О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 513
гр. София, 10.06.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четиринадесети март през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 3293 по описа за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място] против решение № 233/30.07.2015г. по в.т.д. № 407/2014г. на Варненски апелативен съд, с което е отменено допълнително решение № 45/07.05.2015г. по т.д. № 97/2013г. на Окръжен съд – Силистра и вместо него е било поставено друго за оставяне без уважение на молбата на касатора за допълване на решение № 137/18.12.2014г. по т.д. № 97/13г. на Окръжен съд – Силистра.
Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, евент. неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма] е изложил в писмения си отговор съображения за неоснователност на касационната жалба и за липса на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че решение № 45/07.05.2015г. по т.д. № 97/2013г. на Окръжен съд – Силистра е постановено по реда на чл.250 ГПК и с него се допълва решение № 137/18.12.2014г. по същото дело като СОС е постановил, че представеното споразумение от 30.04.2009г. е неистински документ, след проведена процедура по чл.193 ГПК. Въззивната инстанция е изложила съображения, че визираното споразумение не представлява официален свидетелстващ документ и в с.з. на 09.07.2014г. страните не са оспорили неговата автентичност, поради което процедура по чл.193 ГПК за оспорване на съдържанието и автентичността му не може да бъде провеждана и съдът не дължи произнасяне с диспозитив. Отделно от това е споделено разбиране от решаващия съд, че производството по чл.193 ГПК принципно не представлява част от спорното право или отделен иск, по който съдът дължи произнасяне с диспозитив. Поради което молбата за допълване е неоснователна. С оглед на тези изводи ВнАС е отменил допълнителното решение и вместо него e постановил друго, с което е оставил без уважение молбата по чл.250 ГПК.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът поставя следните правни въпроси: Ограничен ли е съгласно чл.269 ГПК въззивният съд да се произнесе в рамките на посоченото във въззивната жалба ? При констатация за открито производство по чл.193 ГПК при липса на процесуални предпоставки за такова, следва ли въззивната инстанция да обезсили като недопустимо произнасянето на първоинстанционния съд? Въвежда се допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за противоречие на обжалваното въззивно решение със задължителна практика на ВКС по Решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ВКС, II т.о.; Решение № 65/ 30.07.2014г. по т.д. № 1656/2013г. на ВКС, II т.о.; Решение № 114/03.06.2014г. по гр.д. № 5883/2013г. на ВКС, III г.о. и Решение № 290/22.06.2014г. по гр.д. № 759/2009г. на ВКС, IV г.о.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
По отношение на формулираните процесуалноправни въпроси не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Същите са поставени в контекста на оплакване за недопустимост на въззивното решение. Касаторът обосновава теза, че след като е сезирал въззивния съд с жалба, с която иска обезсилване на решението по чл.250 ГПК на първоинстанционния съд и прекратяване на производството по чл.193 ГПК, евент. отмяна на решението по чл.250 ГПК и отхвърляне по същество на искането по чл.193 ГПК за признаване на оспорения документ за неистински, а ВнАС се е произнесъл с друг петитум, с който отменя атакуваното допълнително решение на СОС и вместо него е оставил без уважение молбата за допълване, е налице отклонение от диспозитивното начало и от разпоредбата на чл.269 ГПК. Принципно касаторът е съгласен с изводите на ВнАС , че в конкретния случай не са налице предпоставки за откриване на производство по чл.193 ГПК с оглед характера на процесното споразумение.
Съобразно приетото по цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК на ВКС и постановките по т.1 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС според правната уредба на въззивното производство по действащия ГПК същото се дефинира като ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/, но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на осн. чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса .
С обжалваното решение ВнАС не се е отклонил от тези задължителни разяснения. Произнасянето на въззивния съд е съобразено с характера на атакуваното решение на СОС, а именно като такова, постановено по реда на чл.250 ГПК. Същият предвижда, че ако молбата за допълване е подадена в срок от надлежна страна в процеса, пред сезирания с нея съд са налице две възможности. При констатация, че съдът не се е произнесъл с мотиви и диспозитив в основното решение по цялото искане на страната, молбата за допълване ще се яви основателна и сезираният с нея съд следва да се произнесе с диспозитив, който по правилото на чл.236, т.5 ГПК съдържа какво постановява съдът по съществото на спора /относно защитаваното в процеса спорно право, предмет на иска /. В случай, че съдът констатира, че се е произнесъл по цялото искане и няма непроизнесена част, на осн. чл.250, ал.1, изр.1 ГПК, молбата за допълване ще е неоснователна и сезираният с нея съд следва да я остави без уважение. В конкретната хипотеза въззивният съд като е направил извод, че не е следвало да бъде открито производство по чл.193 ГПК, както и че при открито такова определението по чл.194 , ал.2 ГПК намира отражение в мотивите на решението, а не в диспозитива на акта по същество, е достигнал до извод за неоснователност на молбата за допълване. Предвид различния краен резултат между първоинстанционно и въззивно решение първото е отменено и вместо него е постановено друго с оглед това произнасяне.
Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 233/30.07.2015г. по в.т.д. № 407/2014г. на Варненски апелативен съд .
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: