критерия по чл.52 ЗЗД за определяне обезщетението за неимуществени вреди и необходимостта да се извърши преценка на всички относими обстоятелства. Твърдят, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Представени са и са посочени съдебни решения.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №964 от 17.05.2013 г. по гр. дело №197/2013 г. на Софийския апелативен съд. Повдигнатите от касаторите въпроси обуславят крайното решение. Те обаче не са решени в противоречие с практиката на ВКС, не са решавани противоречиво от съдилищата и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Въззивният съд е съобразил трайно установената съдебна практика, включително и посочената от касаторите. Според нея съдът е длъжен да обсъди всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Той трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е направил всичко това. Отделил е спорните от безспорните факти и е преценявал събраните по делото доказателства с оглед спорните факти. Обсъдени са всички относими към спора доказателства включително и тези във връзка с направеното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат, както и доводите на страните като не е дадено разрешение по поставените въпроси в противоречие с трайно установена съдебна практика. Съобразена е и посочената от касаторите задължителна съдебна практика, че вредата трябва да е пряка последица от непозволеното деяние, а не резултат на случайни или изобщо несвързани с деянието обстоятелства. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида, характера и тежестта на увреждането. Съобразно разпоредбата на чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет. За да се приеме, че размерът на присъденото обезщетение е завишен или занижен, трябва да бъдат представени решения, при които при аналогични случаи са присъдени различни значително по-ниски или по-високи обезщетения за неимуществени вреди. Това не е направено. Представените от касаторите съдебни решения не се отнасят до аналогични случаи, защото са постановени при несъпоставими конкретни обстоятелства. Съобразена е и задължителната практика на ВКС /решение №230 от 12.07.2011 год. по гр. дело №1907/2009 на ВКС, IV г.о./, според която пострадалият от деликт има вземане за обезщетение за причинените вреди. Задълженият по това вземане е причинителят на вредата съгласно чл. 45 ЗЗД. В зависимост от конкретните правоотношения било на причинителя, било на пострадалия, било на жертвата с трети лица е възможно за тези лица да възникне отговорност за изплащането на пострадалия на част или цялото дължимо от причинителя обезщетение. Когато работодателят като трето лице отговаря за претърпените вреди по чл. 200 КТ, то неговата отговорност е гаранционно-обезпечителна, поради което пострадалият може да получи обезщетението само веднъж и в размера, дължим от причинителя, а работодателят, изплатил обезщетението на пострадалия винаги има регрес към причинителя и отговорните за неговото деяние. Причинителят на вредата не може да се освободи от отговорност пред пострадалия поради осъждането на трето лице. Той може да се освободи от отговорност само чрез възражение за плащане, тъй като само плащането погасява вземането на пострадалия. Определеният от съда размер на обезщетението не обвързва лицата, които не са били конституирани като страни по делото.
Съобразно изхода на спора деловодни разноски не следва да се присъждат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №964 от 17.05.2013 г. по гр. дело №197/2013 г. на Софийския апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.