Определение №540 от 43431 по тър. дело №1764/1764 на 1-во тър. отделение, Търговска колегия на ВКС

1

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 540
гр. София, 27.11.2018г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 1764 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЗД „БУЛ ИНС“ АД – [населено място] чрез процесуалния представител адвокат И. срещу решение № 498 от 28. 02. 2018 г. по гр. д. № 4051/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав в частта, с която е потвърдено решение от 31. 05. 2017 г. по гр. д. № 200/2015 г. на Софийски градски съд в частта, с която „ЗД „БУЛ ИНС“ АД – [населено място] е осъдено на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ да заплати на Е. Е. С., действащ чрез своя баща и законен представител Е. И. С., сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП на 22. 11. 2014 г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 22. 11. 2014 г. до окончателното й изплащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно. Сочи, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е допуснато нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД. Оспорва извода на съда, че ищецът не е допринесъл за настъпването на вредите, тъй като по делото е установено, че е предприел пресичане на пешеходна пътека в момент, в който автомобилът, към който е имал видимост и е можел да забележи като опасност, е бил в непосредствена близост и то такава, че ударът за застрахования делинквент е бил непредотвратим. Изтъква, че във връзка с възприетата неоснователност на възражението за съпричиняване въззивният съд неправилно се е позовал на практика на ОСНК на ВКС, тъй като съдържащите се в нея указания не били задължителни за гражданския съд. В касационната жалба поддържа, че заключението на съда за наличието на деликт е неправилно. Излага теза за случайно деяние, тъй като водачът на лекия автомобил, чиято отговорност е застрахована при касатора, се е движил с разрешена скорост от 40 км/ч, съобразена с видимостта и опасната му зона за спиране, а появата на пострадалото дете е била внезапна и ударът непредотвратим за водача. В хипотезата на „случайно деяние“ водачът не носел отговорност за настъпилото ПТП, следователно не можело да бъде ангажирана и отговорността на застрахователя. Моли въззивното решение да бъде отменено и искът да бъде отхвърлен. Претендира присъждането на разноски.
Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба чрез процесуалния пълномощник адвокат С. е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно – за неоснователност на касационната жалба. Прави искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да потвърди частично първоинстанционния акт, въззивният съд е приел за установено виновното противоправно поведение на застрахования при ответното дружество водач на лекия автомобил „Фолксваген Пасат“ – А. Ф., тъй като в нарушение на правилата на ЗДвП се е движел със скорост от 40 км/ч, несъобразена с конкретната пътна обстановка, и при приближаване до пешеходната пътека не е пропуснал движещото се по нея пострадало дете /нарушение на чл. 119, ал. 1 ЗДвП/, вследствие на което е причинил процесното ПТП, при което е пострадал ищецът Е. Е. С.. Съдът е намерил за недоказана тезата на ответника-застраховател, че се касае до случайно деяние на застрахования водач. Изтъкнал е, че водачът на МПС не би могъл да се позове успешно на случайно деяние, когато е допуснал нарушения на правилата за движение по пътищата, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Въззивният съд е приел, че справедливото по чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 20 000 лв. При определяне на размера на обезщетението е съобразил като значими вида и тежестта на телесните увреждания на ищеца – контузия на главата и мозъчно сътресение без загуба на съзнание, контузия на десния палец и на дясното коляно и посттравматично стресово разстройство без опасност за негативни последици за психиката на детето и възстановителния период от един месец.
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението на ответника за съпричиняване, като се е позовал на т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, в частност на разяснението, че в случаите на пресичане на пешеходна пътека от деца, водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори децата-пешеходци да не са съобразили приближаването му и да са пресекли внезапно пешеходната пътека. Изтъкнал е, че в случая детето дори не е пресякло пешеходната пътека внезапно, а към момента на удара се е намирало на средата на пътното платно.
Касаторът поставя в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като значими за изхода на делото въпросите, свързани: „1. с критерия за определяне на „справедливо“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени на пострадалия при ПТП неимуществени вреди; 2. с отговорността за вреди от ПТП при установено случайно деяние и доказателствената сила на наказателното постановление срещу водача при иск за вреда от ПТП и 3. с прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД“. Поддържа, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като формулираните въпроси са разрешени от съда в противоречие с практиката на ВС и ВКС. По първия въведен въпрос твърди, че изводите в атакуваното решение не съответстват на указанията по ППВС № 4/1968 и на постановеното по чл. 290 ГПК решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о. Сочи, че по втория поставен въпрос са направени заключения, които не кореспондират с указанията по т. 9 на ППВС 7/77. Излага, че съдът не е спазил и указанията на ВС по прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съдържащи се в т. 7 на ППВС № 17/63.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касатора правен въпрос е по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Този въпрос е относим към предмета на конкретното дело по иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил атакувания съдебен акт в съответствие със задължителната съдебна практика. В цитираните от касатора ППВС № 4/1968 г. и решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението и практиката на ВКС критерии, които в случай на телесни увреждания са видът и характерът на уврежданията, продължителността и интензитетът на търпените болки и страдания, възстановителният период, психическите и физическите последици от уврежданията, остатъчните загрозявания, възрастта на пострадалия и др. В настоящия случай, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, въззивният съд е съобразил изяснените в практиката на ВКС критерии и е взел предвид установените по делото обстоятелства, които са релевантни за справедливия размер на обезщетението. Преценката на отделните факти по делото от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост е въпрос на обоснованост на съдебния акт и касае правилността на обжалваното решение, съответно не би могла да обоснове допускането на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед доводите на касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК трябва да се посочи, че по делата за обезщетения за неимуществени вреди се съобразяват общите критерии за определяне на размера на обезщетенията, но разликата в присъжданите размери произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по конкретния спор.
Не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК въпросът за доказателствената сила на наказателното постановление срещу водача в гражданския процес по иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за вреди от ПТП, поставен като част от формулирания от касатора втори въпрос, тъй като такъв въпрос не е бил обсъждан от въззивния съд. Що се отнася до останалата част от въпроса, която може да бъде уточнена съобразно правомощията на ВКС, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като въпрос за функционалния характер на отговорността на застрахователя спрямо тази на застрахования, в частност при случайно деяние, за настъпването на което застрахованият водач не отговаря, то не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата указания по т. 2 от ППВС № 7/1959 г. отговорността за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД се поражда при наличието на причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди, като причинната връзка трябва да бъде доказана във всеки конкретен случай. В ППВС № 7/77 г., т. 9 е прието, че отговорността на застрахователя е функционална, като е обусловена от основанията за отговорността на самия застрахован. Затова в случаите, при които той не следва да отговаря пред пострадалия – например при непреодолима сила, не дължи обезщетение и застрахователят. В случая въззивният съд се е съобразил със задължителните разяснения в посочените постановления, като след самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото е направил извод за наличието на противоправно поведение на застрахования водач, намиращо се в причинна връзка с настъпилото ПТП, съответно за пораждане на отговорността на водача за причинените вреди на ищеца и за функционално обусловеното от нея задължение на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение. Във въззивното решение са обсъдени събраните по делото писмени доказателства, свидетелски показания и заключение на автотехническа експертиза, като въз основа на тези доказателства съдът е приел, че с оглед допуснатите нарушения на правилата за движение по пътищата от делинквента, намиращи се в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, не може да се приеме, че е налице случайно деяние – основание за изключване на виновното поведение на застрахования водач. Правилността на фактическите констатации на съда и на съответните на тях изводи за осъществяване на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане не може да бъде предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и по последния въведен от касатора въпрос за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Въпросът е поставен твърде общо, без да е обвързан с конкретните правни изводи, обусловили решаващата воля на съда и като такъв не може да се определи като правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Независимо от това, дори и при надлежно формулиране на въпрос от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд във връзка с възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия ищец – дете, пресичащо на пешеходна пътека към момента на настъпване на ПТП, достъпът до касация е изключен, тъй като отсъства основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обжалваното решение съдът се е позовал на задължителните за съдилищата съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт разяснения в т. 6 от Тълкувателно решение № 2 от 22. 12. 2016 г. по тълк. д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС, че наличието на пешеходна пътека сигнализира за възможна опасност на пътя, поради което появата на пешеходец върху нея не е непредвидимо събитие; законът предвижда засилена защита по отношение на определени категории пешеходци, посочени в разпоредбата на чл. 116 ЗДвП, между които са децата, като закрилата на тези пешеходци при пресичане на пешеходна пътека е всеобхватна и не се влияе от спецификата на правилата за пресичане по пешеходна пътека, валидни за останалите пешеходци; в тези случаи водачът не може да повдига възражение за съпричиняване, дори такива лица да не са се съобразили с приближаването му и да са пресекли внезапно пешеходната пътека. В решение № 80 от 10. 07. 2017 г. по т. д. № 505/2016 г. на ВКС, I т. о., постановено по чл. 290 ГПК, с оглед разясненията в цитираното тълкувателно решение се дава разрешението, че в посочените случаи възражение за съпричиняване не може да се прави и от страна на застраховател по гражданската отговорност на същия водач. Ето защо въпросът за наличието на принос на пострадалия за вредите е решен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и не се е осъществила допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Независимо от този изход на производството на ответника по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като по делото не са представени доказателства такива да са направени.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 498 от 28. 02. 2018 г. по гр. д. № 4051/2017 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 4 състав в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:

Оценете статията

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *