10
определение по гр.д.№ 2438 от 2019 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 537
София, 26.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2438 по описа за 2019 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Хоспис Юлиана“ ЕООД срещу решение № 642 от 19.03.2019 г. по в.гр.д. № 4548 от 2018 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12-ти състав, с което е потвърдено решение от 04.05.2018 г. по гр.д.№ 7350 от 2016 г. на Софийския градски съд, I гражданско отделение, 10 състав за отхвърляне на предявения от „Хоспис Юлиана“ ЕООД срещу Г. И. З. и И. Г. З. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху следния недвижим имот: апартамент № …., намиращ се в [населено място],, [улица], ет. …. /втори надпартерен етаж/, със застроена площ от 111 кв.м., състоящ се от три стаи, хол, кухня, баня, клозет, заедно с мазе № ….. с площ от около 12 кв.м. и таванско помещение № ….. с площ от около 12 кв.м., заедно с 83/1000 ид.ч. от общите части на сградата и дворното място и съответно- за уважаване на предявения от Г. И. З. срещу „Хоспис Ю.“ ЕООД насрещен иск по чл.108 ЗС за същия имот.
В касационната жалба се твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано- основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди се, че обжалваното решение противоречи на посочената от касатора практика на ВКС /решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр.д.№ 3673 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 553 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 629 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр.д.№ 2519 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 1110 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 60 от 23.04.2013 г. по гр.д.№ 693 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр.д.№ 1776 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 621 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 5017 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. и решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д.№ 4880 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ по следните правни въпроси:
1. Категоричността на заключението на една експертиза, в случая съдебно-почеркова, представлява ли достатъчно основание, само по себе си, за възприемане наличието на един факт или съдът е длъжен да съобрази това заключение с останалите доказателства по делото ?
2. Как съдът трябва да приеме резултата от една експертиза, в случая съдебно-почеркова, и да извлече изводи от нея ?
3. Ако има условности за възприемане на извод на една експертииза, в случая съдебно-почеркова, длъжен ли е съдът да обсъди и обоснове наличието на тези условности ? Длъжен ли е във връзка с това да разреши спора относно автентичността на представения сравнителен материал, който е причина за дуалистичното заключение ?
4. Има ли една експертиза, в случая съдебно-почеркова, приоритет над останалите доказателства ?
5. Може ли пред въззивната инстанция да се събират доказателства за научното познание от областта, в която е изслушана една експертиза, в случая съдебно-почеркова и длъжен ли е съдът да обсъди или съобрази тези доказателства ?
6. Трябва ли да се съобразят индивидуалните, конкретни условия, които са действали при съставянето на един частен ръкописен документ, за да се определи неговия автор ? Кой е правнорелевантният факт, който трябва да се съобрази при определяне на авторството- почеркът и индивидуалните условия на писане към момента на съставяне на документа или почеркът назад във времето ?
7. Може ли съдът да прави извод за наличие или неналичие на факт, какъвто не е твърдян по делото ?
8. Как съдът трябва да приеме резултата от разпита на свидетели по делото и да формира изводи от тях ?
9. Ползват ли се с формална доказателствена сила /могат ли да бъдат достоверен източник на особеностите на почерка/ частни документи, оспорени относно тяхната автентичност, по отношение на писмената реч на лицето, посочено като техен съставител /автор/ и могат ли те да преодолеят формалната доказателствена сила на официален документ за същото обстоятелство ?
Освен това, пълномощникът на касатора твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос:
10. Ползват ли се с формална доказателствена сила /могат ли да бъдат достоверен източник на писмените особености на почерка/ документите, съхранявани от МВР-БДС по отношение на писмената реч на лицето, посочено като техен съставител ?
В писмен отговор от 20.06.2019 г. ответниците по касационната жалба Г. И. З. и И. Г. З. оспорват жалбата. Молят касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд да не бъде допускано.
Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима. Подадена е от легитимирано лице /ищец по предявения иск/ и в срока по чл.283 ГПК. Жалбата е срещу решение на въззивен съд по искове с правно основание чл.124, ал.1 ГПК /първоначален и насрещен/ за собственост, с оглед на което и на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК решението подлежи на обжалване, без значение цената на исковете.
Касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд обаче не следва да се допуска по следните съображения: За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищцовото дружество „Хоспис Юлиана“ ЕООД не е собственик на процесния апартамент по завещание от А. Л. С., починала на 28.01.2016 г. Приел е, че от приетите по делото основно и допълнително заключение на съдебно-почерковата експертиза безспорно е установено, че представеното от ищеца саморъчно завещание от 20.01.2016 г. на А. Л. С. не е написано и подписано от нея, поради което е нищожно на основание чл.25, ал.1 ЗН. Изложил е, че този негов извод не се разколебава от събраните по делото свидетелски показания на св.Ц. и св.П., тъй като същите били лишени от конкретика относно датата на написване и не отразявали преките впечатления на свидетелките от написаното- нито една от тях не е видяла написаното от С. и не твърди това да е саморъчното завещание от 20.01.2016 г. От друга страна, дори и да се считало достоверно заявеното от свидетелките, че С. е писала, лежейки на болничното си легло, по делото нямало доказателства, че тази поза е повлияла почерка й. Напротив, заключенията на в.л.М. и отговорите му в съдебно заседание от 13.12.2018 г. изключвали възможността несъответствията в изследваните образци на почерка на С. да се дължат на немощ или двигателни затруднения, включително такива, причинени от заболяване като ревматоиден артрит. Съдът е изложил мотиви и защо приема за недостоверен сравнителен материал представеното от ищцовото дружество нотариално заверено пълномощно от 17.01.2016 г.
I. Липсва противоречие между това решение и посочената от касатора практика на ВКС по поставените въпроси:
1. По първия поставен въпрос /Категоричността на заключението на една експертиза, в случая съдебно-почеркова, представлява ли достатъчно основание, само по себе си, за възприемане наличието на един факт или съдът е длъжен да съобрази това заключение с останалите доказателства по делото ?/ напълно в съответствие с посочената практика на ВКС /решение № 142 от 20.06.2017 г. по гр.д.№ 3673 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 553 от 29.09.2010 г. по гр.д.№ 629 от 2009 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр.д.№ 2519 от 2014 г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 205 от 02.11.2016 г. по гр.д.№ 1499 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о./ въззивният съд при постановяване на решението си е взел предвид и е обсъдил не само заключенията на съдебно-почерковата експертиза, но и останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства.
2. По втория поставен въпрос /Как съдът трябва да приеме резултата от една експертиза, в случая съдебно-почеркова, и да извлече изводи от нея ?/ в посоченото решение № 305 от 27.06.2012 г. по гр.д.№ 1110 от 2011 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че при преценката на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да съобрази научните, логическите и опитните правила. Напълно в съответствие с това решение на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, включително и заключенията на съдебно-почерковата експертиза и след преценка на тези доказателства обосновано /при спазване на логическите правила/ е приел, че саморъчното завещание от 20.01.2016 г. не е написано и подписано от А. Л. С.. Не отговоря на истината твърдението на касатора в жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че изводът на въззивния съд, че ръкописният текст в саморъчното завещание на А. С. от 20.01.2016 г. не е изпълнен от нея и подписът на завещател не е неин, бил необоснован /в противоречие с логическите правила/, тъй като по делото нямало заключение на експертиза в този смисъл. Точно такова е приетото по делото заключение на съдебно-почерковата експертиза на в.л.Г.М., находящо се на лист 128 до 133 от делото на първоинстанционния съд.
3. По третия поставен въпрос /Ако има условности за възприемане на извод на една експертииза, в случая съдебно-почеркова, длъжен ли е съдът да обсъди и обоснове наличието на тези условности ? Длъжен ли е във връзка с това да разреши спора относно автентичността на представения сравнителен материал, който е причина за дуалистичното заключение ?/ в посоченото решение № 60 от 23.04.2013 г. по гр.д.№ 693 от 2012 г. на ВКС, ГК, II г.о. е прието, че разрешаването на спора относно автентичността на едно завещание изисква излагане на съображения относно спора по представения сравнителен материал, който пък, от своя страна се решава въз основа на доказателствената тежест за това на всяка една от страните, с оглед твърденията й и поддържаните доводи.
Обжалваното решение не противоречи на това решение на ВКС, тъй като въззивният съд е разрешил спора за автентичността на саморъчното завещание на А. С. от 20.01.2016 г., като е изложил и съображения защо приема за недостоверен представения от ищеца сравнителен материал /по-специално пълномощното от 17.01.2016 г./ и съответно защо приема за достоверен представения от ответниците и използван от вещото лице сравнителен материал.
4. По четвъртия поставен въпрос /Има ли една експертиза, в случая съдебно-почеркова, приоритет над останалите доказателства ?/ също няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС: решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр.д.№ 321 от 2015 г. на ВКС, ГК, II г.о., в което се приема, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с останалите доказателства. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че заключенията на съдебно-почерковата експертиза не се ползват с приоритет, а следва да се ценят във връзка с останалите събрани по делото доказателства. Именно поради това съдът е обсъдил в решението си не само заключенията на тази експертиза, но и всички останали събрани по делото доказателства /включително и свидетелските показания/ и е изложил изрични мотиви кои от тях кредитира и кои не.
5. По петия поставен въпрос /Може ли пред въззивната инстанция да се събират доказателства за научното познание от областта, в която е изслушана една експертиза, в случая съдебно-почеркова и длъжен ли е съдът да обсъди или съобрази тези доказателства ?/ в посоченото решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр.д.№ 1776 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните по делото. В съответствие с тази практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд е обсъдил всички относими към спора доказателства и доводи на страните.
Правилно съдът не е обсъдил в решението си представените към въззивната жалба препис- извлечение от монография и от учебник, доколкото те не са били приети като доказателства по делото от въззивния съд, а и не биха могли да бъдат приети поради това, че не са придружени с точен превод на български език, заверен от страната съгласно чл.185 ГПК. Независимо от това, те сами по себе си не представляват доказателство за автентичността на саморъчното завещание, а са печатни материали по смисъла на чл.187 ГПК, чрез които ищецът е целял да опровергае правилността на заключенията на съдебно-почерковата експертиза. При положение обаче, че във въззивната жалба ищецът „Хоспис Ю.“ ЕООД не е поискал назначаване на нова или на тройна съдебно-почеркова експертиза, в която тези печатни материали да бъдат съобразени от експертите при изготвание на заключението им, въззивният съд не би могъл, поради липса на специални знания, само въз основа на тези материали да приеме, че завещанието от 20.01.2016 г. е автентично. От друга страна, въззивният съд не е бил длъжен служебно да назначава експертиза със задача да даде ново заключение, след запознаване и вземане предвид на тези печатни материали, тъй като ангажирането /назначаването/ на такава нова или тройна екпертиза не се налага за осигуряване на служебното прилагане на императивна материалноправна норма, а е било в доказателствена тежест на страната, която се позовава на тези печатни материали.
6. По шестия поставен въпрос /Трябва ли да се съобразят индивидуалните, конкретни условия, които са действали при съставянето на един частен ръкописен документ, за да се определи неговия автор ? Кой е правнорелевантният факт, който трябва да се съобрази при определяне на авторството- почеркът и индивидуалните условия на писане към момента на съставяне на документа или почеркът назад във времето ?/ касаторът не е посочил относима практика на ВКС. Посочената практика на ВКС /решение № 452 от 16.11.2011 г. по гр.д.№ 621 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066 от 2013 г. на ВКС, ГК, IV г.о./ касае други правни въпроси, а именно: какъв порок на решението е налице при непълен или неточен доклад по делото и допустимо ли е във въззивната инстанция да бъдат събирани доказателства за обстоятелства, за които с доклада на първоинстанционния съд не са дадени указания по чл.146, ал.2 ГПК. Тези въпроси обаче са напълно неотносими към конкретното дело, по което във въззивната жалба липсват доводи за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при изготвянето на доклада, поради което и на основание чл.269 ГПК въззивният съд не е бил длъжен да се произнася относно това дали докладът е бил пълен и точен.
7. По седмия поставен въпрос /Може ли съдът да прави извод за наличие или неналичие на факт, какъвто не е твърдян по делото ?/ в решение № 150 от 03.01.2018 г. по гр.д.№ 5017 от 2016 г. на ВКС, ГК, I г.о. е прието, че въззивният съд е ограничен да се произнася само по наведените във въззивната жалба основания и не може да обяви за недоказани факти, които не са били спорни между страните пред първата инстанция и за които не е указана доказателствената тежест. Няма противоречие между това решение на ВКС и обжалваното решение, в което съдът се е произнесъл само в рамките на наведените във въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение и не е приел за спорни и недоказани факти, които са били безспорни между страните пред първоинстанционния съд. Приетото, че не кредитира показанията на разпитаните по делото пред въззивния съд свидетели, тъй като те не отразяват преки впечатления на свидетелите от написването на завещанието, не представлява приемане за спорни факти, които са били безспорни между страните пред първоинстанционния съд, респективно приемане за установени на факти, каквито не са били твърдяни по делото. Напротив, като не е кредитирал показанията на свидетелите, въззивният съд е приел за установено същото обстоятелство, което е било прието за установено и от първоинстанционния съд и което е било спорно между страните: че представеното саморъчно завещание от 20.01.2016 г. не е написано и подписано от А. С..
