О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 534
Гр.София, 29.09.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова
ч.т.д. № 2090/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по делото е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. чл. 396 ал. 2, изр. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Б. А. Б. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. Б. от САК, против определение № 941/04.08.2015 г. по в.ч.гр.д. № 1326/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение, след отмяна на определението на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-ви брачен състав от 19.03.2015 г. по ч.гр.д. № 3680/2015 г., е допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим от И. АД [населено място] против частния жалбоподател за заплащане на сумата 500 000 лв. – частична главница от 1 500 000 евро, дължима по запис на заповед, издаден от С. АД [населено място], авалиран от Б. А. Б., чрез налагане на възбрана върху негови недвижими имоти /два апартамента, подробно индивидуализирани, със застроена площ съответно от 122.13 кв.м. и 122.7 кв.м., ведно с принадлежащи избени помещения и гараж с площ от 24.06 кв.м. в същата сграда/, като издаването на обезпечителната заповед е поставено под условие бъдещият ищец в едноседмичен срок да внесе парична гаранция в размер на 10 000 лв.
В частната жалба са изложени оплаквания, че определението е неправилно – необосновано и незаконосъобразно. Моли се същото да бъде отменено, а молбата за допускане на обезпечение да бъде оставена без уважение. Жалбоподателят счита, в разрез с приетото от състава на САС, че от представените по делото доказателства не се установява наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на чл.391 ГПК за допускане на исканото обезпечение, както и че не са преценени всички относими към спорния предмет доказателства. Оспорва извода за допустимост и вероятна основателност на бъдещия иск, като намира, че записът на заповед, издаден и авалиран с гаранционна функция спрямо задължения на С. АД по договор за кредит, е изгубил правно значение, с оглед последващо новационно споразумение, сключено без участието на ответника – авалист, необсъдено от съда. Освен това релевира доводи за неактуалност на отразения в счетоводните книги на ищеца към 16.01.2015 г. размер на вземането по договора за кредит, както и че чрез проведени принудителни изпълнителни действия против С. АД след горната дата, размерът на дължимата главница по договора за кредит е значително намален. Твърди необоснованост на преценката за наличие на обезпечителна нужда, с оглед учредени в полза на Банката от страна на длъжника по основното правоотношение първи по ред договорни ипотеки върху собствени активи на значителна стойност, от които ищецът би могъл да бъде изцяло удовлетворен. Оспорва и изводите на съда, че в конкретния случай обезпечителната мярка „възбрана” е подходяща, както и счита, че размерът на гаранцията е необосновано нисък – възлиза едва на 2 % от цената на бъдещия иск, а за да може да гарантира евентуални вреди вследствие неоснователността на иска, минималната парична гаранция следва да бъде в размер на 10 %.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК жалбоподателят сочи наличието на всички основания по чл.280 ал.1 т.т.1-3 ГПК и моли да се допусне касационно обжалване на определението на САС, а като значими за постановяване на обжалвания съдебен акт поставя следните въпроси: 1. Дали при изменение на договор за банков кредит и анексите му с последващо новационно споразумение, пораждащо нови и различни правоотношения между страните, е необходимо последващо изрично съгласие от авалист за запазване на обезпечение – запис на заповед, издаден във връзка с първоначалния договор, или даденото обезпечение запазва силата си?; 2. Налице ли е обезпечителна нужда спрямо авалиста по запис на заповед, ако кредиторът разполага с други достатъчни обезпечения спрямо основния длъжник, в това число първа по ред договорна ипотека в негова полза и други активи, от които би могъл да се удовлетвори, и същевременно е получил изпълнение от главния длъжник?; 3. Какъв процент от цената на иска следва да бъде размерът на определената от съда парична гаранция, за да се приеме, че би била достатъчна за гарантиране на евентуалните вреди, които ответникът би понесъл, ако се окаже, че обезпеченият иск е неоснователен?
По първия въпрос твърди, че е разрешен в противоречие със задължителна практика на ВКС – Решение № 130/24.03.2009 г. по т.д.№ 650/2008 г. на ТК, ІІ ТО, Решение № 138/22.08.2013 г. по т.д.№ 27/2012 г. на ТК, ІІ ТО и др. относно института на новацията. По втория въпрос счита, че липсва практика на съдилищата, поради което даването на разрешение по него ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По третия въпрос сочи наличие на противоречива практика на съдилища, като се цитират актове, в които определената гаранция е равна или надвишава 10 % от цената на иска: Определение № 139/05.03.2015 г. на ВКС по ч.т.д. № 428/2015 г., ІІ ТО, Определение № 628/04.03.2015 г. на САС по в.гр.д.№ 799/2015 г., Определение на П. № 152/24.03.2015 г. по в.ч.т.д.№ 187/2015 г. и др.
