Определение №530 от 43425 по тър. дело №1570/1570 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 530
гр. София, 21.11.2018г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1570 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. С. Й. чрез процесуалния му представител адвокат Ф. срещу решение № 285 от 19. 12. 2017 г. по в. т. д. № 486/2017 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 51 от 22. 06. 2017 г. по т. д. № 572/2016 г. на Шуменски окръжен съд и вместо него е постановено друго, с които е признато за установено, че Й. С. Й. дължи на „Обединена Българска Банка“ АД, солидарно с И. М. Й., общата сума от 111 401, 27 лв., от които сумата от 88 590, 58 – главница по договор за предоставяне на ипотечен кредит от 16. 07. 2009 г., сумата от 22 066, 38 лв. – договорна лихва за периода 29. 05. 2014 г. – 18. 05. 2016 г. и сумата от 744, 27 лв. – наказателна лихва за периода 29. 05. 2014 г. – 18. 05. 2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19. 05. 2016 г. до изплащане на главницата, за които вземания е издадена заповед № 101 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 26. 05. 2016 г. по ч. гр. д. № 246/2016 г. на РС – [населено място].
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон. Излага оплаквания срещу извода на съда, че предоставеният кредит е ползван за „нужди на семейството“. Закупеният с предоставения кредит магазин в [населено място] не бил придобит за задоволяване на общи потребности на двамата съпрузи Й. и И. Й. и за реализиране на доходи от семейството, а за осъществяване на търговска дейност от страна на съпругата – кредитополучател. По делото било установено, че всички средства, предоставени по кредита, са изразходвани за закупуването и ремонта на магазина и за оборотни средства на „Арена 07“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала и управител била И. Й.. Приходите от търговската дейност, развивана в закупения магазин, не отивали за задоволяване на нуждите на семейството. При усвояване и разходване на средствата по кредита Й. действала като търговец по смисъла на чл. 1, ал. 3 ТЗ, поради което, според касатора, в случая била приложима нормата на чл. 22, ал. 3 СК, определяща като лични вещните права, придобити от съпруг – едноличен търговец по време на брака за упражняване на търговската му дейност и включени в неговото предприятие. Неправилен бил изводът на съда, че релевантни при преценката дали една нужда е семейна са заложените в договора за кредит цели, а не фактическото ползване на кредита. В касационната жалба се твърди, че в случая не били налице основания за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, тъй като клаузата на чл. 18 от договора за кредит била неравноправна по смисъла на чл. 143 З.. В случая по отношение на касатора не били спазени и изискванията на чл. 60, ал. 2 ЗКИ по отношение на Й., тъй като същият не бил уведомен за загубването на преимуществото на срока.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. В съдържанието на понятието „задоволяване на нужди на семейството“ по смисъла на чл. 32 СК включват ли се инвестиционните намерения на единия съпруг?; 2. Когато едно физическо лице извършва търговска дейност без формално да е регистрирано като едноличен търговец, придобитите от него имущества попадат ли в обхвата на съпружеската имуществена общност или спрямо тези имущества трябва да намерят приложение разрешенията, дадени в Тълкувателно решение № 2/2001 г. на ОСГТК на ВКС относно разделността на имуществената общност по отношение на имотите, придобити с цел упражняване на търговска дейност от съпруга – търговец? и 3. За възникване на солидарна отговорност на двамата съпрузи релевантна ли е целта на отпуснатите средства, посочена в подписания от страните договор към момента на получаване на кредита или е относимо дали предоставеният заемен ресурс е разходван за задоволяване на нужди на семейството?“. Твърди, че първият материалноправен въпрос е разрешен в противоречие с решение № 293 от 19. 11. 2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г. на ВКС, III г. о., изясняващо понятието „задоволяване на нужди на семейството“, в което се приема, че общността на задоволяването на нуждите и на двамата съпрузи е критерий за определяне коя нужда е семейна и коя е лична на единия от съпрузите. По втория въпрос касаторът прави позоваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като изтъква необходимост от отстраняване на непълнотата в нормата на чл. 22, ал. 3 СК. Твърди, че изводът на въззивния съд по третия материалноправен въпрос противоречи на разрешението, дадено с решение № 211 от 23. 07. 2010 г. по гр. д. № 117/2011 г. на ВКС, IV г. о. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за достъп до касация по следните съображения. В случая въззивният съд в противоречие с цитирана практика на Съда на ЕС, че за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори националните съдилища следят служебно, не се произнесъл, дали клаузата за предсрочна изискуемост в договора за банков кредит е неравноправна съобразно критериите, визирани в решението по дело С-415/11. Решаващият съд не изследвал служебно дали касаторът, който имал качеството на потребител съобразно решението по д. С-348/14 на Съда на ЕС, е уведомен за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Ответникът по касационната жалба „Обединена Българска Банка“ АД, представляван от пълномощника си адвокат К., е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 16. 07. 2009 г. между банката-ищец и И. М. Й., чийто съпруг е касаторът, е сключен договор за предоставяне на ипотечен кредит, по силата на който банката е предоставила на кредитополучателката кредит в размер на 100 000 лв., който е усвоен. Във въззивното решение е отразено, че липсва спор по приетите за установени от първоинстанционния съд факти във връзка с предпоставките за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, а именно: неплащане в срок на две погасителни вноски, уведомяване на кредитополучателката за упражняване на правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, извършено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, както и по отношение на размера на вземанията на ищеца.