8. По осмия поставен въпрос /Как съдът трябва да приеме резултата от разпита на свидетели по делото и да формира изводи от тях ?/ не е посочена практика на ВКС, на която обжалваното решение да противоречи.
9. По деветия проставен въпрос /Ползват ли се с формална доказателствена сила /могат ли да бъдат достоверен източник на особеностите на почерка/ частни документи, оспорени относно тяхната автентичност, по отношение на писмената реч на лицето, посочено като техен съставител /автор/ и могат ли те да преодолеят формалната доказателствена сила на официален документ за същото обстоятелство ?/ в посоченото решение № 50 от 21.07.2017 г. по гр.д.№ 4880 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о. е прието, че свидетелстващите документи /частни и официални/ разполагат и с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие единствено при официалните свидетелстващи документи и че нотариалното удостоверение на подписа на едно лице в пълномощно има обвързваща съда формална и материална доказателствена сила относно авторството и почерка на автора. Това не означава, че материалната доказателствена сила на нотариалното удостоверение на подписа на едно лице в нотариално заверено пълномощно не може да бъде опровергавана чрез доказване на неговата невярност. Напротив, оспорване на истинността на такъв официален свидетелстващ документ може да бъде направено и при такова оспорване, съгласно чл.193 ГПК, видът на документа /официален или частен/ е от значение само за разпределение на доказателствената тежест, като при официалният документ тежестта е за страната, която го оспорва.
Приетото от въззивния съд в обжалваното решение не противоречи на ГПК и на практиката на ВКС по този въпрос. Напротив, напълно в съответствие със закона и с тази практика, при постановяване на решението си въззивният съд е взел предвид, че нотариалното удостоверение на подписа на А. С. в представеното по делото нотариално заверено пълномощно от 17.01.2016 г. е официален свидетелстващ документ; че поради това при направеното оспорване в тежест на ответниците е било да опровергаят материалната доказателствена сила на този документ и че ответниците са сторили това: с представените от тях други официални свидетелстващи документи /предварителен договор с нотариална заверка на подписите от 05.11.2014 г. и нотариално заверени пълномощни на А. С. от 03.04.2014 г. и от 16.03.2006 г./ и със заключението на ангажираната от тях допълнителна съдебно-почеркова експертиза.
Поради всичко гореизложено не е налице соченото от касатора основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
II. Не е налице и соченото основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по десетия въпрос: Ползват ли се с формална доказателствена сила /могат ли да бъдат достоверен източник на писмените особености на почерка/ документите, съхранявани от МВР- БДС по отношение на писмената реч на лицето, посочено като техен съставител ? Въпросът е свързан с това какъв вид документи са подадените от едно лице заявления за издаване на документи за самоличност до МВР- БДС /официални или частни/ и съответно чия е доказателствената тежест при оспорване на тези документи- въпроси, относими към тълкуването и прилагането на нормите на чл.179, чл.180, чл.181 и чл.193, ал.3 ГПК. По тези въпроси няма неяснота или непълнота в правната уредба, като е безспорно, че се касае за частни документи с достоверна дата и че при оспорване на подписа върху такива документи, тежестта е за страната, която ги е представила.
Поставеният въпрос не може да обуслови допускането на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд и на още едно основание: тъй като не е от съществено значение за конкретното дело, по което заключенията на съдебно-почерковата експертиза и съответно въззивното решение са основани не само на тези частни документи, намиращи се в МВР- БДС, а преди всичко на представените по делото от ответниците официални свидетелстващи документи, чиято материална доказателствена сила не е била опровергана от ищеца- посочените по-горе предварителен договор за покупко-продажба с нотариална заверка на подписите на А. С. и Н. Д. от 05.11.2014 г. и нотариално заверени пълномощни на А. С. от 03.04.2014 г. и от 16.03.2006 г.
III. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд: няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.124, ал.1 ГПК и чл.108 ЗС, решението по които е предмет на настоящето касационно производство, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове.
Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като основание за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: то не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на Закона за наследството и Закона за собствеността, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал въззивният съд, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.
Предвид всичко гореизложено, касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 642 от 19.03.2019 г. по в.гр.д. № 4548 от 2018 г. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12-ти състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.