2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 509
гр. София, 02.08.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 991 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Столична община срещу решение № 309 от 17.01.2017г. по в.гр.д. № 15736/2015г. на СГС, ГО, II-В въззивен състав, с което е потвърдено решение от 19.08.2015г. по гр.д. № 1941/2014.на СРС, I ГО, 35 състав. С потвърденото първоинстанционно решение касаторът Столична община е осъден да заплати на Б. Н. Р. и В. М. Р. сума в размер на 22 429,21 лева на всеки поотделно, представляваща платена цена на 59,24% идеални части от недвижим имот – тапицерско ателие, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба до окончателното плащане; сума в размер на 13 331 лева на всеки поотделно, представляваща обезщетение за вреди от евикция и изразяващи се в разликата между платената по договора цена и справедливата пазарна стойност към деня на евикцията, ведно със законната лихва, считано от завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане, и сума в размер на 990 лева на всеки поотделно, представляваща направени разноски по водене на дело по чл.108 ЗС, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че с оглед осъждането на ищците с влязло в сила решение да предадат на реституирани собственици владението върху 59,24% идеални части от закупения по реда на чл.35, ал.1, т.1 ЗППДОбП имот, не е налице частично разваляне на договора по право. Поддържа, че е приложима разпоредбата на §2, ал.2 от ДР на ЗПСК и с оглед съдебно-счетоводната експертиза, дала заключение за среднопретеглената пазарна цена на компенсаторните записи, ищците следва да получат 22 960,07 лева, а не 44 119,69 лева. Счита за неправилен и извода на въззивния съд, че ищците са увредени и им се дължи обезщетение на основание чл.82 ЗЗД, като се позовава на чл.13, ал.3 от договора, според който отговорността на продавача се оганичава до връщане на цената по договора.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следните правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. При наличие на уважени права на реститути върху 59,24% идеални части от имота и искане от купувача за връщане на платената цена по договора за тези идеални части от имота не е ли налице частично разваляне на договора по право?
2. При условие, че цената по приватизационния договор е заплатена с парични средства в размер на 31 603,50 лева и непарични платежни средства /жилищни компенсаторни записи/ в размер на 44 119,69 лева, продавачът дължи ли за 59,24% идеални части от имота връщане на парична равностойност в размер на 44 858,42 лева или дължи връщане на парична сума в размер на 22 960,07 лева, представляваща стойностно изражение на пазарната цена на 44 119,69 компенсаторни записи /7 154,21 лева/ + 31 603,50 лева /заплатените парични средства/?
3. При наличие на уговорката по чл.13, ал.3 от приватизационния договор и при условие, че една част от цената е заплатена с непарични патежни средства, дължи ли продавачът присъдения размер на обезщетение на купувача?
Ответниците по касация Б. Н. Р. и В. М. Р. оспорват касационната жалба. Излагат възражение за недопустимост на касационната жалба срещу въззивното решение в частта в, която ответникът е осъден да заплати на всеки от тях по 990 лева, представляваща направени разноски по водене на дело по чл.108 ЗС. Възразяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по поставените въпроси поради това, че са свързани с възражения, каквито не са направени с отговора на исковата молба и поради това са преклудирани.
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено, че с влязло в сила решение ищците са осъдени да предадат на трети лица владението върху 59,24% идеални части от закупения по реда на чл.35, ал.1, т.1 ЗППДОбП имот, както и че ищецът като купувач е заплатил цената от общо 75 723,19 лева съобразно уговореното : 31 603,50 лева – с парични средства и 44 119,69 лева – с непарични платежни средства – компенсаторни записи. След като е обсъдил разпоредбите на чл.189-чл.192 ЗЗД, очертаващи рамките на отговорността на продавача при евикция, е приел, че ищците като купувачи са избрали втората възможност на чл.190 ЗЗД, предоставена им от закона при претърпяна частична съдебна евикция – да искат намаляване на цената и обезщетение за вредите, както и разноските по делото, по което са били отстранени. Приел е, че с оглед наведените във въззивната жалба и в отговора доводи спорни пред въззивната инстанция са само въпросите приложима ли е към спора нормата на §2, ал.2 ДР ЗПСК и отговаря ли ответникът за вреди в резултат на неточното изпълнение на задължението да прехвърли собствеността с оглед неговата добросъвестност или недобросъвестност при сключване на процесния приватизационен договор и предвидимостта или непредвидимостта на тези вреди. Приел е, че ответникът не е релевирал в отговора възражение за договорно ограничаване на отговорността му, нито във въззивното производство се поддържа възражението, неясно формулирано в отговора на исковата молба, за недобросъвестност на длъжника с оглед чл.13, ал.2 от договора, поради което е счел, че не може да ги обсъжда.
Въззивният съд е изложил съображения за неприложимост на императивната норма на §2, ал.2 ДР на ЗПСК към спора, тъй като тя касае само случаите на разваляне или прогласяване за нищожни на приватизационни сделки, а в случая приватизационната сделка не е развалена, тъй като съдът не е сезиран с иск за разваляне на договора и заплащане на обезщетение по реда на чл.190, ал.1 ЗЗД, а за намаляване на цената и заплащане на обезщетение по реда на чл.190, ал.2 ЗЗД. Посочил е, че нормата на §2, ал.2 ДР на ЗПСК е изключителна и не може да се тълкува разширително.
Във връзка с претенцията за вреди въззивният съд е приел, че вредата за евинцирания купувач е отнемането на вещта и може да се изчерпи с цената, която купувачът е платил, ако за същата той може да си купи от пазара равностойна вещ, но когато през времето от покупката до съдебното отстранение цените на пазара са се повишили, вреда е превишението – сумата, която евинцираният купувач трябва да добави към подлежащата на връщане цена, за да купи равностойна вещ. Изложил е съображения, че в случая ответникът като приватизационен орган по чл.3 ЗППДОбП /отм./ и собственик на имота не е положил дължимата грижа – не е извършил проверка за наличие на постъпили реституционни претенции по отношение на продавания имот, въпреки че е знаел, че за имота вече са заявявани такива по реда на ЗВСОНИ, които при влизане в сила на ЗОСОИ отново могат да бъдат заявени. Поради това е достигнал до извод, че ответникът е бил недобросъвестен при сключването на договора и отговаря за причинените на ищците вреди, изразяващи се в намаляване на имуществото им в резултат на съдебното отстранение от част от имота в размер на сумата, която евинцираните купувачи следва да добавят към подлежащата на връщане цена, за да купят равностойна вещ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първите два материалноправни въпроса са формулирани общо и хипотетично и са поставени във връзка с довода на касатора за приложимостта към настоящия спор на нормата на на §2, ал.2 ДР на ЗПСК. Въззивният съд, за да приеме, че тази разпоредба е неприложима, тъй като не е налице разваляне на договора, е обсъдил разпоредбите на чл.189 – чл.192 ЗЗД, уреждащи отговорността на продавача при евикция и е съобразил конкретните факти по делото, като е изложил съображения, че е сезиран не с иск за разваляне на договора и заплащане на обезщетение по реда на чл.190, ал.1 ЗЗД, а с иск за намаляване на цената и заплащане на обезщетение по реда на чл.190, ал.2 ЗЗД. По поставените въпроси не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Според указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалваното решение правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В настоящия случай касаторът не е обосновал посоченото основание, а само се е позовал на законовата норма, без да изложи твърдения защо счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От друга страна, относимите към поставените въпроси материалноправни норми са ясни и пълни и не създават затруднения при прилагането им, нито са налице данни за създадена по тях съдебна практика, която се нуждае от промяна или осъвременяване.
Третият материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и не е обсъждан от него поради липсата на оплаквания във въззивната жалба във връзка с прилагане на уговорката по чл.13, ал.3 от приватизационния договор.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответниците следва да бъдат присъдени разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 1 500 лева на всеки от тях.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 309 от 17.01.2017г. по в.гр.д. № 15736/2015г. на СГС, ГО, II-В въззивен състав.
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], пл. „С.“ № 6, ет.1 да заплати на Б. Н. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 1 500 лева /хиляда и петстотин лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Столична община, [населено място], пл. „С.“ № 6, ет.1 да заплати на В. М. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица] сумата 1 500 лева /хиляда и петстотин лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: