О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 483/08.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3383 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 19 492/ 23.12.2014 г. по гр. д. № 13 279/ 2013 г, с което Софийски градски съд, като потвърждава решението от 05.08.2013 г. по гр. д. № 5433/ 2013 г. на Софийски районен съд, на основание чл. 34 ЗС допуска до делба между Г. Л. Г. и Ц. Т. П. при равни квоти едно дворно място в [населено място], Софийска област, с построената жилищна сграда.
Решението се обжалва от Ц. Т. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите:
1. Има ли право на съдебна делба ищецът, който твърди, че е съсобственик по договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС? и
2. Възниква ли право на обжалване на решението, когато съдът не е направил цялостен анализ на установените факти, а е обосновал своите изводи на част от тях, а другите е игнорирал, без да изложи мотиви как е сформирал своето вътрешно убеждение?
К. обосновава основания за допускане на касационния контрол (общо и допълнително) по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въвежда касационните основания на чл. 281, т. 3, пр. 1 и 2 ГПК с оплаквания, че въззивното решение е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон (чл. 33 ЗС) и при съществено процесуално нарушение (чл. 12 ГПК). Претендира разноски.
Ответникът по касация Г. Л. Г. възразява по искането въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол с довода, че и двете основания на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК липсват. По същество намира жалбата неоснователна. Претендира разноските в настоящото производство.
С обжалваното решение е допусната съдебна делба. Към постановяването на такова решение делбеното имущество не е оценено парично, а ограниченията на чл. 280, ал. 2 ГПК не могат да намерят приложение. Следователно касационната жалба е с допустим предмет. Подадена е от надлежна страна. Въззивното решение отрича възраженията на касатора като ответник по делбения иск, че той е единственият собственик на имотите. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Жалбата е редовна и допустима, но никой от повдигнатите въпроси не обуславя изводите на въззивния съд. Това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
С решението правото на делба на всеки от съделителите е обосновано със съсобственост, възникнала на различни основания (наричана в съдебната практика „комбинирана”). Въззивният съд е приел, че касаторът притежава 1/ 2 ид. части от имотите по наследствено правоприемство, а ответникът по касация – останалите по договор за покупко-продажба. Въззивният съд е съобразил задължителното действие на влязло в сила решение между същите страни (чл. 297 ГПК и чл. 298 ГПК). С това решение касаторът е признат за собственик на 1/ 2 ид. части от същите имоти по наследствено правоприемство, а за останалите 1/ 2 ид. части е отхвърлен предявеният положителен установителен иск. По приключилото дело касаторът е твърдял, че тях ги е придобил по давност. Въззивният съд е приел, че договорът, с който ответникът по касация е купил имотите, е породил вещно-транслативно действие за 1/ 2 ид. част от правото на собственост. Това са правата, които продавачите притежават до сключването на договора. Останалите са на касатора, тъй като с наследеното той не се е разпореждал.
Въззивният съд е отхвърлил и двете възражения по делбения иск. Своевременното (с писмения отговор на исковата молба) за придобивна давност – като преклудирано със сила на пресъдено нещо. Изложил е мотиви, че влязлото в сила решение отрича оригинерният способ, а до предявяване на делбения иск са изтекли няколко месеца. Краткият срок осуетява възможността възражението за придобивна давност да се базира на нови факти (настъпили след устните състезания по приключилото дело). Въззивният съд е отхвърлил и възражението, обосновано с твърденията, че при сключване на договора за покупкопродажба са нарушени правата на касатора по чл. 33, ал. 1 ЗС. Първо, като несвоевременно. Направено е във въззивната жалба и при преклузията, следваща от чл. 133 ГПК. Второ, нарушението на чл. 33, ал. 1 ЗС не прави договорът нищожен, а поражда право на изкупуване. С. следва да го упражни в преклузивен срок с конститутивен иск, а не с възражение по делбения иск.
Настоящият състав на Върховният касационен съд намира, че действително за първи път във въззивната жалба е направено възражението за нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС при сключването на договора за покупкопродажба. Чл. 131 ГПК предвижда задължението на ответника в писмения отговор на исковата молба да изчерпи всичките си възражения. Санкцията за това е в чл. 133 ГПК – изтичането на срока за писмен отговор преклудира защитата на ответника по съществото на предявения иск. Това означава, че е недопустимо оплакванията във въззивната жалба да се базират на преклудирани възражения. Ако обаче оплакването е проявено в довод, че в нарушение на материалния закон първоинстанционният съд е зачел договор, който няма никакво действие, а възражението във въззивната жалба е за нищожността на договора, преклузията на чл. 133 ГПК не настъпва. Нищожността на договора е най-тежката гражданскоправна санкция, а основанията за нищожност обслужват публичен интерес и са уредени в императивни правни норми. Съдът е длъжен да следи и служебно за наличието на основание за нищожност на договор, сключването на който осъществява факт в предмета на делото, включително и въззивният съд. Следователно първият (материалноправен) въпрос, който касаторът поставя, би имал обуславящо значение за изводите на въззивния съд, само ако се приеме, че е нищожен договорът в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС. Практиката за обратното, включително и на Върховния касационен съд, е категорична. Няма основание тя да бъде променяна. Изключени са и общото и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият (процесуалноправен) въпрос също е без значение за крайните изводи в обжалваното решение. Съдът няма задължение да обсъжда всички факти, които са били доказани по делото. Той има задължението да обсъди онези от тях, които са от значение за решаването на правния спор. Въззивният съд е изпълнил това свое задължение, обосновавайки правните си изводи на относимите факти.
При този изход в тежест на касатора следва да се възложат разноските, които ответникът по касация е направил пред настоящата инстанция. С въззивното решение правото на делба е признато, но касационната жалба е попречила то да влезе в сила и е пренесла спора пред горната инстанция. Следователно разноските, които ответникът по касация е сторил, подлежат на репарация на общо основание. Те са пряка последица от правото на обжалване, което касаторът е упражнил, без да успее да обоснове необходимостта от касационен контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 19 492/ 23.12.2014 г. по гр. д. № 13 279/ 2013 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ц. Т. П. да заплати на Г. Л. Г. сумата 500 лв. – разноски в касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.