По спорния въпрос дали Й. Й. отговаря солидарно с кредитополучателката – негова съпруга на основание чл. 25, ал. 2 СК /отм./ за задълженията по договора за банков кредит, съдът е изтъкнал, че в тежест на направилия възражението ответник е да установи при условията на главно и пълно доказване, че кредитът не е за задоволяване на нуждите на семейството. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че съгласно чл. 2 от договора за кредит от 16. 07. 2009 г. кредитът е предоставен за закупуване и ремонт на два недвижими имота: магазин № 4 и втори жилищен етаж от двуетажна жилищна сграда. Уговорени са два равни по размер транша при предоставяне на кредита, като първият ще послужи за закупуване на недвижимия имот, а вторият – за ремонта му. С първия транш по кредита от 50 000 лв. е заплатена част от цената на закупения от И. Й. с договор за продажба, оформен в нотариален акт № 22 от 16. 07. 2009 г., по време на брака й с касатора магазин № 4 на ул. Борис Спиров № 63 в [населено място]. След придобиване на магазина същият е предоставен за ползване на „Арена 07“ ЕООД, чийто едноличен собственик на капитала е Й., като дружеството не е заплащало на собствениците наемна цена за ползването му. Вторият транш по кредита е преведен по банковата сметка на кредитополучателката. Не се установява със средствата по кредита да е закупен посоченият в договора жилищен етаж от сграда. Въззивният съд е счел, че кредитът е използван за задоволяване на нуждите на семейството по смисъла на чл. 25, ал. 2 СК /отм./, тъй като средствата по него са вложени в закупуване и ремонт на магазин, който по силата на чл. 19, ал. 1 СК /отм./ като придобит на основание договор за продажба от Й. по време на брака й с касатора, е станал тяхна съпружеска имуществена общност. Посочил е, че предоставянето на придобития имот за ползване на търговско дружество, управлявано от единия съпруг, поражда отношения между съпрузите и дружеството във връзка с ползването на имота, но не води до изключване на съпружеската имуществена общност по отношение на имота. Въззивният съд е отразил в решението становището си, че след като целта на отпуснатия от банката кредит е за придобиване и ремонт на имоти, съпружеска имуществена общност, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни между двамата съпрузи, независимо дали са поети от единия от тях. По тези съображения, съдът е заключил, че на основание чл. 25, ал. 2 СК /отм./ е възникнала солидарна отговорност на съпрузите Й. за задълженията по договора за банков ипотечен кредит от 16. 07. 2009 г.
Във въззивното решение е прието за основателно направеното възражение, че са нищожни като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1, т. 10 и т. 12. З. конкретно визирани клаузи от договора за кредит, даващи право на банката едностранно да променя лихвения процент, годишните такси и като последица от това размера на анюитетните вноски. Тъй като банката не е упражнила правото за едностранно изменение на лихвения процент, закрепено в неравноправните клаузи, съдът е счел, че нищожността не се отразява на спорните задължения на касатора. По изложените съображения след частичната отмяна на първоинстанционния акт, съдът е установил задълженията на касатора към банката за солидарно заплащане заедно със съпругата му – кредитополучател на суми по договор за банков кредит от 16. 07. 2009 г.
Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г. правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е от значение за изхода по конкретното дело. Действително в мотивите на обжалваното въззивно решение е посочено, че към разходите за задоволяване нуждите на семейството следва да се включат и разходите за закупуване на недвижими имоти и други вещи, придобити от съпрузите с инвестиционни намерения, доколкото с бъдещите доходи от тях се цели благополучието на семейството и удовлетворяване на общи нужди. Решаващият извод на съда за солидарна отговорност на ответника и съпругата му-кредитополучател за задълженията по процесния договор за банков кредит, обаче, е мотивиран със съображения, че със заемните средства е закупен и ремонтиран недвижим имот – магазин, който на основание чл. 19, ал. 1 СК /отм./ е станал съпружеска имуществена общност на Й.. Предоставянето на магазина за ползване на търговското дружество, чийто едноличен собственик е кредитополучателката, и ползването му от него съдът е преценил като факти, които нямат значение за принадлежността на правото на собственост върху недвижимия имот. В решението не е констатирано придобиването на имота да е станало с инвестиционни намерения на съпрузите или с инвестиционни намерения на единия от тях, което изключва значимостта на поставения въпрос за изхода на спора. В случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не се доказва твърдяното противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС. Постановеното по чл. 290 ГПК решение № 293 от 19. 11. 2013 г. на ВКС по гр. д. № 3267/2013 г., III г. о., на което се позовава касаторът, е по въпроси по прилагането на чл. 32, ал. 2 СК, съответно на чл. 25, ал. 2 СК /отм./ при поети от единия или от двамата съпрузи задължения по банков кредит и в него е дадено разрешението, че когато един от солидарните длъжници /бивш съпруг/ удовлетвори кредитор след прекратяване на брака, той придобива регресно право срещу другия съпруг. В тълкувателните му мотиви е посочено, че солидарната отговорност на съпрузите възниква за поето задължение по време на техния брак, имащо за цел задоволяване нуждите на семейството. Разяснено е, че се счита, че всичко закупено от съпрузите по време на брака /включително недвижими имоти/ е с посочената цел. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Щом вещите, удовлетворяващи нужди на семейството, са по начало общи независимо от това на чие име са придобити, то и задълженията, изпълняващи същата функция, следва да бъдат солидарни, независимо дали са поети от единия от съпрузите. Допълнителен аргумент в подкрепата на тази теза, според акта на ВКС, е обстоятелството, че съгласно установената практика придобитото със заем имущество от единия съпруг по време на брака е общо на двамата съпрузи, независимо кой от тях е издължил заетите суми. Решаващите изводи на въззивния съд съответстват на тези разяснения.
Като несъответстващ на приетите за установени по делото факти вторият поставен от касатора въпрос също не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. В. въпрос е дали попадат в обхвата на съпружеската имуществена общност придобитите имущества от съпруг, който като физическо лице извършва търговска дейност, без да е регистриран като търговец, и не следва ли за тях да намери приложение Тълкувателно решение № 2 от 27. 12. 2001 г. на ВКС по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК, съгласно което вещите и правата върху вещи, както и паричните влогове, придобити от съпруга-едноличен търговец в резултат на търговската му дейност принадлежат само нему. По делото е установено, че кредитополучателката Й. е едноличен собственик на капитала и управител на регистрирано дружество с ограничена отговорност – търговец, извършващ по занятие търговски сделки. Й. като физическо лице по време на брака й с касатора е закупила магазин, като за заплащането на цената по договора за продажба са използвани заемни средства с източник процесния договор за банков кредит, сключен от същата като физическо лице-кредитополучател. Няма данни недвижимият имот да е придобит в резултат на упражнявана търговска дейност от съпругата.
Третият въпрос в изложението на основанията за достъп до касация е включен в предмета на делото, тъй като въззивният съд го е обсъждал, като е посочил, че за целта на отпуснатите средства са релевантни моментът на получаване на кредита и посочените в договора цели, а не субективните намерения на кредитополучателите или последващото фактическо използване на получения кредит. Основните аргументи на въззивния съд за наличието на възникнала солидарна отговорност на съпрузите по чл. 25, ал. 2 СК /отм./ за задълженията по договора за банков кредит, обаче, са изведени от преценката с оглед фактическия и доказателствен материал, че заемната сума е разходвана за задоволяване нужди на семейството, тъй като е вложена в придобиване и ремонт на недвижим имот, който е станал съпружеска имуществена общност на основание чл. 19, ал. 1 СК /отм./. Поради това не може да се приеме, че третият поставен въпрос е от значение за изхода на правния спор и е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за достъп до касация.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая се поддържа, че въззивният съд не е извършил дължимата съобразно цитирана практика на Съда на ЕС преценка за неравноправния /съгласно критериите в решението по дело С-415/11/ характер на клаузата за предсрочна изискуемост в договора за кредит, въз основа на която банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем, и служебно не е изследвал дали касаторът, имащ качеството на потребител съобразно решението по дело С-348/14, е уведомен от банката за обявяване на предсрочната изискуемост. Касае се до твърдения и доводи, които биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съобразно посоченото тълкувателно решение.
По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.
При този изход на настоящото производство на ответника по касацията на основание чл. 78, ал 3 ГПК следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение на представлявалия го адвокат К. в размер на 3758, 02 лв., чието договаряне и изплащане се удостоверява с представените договор за правна защита и съдействие от 28. 03. 2018 г. и кредитно авизо от 2. 04. 2018 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 285 от 19. 12. 2017 г. по в. т. д. № 486/2017 г. на Варненски апелативен съд в обжалваната част.
ОСЪЖДА Й. С. Й., ЕГН [ЕГН] от [населено място], ул. Александър Стамболийски № 7А да заплати на „Обединена Българска Банка“ АД, ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], ул. Света София № 5 сумата от 3758, 02 лв. /три хиляди седемстотин петдесет и осем лева и 2 ст./ разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.