Ответникът по частната касационна жалба и ищец по обезпечения иск – И. АД [населено място], чрез пълномощника си адв. П. П., изразява становище за нейната неоснователност. Обосновава обезпечителната си нужда с големия размер на задълженията, по които ответникът е поръчителствал. С оглед оплакванията в жалбата изтъква идентичното съдържание на новационното споразумение от 11.01.2008 г. и анекс № 8 от 10.01.2008 г. към договора за кредит, по който е издаден и авалиран записът на заповед, като счита, че доводите касаят съществото на исковото производство, а не правилността на преценката на съда относно наличието на предпоставките на чл.391 ГПК. Относно доводите, че липсват убедителни доказателства за размера на вземането сочи, че независимо от извършените изпълнителни действия до този момент, размерът на вземането спрямо С. АД не е намален, т.к. с оглед откритото производство по несъстоятелност на длъжника с решение от 02.06.2015 г. по т.д.№ 99/2014 г. на ОС – Ямбол, изпълнителното производство против него е спряно. Излага становище за неоснователност и на останалите оплаквания за неправилност на определението и моли същото да бъде потвърдено.
Съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като съобрази данните по делото и становищата на страните, намира следното:
Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.396 ал.1 ГПК, от легитимирана страна, против подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да прецени, че подадената молба по чл.390 ГПК е основателна, въззивният съд е коментирал изискуемите предпоставки на чл.391 ГПК и как те следва да бъдат установени, съобразил е представените писмени доказателства, като е акцентирал върху клаузите на анекс № 8/10.01.2008 г. към договора за кредит, предвиждащ издаване на запис на заповед с обезпечителна функция за сумата 1 500 000 евро и авалирането му от акционерите на кредитополучателя – С. АД в качеството им на физически лица, както и изцяло съответстващия на тази уговорка запис на заповед, издаден на същата дата и авалиран от ответника. Преценил е, че искът с цена 500 000 лв. против единия от авалистите е допустим и вероятно основателен, като е извел наличие на обезпечителна нужда от факта, че ответникът не се е явил пред нотариус за предявяването на записа на заповед, а длъжникът по договора за кредит и издател на ефекта не изпълнява задълженията си. Обезпечителната мярка „възбрана” е счел за подходяща, при липса на данни за значителна неравностойност между посочените недвижими имоти и претендираното вземане, както и е определил гаранция при условията на чл.391 ал.2 ГПК, независимо от извода за вероятна основателност на бъдещия иск, с оглед обезпечаването на възможните вреди, в размер на 10 000 лв.
Настоящият съдебен състав, като съобрази указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по допускане на касационното обжалване, приема следното:
Общото основание за селектиране на касационните жалби съгласно чл.280 ал.1 ГПК изисква поставяне на значими за конкретния спор правни въпроси, включени в неговия предмет, по които въззивният съд следва да се е произнесъл и те да са обусловили изхода на делото, респ. решаващата воля на съда, но не и правилността на неговите изводи, възприемането на фактите или обсъждането на събраните доказателства.
Формулираните от жалбоподателя въпроси не са били въведени в предмета на спора до произнасянето на въззивния съд, не са намерили израз в обжалваното определение, съответно не са допринесли в никаква степен за формиране на изводите на съда за основателност на искането за допускане на обезпечение и не са обусловили изхода на делото.
Независимо от горното, те не са и от естество да рефлектират върху крайния му резултат, поради следното: Първият въпрос предполага обективиране на становище по съществото на обезпечения бъдещ иск, каквато преценка нито е дължима, нито е допустима в предварителната фаза по неговото обезпечаване. Вторият въпрос е принципно относим към обезпечителното производство, но се базира изцяло върху данни за правни отношения между ищеца и неучастващо в процеса солидарно отговорно лице, които са без значение, с оглед самостоятелната пасивна легитимация на солидарните длъжници. Третият въпрос е поставен единствено с оглед дефинирането на паричната гаранция като процент от цената на иска – метод, какъвто законът не е предвидил.
На следващо място, така изложени, въпросите са изключително фактически, а не правно обусловени. Безспорно отговорите им изискват преценка на доказателства, факти и обстоятелства, а не тълкуване и прилагане на абстрактни правни норми. С оглед горното, не се установява наличие на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК за селектиране на касационните жалби и касационно обжалване на определението, постановено от Софийския апелативен съд, не следва да се допуска.
Водим от гореизложеното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 941 от 04.08.15 г. по в.ч.гр.д. № 1326/2015 год. по описа на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: